неделя, 15 май 2011 г.

Вардарска Македония през Втората световна война (1941-1944)

Александър Гребенаров
      На 19 април 1941 г. започва нова страница в летоброенето на Македония. В този ден на страстната събота преди Великден, когато по отколешна източноправославна традиция преди изгрев слънце жените са омесили великденските обредни хлябове, българските трибагреник отново се развява в пределите на Вардарска Македония.
      Българските военни части навлизат върху „обетована земя”, където мнозинството от коренното населението не е забравило своя български род, език и име. Във всички градове във Вардарска Македония (без Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга, отстъпени на Италия от Германия), българските войски са посрещнати като дълго чакани освободители с тържествения възглас „Христос Воскресе!”

      За престоя на българските войски и администрация във Вардарска Македония се носят разнопосочни митове, легенди и слухове със седемдесетгодишна давност। Версиите за политиката на управляващите в София са също различни – от „Осанна” до „Разпни Го”! Тезите също. Сред тях не липсват и тежки укори за дипломатически прегрешения и военно-полицейски изстъпления, някои основателни। Най-потърпевша в случая остава историческата истина, превръщана често в идеологически заложник на нечия държавна или партийна политика।Множество документални извори показват, че населението в областта във важен момент е подпомогнато от българската държава безусловно, тъй като става дума за сънародници в беда, обречени на гладна смърт। В поверителна информация от Дирекцията на полицията до министъра на вътрешните работи и народното здраве до министър Петър Габровски от 31 май 1941 г। е представена тягостна картина, разкриваща естествената реакция на гладуващи хора: „Милионни имущества от военни и граждански складове са изчезнали, разпилени, и повикът на населението е „Няма хляб”, въпреки че само в Ресен са разграбени 6–7000 торби брашно, с хиляди тенекии мас, със стотици кг. захар и др.” В изложението се споменава и за погромите, извършени от местни жители, разбили много здания, казарми на жандармерийските полицейски власти от бившата югославска държава, за изнесени врати, подове, прозорци, стълби, мебелировка, оръжие и др. Тревогите сред жителите се засилват и от зачестилите кражби, извършвани от криминални затворници, освободени преди навлизането на германските части в областта.
       Статистическите данни от дирекциите на „Разпределението” и „Храноизноса” показват слабите възможности на стопанството в Македония да изхранва населението без външна помощ. Това обяснява чувството на паника, обзела местните жители, както и действията им за разграбване и запасяване с едни от най-важните военновременни продукти – брашно, мас и захар. През целия военен период 1941–1944 г. в пределите на Вардарска Македония се внасят хранителни стоки от първа необходимост. София експортира към областта хиляди тонове земеделски продукти – пшеница, ръж, ечемик, овес, царевица, фий, просо, боб, нахут, леблебия, картофи, ориз и фураж. От включените в статистиката 15 артикула от Македония се изнасят в старите предели само памучно семе (275 т.) и опиум (66 т.). Направената обща калкулация на внос/износ в посока София-Скопие е показателна. В областта са внесени 34 651 т., а са изнесени 341 т., т.е. съотношението е приблизително 100:1.
        Все в такава насока са и други данни, които показват увеличения брой добитък в областта, построените „в пъти повече”, в сравнение със съществуващите преди април 1941 г. шосета, жп линии и мостови съоръжения, поправените и обзаведени болници, манастири, църкви, клубове, казарми, минни предприятия, училища и пр. В Скопие е създаден Университет, Народен театър, Народен музей, започват емисии на български език по радио „Скопие”, печатат се книги списания и вестници.
      Зад тази възстановителна стопанско-културна и цивилизаторска мисия на България не стоят окупаторски интереси, а желание за помощ към сънародници, заплашени от глад и бездуховна нищета. За по-бързата интеграция на новоприсъединените земи управляващи среди в София инвестират през Втората световна война огромна сума, която надхвърля многократно бюджета на страната за една година. Явлението е „парадоксално” и „трудно обяснимо” за изследователи в Р Македония, които десетилетия наред говорят и пишат за ужасите, които „македонското население” изпитвало от „българския окупационен режим”. В този дух са отпечатани учебници за всички възрастови групи, както и многотиражни, луксозно издадени трудове, между които и наскоро излязлата двутомна енциклопедия. Те напомнят за други методологии, „времена и нрави”, които в цивилизованите държави отдавна са „сенки от миналото” и обект на историографски проучвания.
      По-голямата част от населението в областта не прикрива българското си етническо самосъзнание. Приобщаването му към цялостния живот на царството вкл. образование, просвета и църква, не среща сериозни пречки, заради общия родови корен, история, език и цялостна духовна култура. Това показва и статистиката за народностния състав на насе­ле­нието в 15 дивизионна област от 1942 г., включваща Вардарска Македония без градовете Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга и прилежащите им села. Според данните в нея, от цялото население в дивизионната област 999 457 души, българи са 599 920 души (60% от общото население), цигани – 148 851 (14.9%), албанци – 108 521 (10.9 %), турци – 93 473 (9,4%), евреи 10 423 (1%), гърци – 2 979 (0.3%) и други – 35 290 (3.5 %).
      През период от близо 41 месеца София се опитва да преобрази цялостния живот на Вардарска Македония, приобщавайки я към държавния организъм на страната. Не всички действия са „лицеприятни”. Често критиката и предложенията за подобряване на неговите функции имат основания. В някои случаи, заради външнополитически съображения, като при депортирането на евреите от Македония и Тракия, които България не успява да спаси, в други – поради неподготвеност на държавата да адаптира институционално новоприсъединените земи. Тя прави бързи промени в българското законодателство, но не бива да се забравя, че като цяло то е създадено при различни условия и в други времена. Новоприетите „в движение” закони, постановления, правилници и актове не всякога гарантират успешни резултати, още повече, че в „новите земи” процесите са динамични, а понякога и хаотични, тъй като се влияят и от други държави. Не на последно място стои и субективният фактор, защото трудно се откриват надеждни административни служители, които без чувство на носталгия или мъст вещо да се разпореждат и грижат за изпълнението на закона.
Интерес представляват проявите на дейците от разформированата през 1934 г. ВМРО и македонските легални организации. След април 1941 г. те отново са на преден план, „забравили” за обидите и репресиите срещу тях в предходните години. В името на българската кауза в Македония, дейците се нареждат сред първите помощници на държавната власт, приветствайки обединението на областта с Родина-майка.




      Константин Ципушев в Скопие



Независимо от позитивното като цяло настроение у дейците към българското управление, в стратегическите министерства внимателно се наблюдават всички техни действия, вкл. и противоречия, описват се възможните гледни точки и предлаганите алтернативни решения за статута на областта. Те най-често са свързани с обособяването й като самостоятелна държавно-политическа единица.
  В първата половина на 1944 г. до подобна идея достигат и дипломатите на България и Германия. Виждайки военния крах на държавите от Оста, през август с।г. те се сещат за известния деец Иван Михайлов и търсят съдействието му. Старият идол на македонското освободително движение, останал с много горчивина в душата, „долита” по спешност в София, а по-късно и в Скопие. Тази визита е направена „инкогнито” и за нея се носят още легенди. Въпреки увещанията от политици, съидейници и близки, Иван Михай­лов прозорливо отказва на предло­жението да поеме ръководството на областта и обяви Независима Македония. „Двана­десетият час”, според него, вече е минал.




Неизвестна снимка на Иван Михайлов от 50-те години на ХХ в.



       Завръщането на българските войски през септември 1944 г. в старите предели на царството е свързано с изпитания на духа и волята, защото военните формирования водят сражения на няколко фронта – срещу войски на бившия съюзник Германия, партизански части на бъдещия партньор Югославия, четнически формирования на Дража Михайлович, националистически албански организации. В България те са очаквани от представители на съветската армия, които се разпореждат в страната и дават своите напътствия като пълновластни управляващи. Така с покрусени надежди завършва второто българско управление във Вардарска Македония. И ако през 1941 г. на Великден се възраждат българските мечти, то 41 месеца по-късно, с наближаването на друг голям религиозен празник Кръстовден се погребват българските въжделения за „… един народ, една държава, един цар”.
      Интерес за историята на Македония са запазените разпити на Димитър Гюзелев и Спиро Китинчев, водени в злокобните учреждения ОЗНА и УДБА, които предстоят да бъдат публикувани. Те са своеобразна изповед на известните български дейци, жадуващи за освобождение на Македония. Двамата интелектуалци наивно вярват, че ще бъдат освободени от „народната власт“, поради липса на вина, а не осъдени на смърт (Д. Гюзелев) или на 20-годишна каторга (Сп. Китинчев) „в името на народа“ на Македония!
      Тяхната съдба споделя и кметът на Охрид Илия Коцарев. Някогашният деец на ВМОРО/ВМРО и популярен български общественик първоначално е осъден на смърт като „сътрудник на окупаторите“, а по-късно присъдата му е заменена с 20-годишен затвор. Тревожни мигове за оцеляването си ще изпитват и всички живеещи в областта дейци и техни семейства, участвали или симпатизирали на българското управление.
     Примерът и саможертвата на загиналите военнослужещи и мирни граждани, които воюваха, работиха и живяха за Българска Македония, но не дочакаха нейното национално освобождение, ни задължава да търсим решения в новото време – без войни и метежи, по пътя на разбирателството – колкото и това да е трудно или на пръв поглед „невъзможно”! Надяваме се в бъдеще на повече изследователска смелост и желание за обща работа с колегите от Р. Македония и другите балкански държави по тази спорна проблематика. Тя не само възбужда значим интерес, но все още чака нови факти, аналитични интерпретации и сериозни научни дебати, все в интерес на историческата истина.