Александър Гребенаров

МАКЕДОНСКИ НАУЧЕН ИНСТИТУТ MACEDONIAN SCIENTIFIC INSTITUTE

2009-02-16T01:04:00.009+02:00

МАКЕДОНСКИЯТ НАУЧЕН ИНСТИТУТ (1923-2008)
ДОКУМЕНТАЛЕН ЛЕТОПИС

Автор и съставител: Александър Гребенаров
Издателство: Гутенберг
ISBN: 9789546170545, първо издание, С., 2009 год.

574 стр. и 20 с. илюстрации

Цена: 10,00 лв.

Изданието е посветено на 85-годишнината от създаването на Македонския научен институт –София. То включва въведение и три основни части –изложение, документален масив и приложения. В първата част са описани и анализирани ключови събития от неговата дейност, следващи развитието на държавно-политическите процеси в страната от 1923 г. до днес. Централно и най-обемно място в труда заемат обнародваните материали и документи за Македонския научен институт. Събрани и подредени в хронологичен порядък, те съграждат своеобразен летопис, който в неподправен вид представя разноликия образ на тази родолюбива и малко позната организация. В приложението са включени поименни списъци на ръководители и редови членове, на обнародваната институтска книжнина и на дарителите. Те показват потенциала и значението на Института като важен обществено значим научно-книжовен център, който години наред отстоява българското историческо наследство в Македония.

АЛЕКСАНДЪР ГРЕБЕНАРОВ е роден в Кърджали през 1953 г. Потомък на бежанци от Македония и Тракия, той тачи паметта и съхранява харамийския дух на своите предци. Има безброй приятни спомени от детството до края на тийнейджърството, наченал със завършване на местния механотехникум. След двугодишни казармени упражнения в ефира като радиотелеграфист следва история в Университета. Завършва я безгрижно през 1978 г. без мисъл за приноси в нея. Това идва по-късно... Увлича се по фотографията, музиката, танците, таблата. С обич и разбиране отглежда децата си, чиято разлика в хронологически измерения е 22 години.Не членува в движения, партии, не се коалира безпринципно - засега, но следи кой кой е в политиката. И все още мечтата му е един ден гражданското общество да определя кой кой да бъде в нея.Катери се бавно по професионално-научната спирала - от учител в закритото вече училище в с. Люляково (на хвърлей място от Перперикон), през уредничество в Гарнизонното стрелбище и Музея на София, до защита на научна степен „доктор”и хабилитация в Института по история при БАН. Няколко години обучава студенти в университети. От 1994 г. е член на Македонския научен институт - София, а след омъдряването си вече е в Научния и Управителния му съвет, в редколегията на сп. „Македонски преглед”. Генерира идеи за представяне на историята в по-модернистичен формат, които често са оценени морално и почти никога материално. Понася, отнася, но и нанася позитивно-конструктивна критика.За гордост и радост на близките си има над 160 статии, студии, рецензии и вече три самостоятелни труда. За ужас на издателите - има желание за още много!

2008-10-23T17:31:00.005+02:00

115 години от основаването на ВМОРО – размисли и коментари
В памет на ст.н.с. Константин Пандев

д-р Александър Гребенаров
От два дни медиите разпространиха вести за две събития, които засягат миналото, настоящето и бъдещето на българската държава. Тези новини неочаквано се оказаха свързани помежду си. Първата е от 20 октомври и се отнася за изследването “Стереотипи в нашия дом и съседите ни” – дело на сръбския социолог Джокица Йованович, професор във Философския факултет в Белградския университет. Темата на изследването е част от общ проект на Центъра за социологически изследвания към Философския факултет в Ниш и се осъществява на територията на Сърбия, Македония и България. Информацията бе придружена със снимка на пушещ селянин, нагонваш “любимо” четириного животно, отглеждано по нашите ширини, обикновено до Коледа. Фотосът навява разнопосочни мисли, но знаем че фотографите и художниците са чудновато племе, със странни мисли-загадки. Още повече, че не снимката с коледен предкулинарен привкус е в центъра на новината, а дискутираната тема – “Култура на мира, идентичност и междуетнически отношения в Сърбия и на Балканите в рамките на европейската интеграция”.
Наред с оскъдната информация около интересния проект, по медиите изтекоха и няколко любопитни изводи от неговия организатор, които заслужават внимание, като напр. “Гражданите на Македония, България и Сърбия имат еднакви предразсъдъци, стереотипи и мироглед”. Същите тези граждани на трите суверенни държави отговарят в тригласен балкански хор без големи амплитуди: “Ние сме жертви”, “Имаме славна история”, “Други са виновни за нашите проблеми, защото ние сме жертви” и пр. Няма да спорим за използваната методология, нито пък да се съмняване във верността на постигнатите резултати от Джокица Йованович за най-разпространени стереотипни мнения в трите държави. Може и да са верни. Или поне отчасти. Още повече, че в проекта сигурно има и български учени, от които се очаква да изразят своя позиция по проблемите. А те не са маловажни. Напротив. Изследването, като цяло заслужава похвала, защото поставените цели са стойностни. Да се проучи генезиса на балканските трусове; да се прецени склонността на населението в трите държави към конфликти или към толерантност; да се покаже зрелостта или готовността им за обща и европейска интеграция са все въпроси, чиито отговори ще дадат важен материал за размисъл не само на учените, но и на обществото.
На 22 октомври, два дни след вестта за резултатите на споменатото проучване, медиите разпространиха друга любопитна балканска новина. Тя е свързана с пищните приготовления в Р. Македония за отбелязване на държавния празник – 23 октомври, обявен за Ден на македонската революционна борба. Тази вест може и да не направи впечатление на социолозите в Ниш/Белград и техните балкански колеги, (които по традиция не “обичат” историята), но се отнася директно към темата. Ако те наистина желаят да подирят корените на идентичността, препоръчително е да обърнат сериозно внимание и на “героичното минало”, ако не на трите, поне на двата “народа” (Р. България и Р. Македония). Така ще могат да тестват отново, но предполагам по-вярно въпросите си. При това не е необходимо да навлизат в дебрите на античността и средновековието, за да търсят силуета на Александър Македонски около летището в Скопие или на “македонците” при Самуил в Охрид.
Уважаемите колеги-социолози е задължително да се замислят за проблема с идентичността и народната памет на населението по таз` македонска земя от по-друг ъгъл, отговаряйки си на няколко въпроса: напр. какво точно празнуват на 23 октомври в Р. Македония? Защо за значението на този “македонски” празник са организирани обяснителни ученически лектории в Министерството на образованието, активно са ангажирани за просветителска дейност музеи, медии, държавници, политици, научни работници, а тленните останки на Гоце Делчев, пренесени от София в Скопие през 1946 г. влизат в активен пропаганден “оборот”? Какви са по народност шестимата съзаклятници Иван Хаджиниколов, Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Христо Батанджиев, Петър Попарсов и Андон Димитров, чието дело всъщност се чества на 23 октомври 1893 г., когато поставят в Солун основите на славната революционна организация? Случайно или не през 1896 г. пак в Солун тези първоапостоли наименоват организацията Български македоно-одрински революционни комитети?! Защо всички те, както и повечето техни последователи в националноосвободителното движение се идентифицират като българи. Защо като четат, пишат и пеят песни на български език са бити, преследвани или убивани по родните си места? Защо участват и като доброволци във българската армия по време на войните национално обединение? Кое накара от 1878 г. до края на Втората световна война да пристигнат в Родината-майка от Вардарска и Егейска Македония над 250 000 души многобройните бежанци – при това през този период България нито е най-голямата, нито икономически и политически най-закрепналата? (В тази връзка може да се окаже прав един скопски колега, който на научен форум в Крушево през 2000 г. спомена че “има-няма” в България 2-3 млн. македонци. Аз не му се дадох, а му отвърнах по “балкански” че при такава етнодемографска статистика не е изключено повечето от жителите на двете държави да сме втори или поне трети братовчеди. След репликите ни в залата настъпи малко “роднинско” оживление и кратки мигове на себепознаване. То обаче не продължи дълго и след броени минути всеки застана твърдо на своята позиция преди изречената мисъл на висок глас за “едноплеменно самоидентифициране”).
Все в този ред на мисли могат да се зададат и множество други въпроси, чиито отговори трябва да бъдат потърсени интердисциплинарно, без предразсъдъци и условности, но и без да се игнорира историята, етнологията, демографията, езикознанието, икономиката, а още по-малко социологията и политологията, които уважавам като науки не по-малко. Тогава обаче съм убеден, че на въпроси от типа на: “Имаме [ли] славна история” и “Кои са най-важните личности от историята на държавата?” отговорите вероятно ще бъдат по-различни от тези в проекта, по простата причина че населението, живяло в територията на днешна Р. Македония и Егейска Македония, ще се окаже еднородово с това в Мизия и Тракия? Тогава за какъв 23 октомври става дума, и за каква личност на ХХ в. е избран Кр. Мисирков, който неотдавна също се оказа македонски българин, въпреки идейните си криволичения от типа – днес съм “българин”, утре “македонец” и обратно.
В противен случай можем дълго да си говорим за разликата между глаголицата и кирилицата и изобщо за книжовните и архитектурните постижение във Велики Преслав и Кутмичевица; да спорим за историко-фолклорния феномен Марко Кралевити; да си разказваме вицовете до зори за Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Но без навлизаме в дълбините на националната идентичност и на родовата памет. Защото е опасно! Там “дебнат” множество обремени в миналото социални процеси и “неясни” националноосвободителни субекти и прояви, охранявани от митологизирания “зъл дух” на Историята. Тази наука, според мнението на “вещи” съвременни експерти и политици (вкл. и български), стои в основите на редица регионалните конфликти и подхранва възраждането на нов балкански национализъм! За тяхно съжаление обаче тя съществува, и няма да прости, ако я забравят, въпреки несекващото желание … “да плеснем с ръце и да се прегърнем”, похващайки дружно по балкански в три и повече гласа “Одата на радостта”! Що се отнася до датата 23 октомври, българската история е в състояние безпроблемно да предложи имената и на множество други известни български дейци, на които Р. Македония и други балкански държави могат да посветят държавни празници. Тъкмо ще празнуваме заедно “с един масраф”, както се казва по “нашенски”, а и финансовите министри заедно със счетоводните експерти ще ни похвалят поне веднъж. Имаме и за високосни години, и за цели десетилетия, и дори за векове назад!
В края на изложението, с риск да бъда обявен за непоправим привърженик на национализма т.е. на “великобългаризма”, ще припомня думите на един безупречен историк ст.н.с. Константин Пандев, отдаден “тялом и духом” на историческата истина за Македония. На 14 октомври т.г. той щеше да навърши 70 години, ако през 1983 г. се беше преборил с коварното заболяване. Фундаменталната му книга “Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878–1903” излезе през 1979 г. след осемгодишен престой, заради ограничения от издателства и цензори, т.е. от политическа конюнктура. В миговете на очакване да получи разрешение от “всевишния” за отпечатване на труда, К. Пандев пише през 1973 г. своеобразна авторова изповед, която малцина знаят. Тя е почти актуална до днес и доста поучителна, защото показва болката и страданието на учения, както и неговото потискащо безсилие да се пребори с малодушието на управляващите: “Направеният преглед на някои от последните публикации на скопските историци разкрива тяхната все по-нарастваща наглост и безсрамие при фалшифициране на историята. За постигане на своите цели – да докажат съществуването на “македонски народ” и “македонска нация”в миналото, те не се спират пред никакви средства. И техните публикации, все по-многобройни, непрекъснато заливат книжния пазар.
А какво правим ние в отговор на това? Нищо. Българските историци, занимаващи се с тези проблеми, се поставят в положението на хора, които регистрират фалшификациите на скопските историци в отделните справки, но не могат да излязат открито с критика на тези фалшификации, нито пък с публикации, разкриващи историческата истина относно миналото на населението в Македония. Това е жалко и обидно”.

Независимостта на България - 22 септември 1908 г.

2008-09-21T18:30:00.014+02:00

Провъзгласяване независимостта на България
(22 септември 1908 г.)

1) Днес е ден велик за нази
Братя Българи на вред,
Бог България ще пази
Царя ни зове напред.

2) Днес свещенний дълг налага,
Дружно всички да вървим,
Пушкя, нож се нам полага.
Ний врагът ще победим...

(Химн на независимостта)

Три десетилетия преди известният български композитор, педагог и капелмайстор Г. Шагунов да сътвори химна на независимостта “строителите на съвременна България” изчакват благоприятни международни условия за решаване на проблема за юридическата зависимост на българската държава от Османската империя. И те идват. Броени седмици след началото на Младотурската революция, поставено на 3 юли 1908 в Ресен, управляващите виждат сгоден момент за действие. За обявяване на българската независимост те умишлено избират старата столица Велико Търново,където получават царска

титла мнозина български средновековни владетели. На 22 септември с.г., в порутената, но с заредената с пребогата вековна история църква “Св. Четиридесет мъченици”, след отслужен молебен и изпълнение на “Многая лета” е прочетен Манифест, с който Фердинанд обявява България за независима държава, а себе си – за цар на българите. Според очевидци, последвалите овации разлюляват атмосферата и цялата околност се препълва “с величествен кипеж от звукове”.
Държавническият акт е отбелязан особено тържествено в София. За разлика от старопрестолния град, в който вестите за неочакваното рандеву на височайшите особи се съобщени от общински барабанчик, тук новината за държавническия акт е оповестена с топовни салюти. Началото на празничната еуфория е режисирана от сръчни партийни агитатори, но по-късно тя набира скорост и чувствата на столичани се изливат неконтролируемо и спонтанно.

“На няколко места групи от народ, пише по този повод в. “Пряпорец”, бяха завъртели и народни хора. После обяд почти цялата столица доби празничен изглед. Училищата и учрежденията, магазините и кафетата бидоха затворени, а улиците пълни с празнично облечени граждани. Настроението у всички слоеве беше весело. Вечерта имаше факелно шествие и осветление в градската градина и учрежденията. Цяла нощ почти столицата беше във весело настроение Гръмогласните “Ура” и взаимните поздравения с независимо царство не прекъсваха до зори”.

Министерският съвет начело с Александър Малинов,
провъзгласил независимостта на България – септември 1908 г.

Усилията на управляващите лица, поели държавно–политическия риск да обявят независимостта на българската държава, заслужават адмирации и след сто лета. Осъщественият държавническия акт от 22 септември 1908 г. е значим, тъй като превръща страната в юридически субект, изравнявайки я по статут с всички суверенни държави. Управляващите среди заслужават похвала, защото устояват на натиска и за втори път след Съединението не само лавират, но и успешно лобират за висша международна протекция. Получават я. Този път от Хабсбургската империя, откъснала от уж модернизиращата се, а всъщност доразкапващата се Османска империя, отдавна мечтаното парче земя (Босна и Херцеговина). В международната суматоха и Гърция не остава с празни ръце – получава о-в Крит.
Независимо от добре подготвената и осъществена дипломатическа инициатива, България е заплашена с икономически санкции и митнически затруднения. Затова и в. “Народна права”, орган на Либералната (радославистка) партия, основателно коментира в критичен дух отзвука от събитието в Цариград: “Ако Турция иска милиони левове за изкупуване на нашата независимост, ние българите колко трябва да искаме за жертвите, които дадохме в Македония и Одринско, които по силата на Санстефанския договор бяха вече добили своята политическа свобода. В тези области се унищожиха хиляди наши сънародници, разориха се цели села, съсипа се имот на огромна цена, и то само затуй, че угнетеното население искаше изпълнение на Берлинския договор…”.
В резултат на влошените отношенията с Цариград възникват условия за война, поради което българската войска е мобилизирана. Управляващите среди устояват на натиска и за втори път след Съединението успешно се противопоставят на установеното статукво. След намеса на Русия и тристранна финансова комбинация (София - Санкт Петербург - Цариград) за изплащане на българския дълг отношенията с Османската империя се нормализират. На 6 април 1909 г. тя официално признава независимостта на България. На следващия ден новият статут на държавата е признат от Сърбия и Черна гора, а на 17 април - и от всички велики сили.
След смелия политически акт на 22 септември 1908 г. самообявилата се за царство млада българска държава скъсва със своето васално съществувание. Тя най-сетне се изравнява по статут с всички свои съседи, което обяснимо издига нейното самочувствие. Актът стимулира подема в цялостното развитие на България, която от миниатюрна държавица преди 30 години, в края на първото десетилетие на ХХ в. се преобразява в стопанско и военно "чудо" на Балканите. Реализираната мечта засилва копнежите по националния идеал на всички слоеве от обществото в страната, както и на българите в Македония, Тракия, Добруджа и Поморавието, мечтаещи за освобождение и обединение със своите съотечественици от ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ!
Александър Гребенаров

2007-11-01T14:18:00.000+02:00

Западните покрайнини – 88 години от Ньойския договор

Александър Гребенаров

На 27 септември 1919 г. в 2 ч. и 15 м. следобед на софийската ж.п. гара пристига влакът, с който пътува българската делегация. В специален, заключен фургон са всички дипломатически документи, вкл. и проекто-договора, връчен във френската столица. Мнозинството от посрещачите на официалните гости са предимно от западните български земи и Добруджа. Те се отличават с черните ленти на ръкава и издигнатите траурни знамена. В очите на някои се забелязват и сълзи. В тази тягостна атмосфера Александър Стамболийски произнася кратка реч, останала като оскъден изворов материал за злощастното събитие.

Българската делегация за Парижката мирна конференцийя – 1919 г.

“Носим смъртник. Така отговорих на ония, които ме запитаха, щом слязох от трена при софийската гара, какво носим от Париж И наистина на нас се предаде от конференцията в Париж един същински смъртник, който постави целия български народ в траур. Прокто-договорът за мир е един от най-ужасните… От България късат част от Царибродско, част от Босилеградско, част от Струмишко, цяла Македония, цяла Южна Тракия и цяла Добруджа. Нас ни повръщат в по-лошо положение от това, в което сме били преди 40 години”. Пророчески се оказват словата на бъдещия министър-председател, комуто съдбата поднася лош жребий – да подпише позорен мирен договор, въпреки че е бил заклет враг на водената война. След броени дни той ще поеме премиерството на морално унижена, териториално осакатена и стопански разорена държава, каквото от Освобождението до тогава България не е била.
Западните покрайнини са политико-географско понятие, което се появява след Ньойския договор (27 ноември 1919 г.). С него се наименоват земите от Западна България (Царибродско, Босилеградско, Трънско и Кулско). Те се предават по “стратегически съображения” на Кралството на сърби, хървати и словенците (от 1929 г. – Югославия), като наказание за участието на България в Първата световна война срещу Антантата. Тази територия от 1545 кв. км. включва 118 села и два града – Цариброд (дн. Димитровград) и Босилеград. В областта преобладават българите – 54 758 души. Останалото население се състои от 8637 власи, 594 цигани, 127 сърби и др.

Част от историческото землище на българските земи

Прокарването на границата се извършва от педантични съглашенски офицери, включени в международна комисия по изпълнението на Ньойския договор. Те следват сляпо предоставената им карта и разделят близо 25 села. Границата разсича дворове, къщи, махали, гори и дори гробища. Някои попадат в България, други – в Югославия. Разделени са “брат от брата”, “баща от син”. Парадоксален е случаят в с. Бобошево, Кюстендилско, където разделителната линия преминава през олтара на църквата! За щастие “църквата спасява селото” и то остава в границите на България. На 6 и 7 ноември 1920 г. войскови формирования на Белград без да дочакат международната комисия да направи окончателна корекция на границата, окупират западните български земи. По тази причина 8 ноември (през този период тогава се чества Димитровден) е обявен за Ден на Западните покрайнини и ежегодно се отбелязва с траурна процесия в София.
За да се спасят от сръбска асимилация близо десетки хиляди души търсят и намират подслон в пределите на родината-майка. Първоначално те се заселват в Западна България – Белоградчик, Берковица, Перник, Кюстендил. Една значителна част пристига в София, защото тук има по-големите възможности за работа. Столичната община спешно отпуска строителни петна за строеж на къщи в територията на днешния кв. “Белите Брези”, наречен тогава Царибродски квартал. Друга група бежанци е отклонена в северозападната част на столицата в кв. “Надежда”. Тук те смесват и заживяват с по-стари заселници от Пиротско, дошли преди няколко десетилетия в страната. Преселниците навлизат бързо и лесно във всички сфери на цялостния живот в страната. Това се дължи на липсата на етническа, езикова и културна преграда между преселниците и населението в старите предели на България.
По подобие на бежанците от Македония, Тракия и Добруджа, преселниците от Западните покрайнини също учредяват легални сдружения в България. Още на 14 ноември 1920 г. 500 души от Цариброд и околията създават в София Царибродско бежанско дружество “Нишава”. След него са основат дружества на бежанците от Босилеградско, Трънско, Кулско. Всички те са взаимоспомагателни и целта им е да помогнат за устройването на преселниците преди настъпването на зимата. На 8 ноември 1924 г., българите от Западните покрайнини създават в София единна бежанска организация с благотворителен и културно-просветен характер. Тя се ръководи от Върховен комитет. През следващите години преселниците учредяват свои читалища, женски и младежки формации.Тяхната пропагандна дейност е насочена предимно към Обществото на народите. Многобройните писма, петиции и изложения до тази върховна наддържавна институция обаче не носят резултат, защото ОН поддържа статуквото, а с това и интересите на великите сили победителки и техните балкански сателити. През 1933/34 г. официалната статистика отбелязва, че Върховният комитет ръководи 69 дружества с 2800 членове. Усилията на бежанците в пропагандната област са прекъснати след 19 май 1934 г., управляващите в името на българо-югославското разбирателство, разформироват бежанските организации на западнопокраинските българи.

С новата граница се влошават икономическите дейности на жителите в Западните покрайнини. Сривът е най-вече заради прекъснатите транспортни връзки с най-близкия градски център – Кюстендил или пък с Враца, Трън и София. Особено се влошава положението на Босилеград. От възрожденски център, градчето се превръща в затворен малък градец, без перспектива. Босилеградчани и трънчани не могат да работят свободно “дюлгерския” си занаят в Югославия, защото пътят към вътрешността е затворен през зимата от недостъпни планински вериги. В по-изгодно положение са жителите на Царибродско, тъй като за тях е достъпен пазарът в Пирот. Тук обаче техните стоки се конкурират от продукти, изпратени от развитите промишлени центрове – Ниш и Белград.

Ученици от Iб клас на Царибродската гимназия – 1 май 1915г.

Ситуацията вЗападните покрайнини след ноември 1920 г. се утежнява заради желанието на Белград да посърби областта. Българските училища и църкви са закрити, архивите им – унищожени, а учители, свещеници и по-будни жители, под угрозата за физически насилия и убийства, напускат

Царибродчанки в училищния двор – 1940 г.

пределите на областта. Забрана тегне над всички български изяви. В резултат на терора и обезправеното положение, населението подпомага действията на създадената през 1928 г. Вътрешна западнопокраинска революционна организация “Въртоп”. Тя повтаря модела за изграждане и действия на популярната ВМРО, но за разлика от нея, издига като основна цел – освобождение и присъединяване на областта “отново към България”.

През 1934 г. управляващите в София разформироват и тази революционна организация, по подобие на останалите националноосвободителни формации на западнопокраинските българи.
Връщането на Западните покрайнини в държавните граници на България през 1941–1944 г. спира за известно време асимилационните процеси. Периодът обаче е твърде кратък за да има един по-траен положителен ефект. Процесът на насилствена денационализация на българите продължава и след Втората световна война, когато областта отново е предадена на Югославия. Увлечени в симпатиите си към Белград и “делота на Тито” управляващите в София не проявяват интерес към тамошните българи. Нещо повече. Те наблюдават с безразличие асимилаторската политика на Белград и унищожаването на българските исторически и културни паметници. Поради липса на подкрепа от Родината и непреставащия асимилационен натиск на властите, българите в Западните покрайнини са едно от най-онеправданите малцинства в Югославия. Те, за разлика от сънародниците си в Македония по това време, все пак се “радват” на известни “привилегии” – признати са официално за малцинство, в училищата може да се учи български език, съществуват радиопредавания и печатни издания на български. Друг е въпросът, доколко тези права се спазват и защитават от законите на страната. Отговорът на този въпрос е по-скоро отрицателен, защото не е случаен фактът, че под страх от репресии и сега най-будните, най-предприемчиви и най-образовани хора напускат областта. Предизвиканият демографски срив, поощряван от властите, носи негативни последици за развитието на областта. През този период, лишена от “ласките” на Белград, оставена без подкрепа от Родина и от липса на духовни водачи, тя още по-силно се обезбългарява.
След 1989 г. над Западните покрайнини продължава да тегне страхът – национален и политически. Новоучреденият Демократичен съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) по различни обективни и субективни причини не може да се превърне в истински реален фактор, с който да се съобразяват властите и обществото в раздираната от национални конфликти югославска държава. След 1997 г. личностните противоречия в него вземат надмощие и дейността му постепенно замира.
Управляващите среди в София след 1989 г. се опитват да подпомогнат на изстрадалите сънародници в областта. В тази насока през 1993 г. излиза Постановление на Министерския съвет, съгласно което се отпускат ежегодно стипендиин за 30-40 студенти от Западните покрайнини, приети за обучение в български университети. През 1997/8 г., след застъпничество от София, се създават български културно-информационни центрове в Цариброд и Босилеград. Към тях се изпращат книги, копютърна техника, представят се научни и художествени трудове, филми и пр. Расте броят на получилите българско гражданство лица.

Пощенска марка, издадена през 1941 г.

Погановският манастир – 2006 г.

Засегнатите проблеми са фрагменти от западнопокраинския въпрос. Интересът към българите в областта не бива да бъде кампаниен (на Димитровден, на Коледа или на 24 май), а траен и безусловен. Желателно е българските държавни органи и обществени организации да не работят “на парче”, нито “на пожар”, а да изготвят и отстояват дългогодишна стратегическа програма, облекчаваща съдбата на нашите сънадорници в Западните покрайнини. Като съставна част от българската нация, те с надежда и основание очакват нашата безрезервна подкрепа! Нека да им я дадем!

Актуално

2007-11-01T14:16:00.000+02:00

Празници, обичаи и събития

2007-08-06T01:31:00.000+03:00

Светите празници Илинден и Преображение – легенди, жития, поверия и обичаи. 104 години от Илинденско-Преображенското въстание

Статията е на Георги Александров - специалист в Етнографския институт с музей при БАН

“Дали гърми, дали вятър дуе
Ниту гърми, ниту вятър дуе,
Тук се делят четворица бракя
Паднало се на Св. Илия,
Паднало се гръмове, тръскове…”

Илинден
Илинден е един от най-тачените празници на българския народ. Според описание в Библията, бащата на Св. пророк Илия е видял насън как повиват бебето му с огън и го кърмят с пламъци. Житието на пророка описва, как Бог Йехова проговорил на все още младият по онова време Св. Илия и му казал да се яви на при царя на Самария Ахав и да го предупреди, че ако не отстъпи от езическата вяра ще настъпи страшна суша. Въпреки предупреждението, Ахав продължил да почита езическия бог Ваал\Баал и Йехова изпълнил заканата си – 3,5 години не паднала капка дъжд в Самария. На четвъртата година Бог отново изпратил Св. Илия при цар Ахав и жена му, красивата финикийка Йезавел. Този път Св. Илия събрал всички пророци на бог Ваал и ги предизвикал да покажат уменията си, за да преценят хората кой е истинският бог. Жреците на Ваал се провалили в изпитанието. Хората си върнали вярата, съборили идолите на Ваал, убили пророците му и от небето завалял проливен дъжд, който напоил земята. Св. Илия живял смирено през целия си живот, като с помощта на Бог вършил и други чудеса. Според житието, когато наближил краят на дните му Св. Илия не издъхнал, както се случва с повечето хора. Вместо това от небето се спуснала колесница – цялата в пламъци, водена от 4 коня и напътствана от ангели. В един миг колесницата разделя Св. Илия от помощника му Елисей, за да го понесе към небето. Затова на всички икони сюжетът е еднотипен – Св. Илия полита с огнена колесница към небето, а под него остава тичащият му ученик Елисей.
Църквата канонизира Св. Илия на 20 юли/2 август. Светецът поема върху себе си функциите на небесните богове – гони змейовете и халите от небето, за да има дъжд и да няма градушки, грижи се за хората. Според народното вярване е много опасен – ако се разгневи, може да прати суша или да пусне мълнии. Затова хората векове наред го почитат. Празнува се тържествено в южните предели на българското историческо землище – особено в Македония и Тракия. В негова чест се организират панаири, събори, играят се хора, приготвят се курбани. В жертва се принасят бик, овен или петел. Празникът е известен сред народните вярвания като Гръмовник, Гръмоломник, Гръмодол. Той е патронен празник на кожари, самарджии и керемидари.
*
Любопитно е защо празникът Илинден е избран за начална дата на Илинденско-Преображенскота въстание. Историците нямат отговор на този въпрос, въпреки множеството публикувани или съхранявани в архивите сведения. Ако стъпим на базата на предположенията, твърде вероятно е датата 20 юли да е избрана заради хтоничния характер на светеца, отъждествяван с древнославянския бог Перун. Навярно участниците във въстанието са се надявали, че със своята сила и мощ Гръмовникът ще подпомогне народното дело и ще помогне за освобождение на Македония от "пипалата" на Османската империя по подобие на споменатото някогашно царство Самария. Уви! За съжаление 1903 не е от щастливите години за българската нация. Въстанието в Македония и Тракия е удавено в кърви!

Преображение
Според Новия завет, на 6/19 август (Преображение, известен и като Сотир ) Исус завел своите най-любими ученици – Симон-Петър, Йоан Богослов и Яков на върха на планината Тавор. Там неочаквано им се разкрил в своята божествена същност – бил огрян от неземна светлина, дрехите му станали чисто бели, а с Него дошли да беседват патрирахът Мойсей и пророкът Илия. Учениците на Спасителя били смаяни от видението, но Той ги заклел да не разказват на никого за станалото. Събитието е трябвало да се запечата в техните души и по-късно, когато видят своя Учител оплют, опозорен, разпнат на кръста, да не се разколебаят във вярата си и да продължат делото Му, знаейки че Той е Син Божий.
Канонът определя Преображение да бъде в средата на богородичните пости. В народното християнство на празника Преображение не се отдава такова голяма значение, каквото има в църковния календар. В контекста се поставя не Преобразяването на Исус – важен факт, който доказва, че той е Месията и Божият Син, а непосредствените представи за сезонните промени, бележещи края на лятото. Денят намалява, змиите се скриват по дупките си, птиците отлитат на юг. Във връзка с народната, може да се направи заключението, че Господ прибрязнувал (направил брязда) – като знак че вече може да се засяват есенниците. Във Велес свързват този ден с “отварянето на небето”, където Господ се явява, за да изпълни желанията на праведните – събитие, отнасяно най-вече към Богоявление. На този ден е забранено да се работи, както и да се берат определени плодове – напр. къпина, считана за дяволски плод. В загорските села обредната практика е по-друга – селяните берат чепки узряло грозде и ги отнасят в черквата. Едва след като свещеникът опее гроздето, то може да се яде и раздава. В други региони на този ден задължително се яде риба.

Илинденско-Преображенското въстание – величав връх на борбите за национално освобождение на българското население в Македония и Тракия

На 20 юли 1903 г. населението в Битолско, под ръководството на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), се вдига срещу вековния поробител. На отделни места наред с българите въстават и власите. Пламъците на Илинденско-Преображенското въстание обхващат Битолско, Охридско, Кичевско, Костурско и отчасти Прилепско. Планините са главна оперативна база на въстаниците. На много места се създават укрепени лагери, където се укрива населението. Четите разстройват и затрудняват съобщенията, те прекъсват телеграфната мрежа, разрушават ж.п. и др. мостове, минират шосета, овладяват проходи и кръстопътища. Въстаниците овладяват 4 града – Крушево, Смилево, Невеска и Клисура. Забележителен момент в историята на въстанието е завземането на Крушево и обявяването на Крушевската република. На 21 юли, под ръководството на Н. Карев, въстаническите отряди сломяват съпротивата на турския гарнизон в града. Установена е революционна власт на въстаналото население, в която са представени всички народностни групи в града — българи, власи и гърци. Горското началство на Крушовския район отправя прокламация към мюсюлманското население в района. В обръщението се разкриват целите на въоръжената борба. Изтъква се, че въстаниците не са разбойници, а революционери, борещи се срещу робството и тиранията. На общо събрание, на което присъстват първенци от трите споменати националности се избира 6 членно временно правителство, на което се поверява управлението на града. На 29 юли срещу града настъпват многохилядна турска войска, подсилена с артилерия и конница. На следващия ден се водят тежки сражения при Мечкин камък, а на 31 юли турските войски влизат в града и се отдават на грабежи, убийства и насилия.
Боевете в Одринско започват на 6 август 1903 г. Четите установяват контрол града Василико (Царево), Ахтопол и прилежащите им села. Върховното боево тяло издава възвание до местното население, с надежда то да окаже материална и морална подкрепа на революционната борба. В него се изтъква, че ВМОРО се бори не за териториално разширение на Българското княжество, а за извоюване на свобода за всички поробени и угнетени. В освободените райони се въвежда революционно-демократична власт, известна като Странджанска република. Под ръководството на ВМОРО всички имоти в Малкотърновско преминават в общо ползване. Храната се прибира в складовете. Част от нея се раздава на бедните и четниците. В селата се създават смъртни дружини. Населението се въоръжава с пушки, взети от турците, за да се обучава в стрелкови умения. Главното боевото тяло изпълнява всички функции на държавната власт — издава разпоредби, назначава воеводи, призовава гърци и турци да подкрепят борбата, които обаче не отговарят на призива. По тази причина и тук, както в Македония, основната въстаническа сила е съставена от българи.
Османските власти стоварват основния десант при Василико. В Одринско настъпва 40 000 войска — артилерия, конници, башибозук, които нападат в 3 направления — от Лозенград през с. Дерекьово към М. Търново, от Бунрхисар през с. Виза към Малък Самоков и от пристанищата Ахтопол и Василико на запад и север. Не след дълго турските формирования завземат селата и опожаряват повечето от къщите. В другите райони на Тракия въоръжението е слабо и затова четите извършват предимно организационно-пропагандна дейност, като се избягват открити сблъсквания с османските войскови части.
В края на м. август в Серски революционен окръг започват ожесточени сражения след пристигане на четите на ВМОК, начело с Иван Цончев и полк. Атанас Янков, които действат съвместно с Върховния македоно-одрински комитет. Сблъсквания има в Сярско, Драмско, Мелнишко и Горноджумайско. В Неврокопско и Разложко въстаниците атакуват според предварителния план - на 13 срещу 14 септември (Кръстовден). Схватките имат партизански характер, като четите се стремят да не увличат населението.
На 28 август задграничните представители на Организацията предават на дипломатическите агенти в София Мемоар на ВМОРО, в който се изброяват опожарените от турските войски села и се заявява, че въстаниците ще пристъпят към отмъщение. Българското правителство отправя вербална нота, в която настоява да се вземат мерки против изтреблението на българско население в Македония и Одринско. На 9 септември Главният щаб на съвещание взема решение да се изпрати изложение до българското правителство да се намеси в полза на въстаниците чрез война.
След тежки кръвопролитни боеве с многочислените турски формирования, ръководителите на въстанието преустановят въстаническите действия. Решението е взето официално от Главният щаб на въстанието сред голямо сражение в планина Бигла на 19 септември 1903 г. Според данни на ВМОРО във въстанието участват 26 400 въстаници срещу около 350 000 войска. Най-голям е броят сраженията в Битолски ревеволюцеонен окръг — 150, в Одринския — 36 и в останалите 4 окръга — 38. Извършени са 15 атентата на ж.п. мостове, влакове и казарми. Турските войски опожаряват 205 села, повече от 70 000 души остават без подслон. Равносметката от потушаването на въстанието е печална –роят на загиналите надминава 5 000 души, а над 15 000 са хвърлени в затворите. Около 30 000 души намират подслон в България. Някои се завръщат по домовете си през 1904 г. във връзка с подписаната спогодба българо-турска спогодба.
Въпреки героизма на въстаниците, дадените жертви и огромните разрушения Илинденско-Преображенското въстание не постига поставената цел. То претърпява неуспех, защото не е достатъчно подготвено и избухва преждевременно. В най-решителния момент въстаниците се оказват сами и без поддръжка. България, поради обективни причини не може официално да подкрепи въстаниците.
Излъганите надежди за промяна в статута на българското население в Македония и Одринско след Мюрцщегските реформи, последвали Илинденско-Преображенското въстанието от 1903 г., и събитията след Младотурската революция от 1908 г., принуждава управляващи среди в София да преосмислят своята политика по българския национален въпрос. Налага се мнението, че са изчерпани всички познати до този момент средства за мирно разрешаване на македонския и тракийския проблем. Очевиден става фактът, че освобождението и обединението на двете области (Македония и Тракия) към България може да се разреши единствено чрез военни действия срещу Османската империя. И те не закъсняват!

ПАНТЕОН "МАКЕДОНИЯ"

2007-07-08T07:21:00.000+03:00

В Пантеон "Македония" ще откриете биографични данни, материали, спомени, снимки за известни или по-малко познати лица, свързали живота си със съдбата на Македония. Тук ще намерят място и вести за родолюбиви македонски организации; сведения от потомци на видни родове; празници и обичаи от българския народен календар в Македония и пр.

За първи път в тематиката ще бъде предложена рубрика "Срещи с отвъдното", чрез която ще бъде направен опит за разкриване на неясни или противоречиви исторически събития и факти от историята на Македония.

В блога ще да бъдат обнародвани статии, спомени, снимки, песни и пр. изпратени от различни лица, чиито имена или инициали ще бъдат публикувани под съответния материал. Тези материали могат да бъдат редактирани при необходимост.

Личности:
Георгов, Иван
Милетич, Любомир
Петров, Гьорче
Протогеров, Александър
Силяновски, Димитър
Стоянов, Никола

Организации:

Празници и обичаи:

Срещи с отвъдното:

Александър Протогеров

2007-07-07T07:44:00.000+03:00

Александър Протогеров
( 23 февруари 1867, Охрид – 7 юли 1928, София)

Родният град на ген. Александър Протогеров

На 7 юли малко преди полунощ (около 23,40 ч.) в близост до самия център на София – на ъгъла на улиците “Екзарх Йосиф” и “Самуил” е извършено двойно убийство. Застреляни са генерал-лейтенант Александър Протогеров и телохранителят му Атанас Гоцев. По зла ирония на съдбата заслужилият пълководец от българската армия, избягващ алкохола поради морални и здравословни съображения, завършва житейския си път на 5-6 разкрача от кръчмата “Стария войн”. Пред изумените посетители на пивницата и персонала се разиграва няколкосекундна кървава драма, наподобяваща по-скоро на сцена от гангстерски филм. “Засеклият” револвер на Протогеров, а може би и по-бавната му реакция предвид възрастта му (навършени 61 години), дават възможност на нападателите да извършат безпроблемно и демонстративно убийството. Те не разменят нито дума с жертвата си, която хладнокръвно доубиват. Намерената от полицията у екзекутирания генерал значителна сума пари (60 675 лв.), както и вещи, имащи антикварна стойност (сребърен часовник “Лонжин”, два гръдни кръста, кехлибарена броеница) са доказателство че убийството на най-дългогодишния член на ЦК на ВМРО не е криминално престъпление.*

Лобното място на ген. Александър Протогеров

[*] Текстът е откъс от книгата на Ал. Гребенаров “Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918–1947)”, С., 2006.

Гьорче Петров

2007-07-03T00:12:00.000+03:00

86 години от смъртта на Гьорче Петров

В момента тече нова полемика между медиите в София и Скопие относно делото и живота на македонски деец. Цитират се разнопосочни мнения на историци и журналисти за направени “разкрития”. Промъква се и желание за пренасяне на тленните му останки в Р.Македония. Поредната “жертва” е известният идеолог и основоположник на ВМОРО Гьорче Петров, а поводът – осемдесет и шест години от неговата смърт, настъпила на 28 юни около 20.30 часа след 4 револверни изстрела пред къщната му порта на ул. “Веслец” и “Гробарска” (дн. “Козлодуй”). На следващия ден екзекуторът разбира от вестниците кой е убитият и се разкайва, но стореното зло е непоправимо.

Лобното място на Г. Петров

За разочарование на “известни” скопски изследователи от академичните среди и неколцина техни последователи в България, Георги (Гьорче) Петров Николов е македонски деец, който не изпитва съмнение, че преобладаващото мнозинство от населението в Македония е българско – факт, който се доказва от огромното му публицистично, изследователско и организационно-документално наследство. Дискутираният въпрос – дали той учителства в Македония, като прикрит офицер (“шпиун”) от българското разузнаване за написване на засекретения труд “Материали по изучаването на Македония”, (издаден през 1896 г.), е фрагментарен и не бива да се превръща в основа за голяма дискусия. При това най-вероятно неговият отговор е отрицателен, защото през 1912 г. Г. Петров се записва на 48 годишна възраст като редови доброволец в нестроева рота на 5-та Одринска дружина. Възрастта му е пределна за тогавашните стандарти, но той очевидно иска да сподели съдбата на останалите 18 869 българи-опълченци, които желаят да освободят Македония и Тракия, за да заживеят под една обща стряха с общото отечество – България. Иначе, тогавашният военен министър Рачо Петров, очарован от качествата на предадения труд за Македония, предлага на Г. Петров държавна стипендия, за да учи картографиране в престижен западен университет.Полемика за “житието и битието” на известния български деец може и трябва да има, защото неговата личност оказва огромно влияние върху развитието на македонското освободително движение – от зората на неговото създаване до съдбоносния 28 юни 1921 г. Вярно е, че размирно-бунтарската му личност често поражда конфликти, достигащи до трусове сред редиците на ВМОРО/ВМРО, ВМОК, Изпълнителния комитет на македонските братства, Временното представителство на обединената бивша ВМРО и пр., но пък качествата на Гьорче, като изявен идеолог също са безспорни. С красноречието и упоритостта, с която той отстоява идеите си, се съобразяват всички известни участници в делото, множество политици, висши духовници и военни, общественици, публицисти, интелектуалци.

Четата на Гьорче Петров (1903 г.)

За съжаление до този момент липсват, обобщаващи изследвания за живота и дейността на Г. Петров, независимо от натрупаната вече огромна документална база. Те биха “отворили” ценни дискусии за проблемите на цялото македонско освободително движение, а вероятно ще отговорят по-детайлно и на въпросите – защо, как и кога се пораждат противоречията между водачите на ВМРО и Гьорче Петров и могло ли е да се разрешават цивилизовано, за да не ехтят изстрелите на изпратения екзекутор Реджеб през фаталната юнска вечер на 1921 г. А що се отнася до споменатото желание за пренасяне на мощите на дееца в Р.Македония, авторът отправя чистосърдечна молба до уважаемите “доброжелателни” поклонници на Г. Петров:

Оставете духа на Гьорче на спокойствие, както и на сподвижниците му – Христо и Милан Матови, Борис Сарафов, Евтим Спространов, Трайко Китанчев, Димитър Талев, Кръстьо Мисирков и мнозина други дейци – довчерашни “братя по оръжие”, перо и идеи за освобождение на Македония, а днес – съседи по гроб. Ако сте истински родолюбци, верни почитатели и ценители на заветите им – заповядайте на Централни софийски гробища, алея № 28 и съседните й, за да изразите своята почит към паметта им. ТЕ ви чакат без специални поводи и тържествени панихиди. Останалото – е неморална демагогия за извличане на евтини дивиденти и за изкуствено повдигане на западнал журналистически, политически или обществен рейтинг

Гробът на Гьорче Петров

Авторът някога беше обнародвал биографичен очерк за Гьорче Петров. Той е представен в електронен вариант в блога, раздел "Публикации за четене". Изследването е написано на базата на тогавашните известни трудове и е ограничено откъм изворова база. Затова някои от направените оценки могат да се ревизират, други – да се представят по-теоретично, а трети – да се разгледат по-детайлно. Независимо от тази авторова констатация, направена след неговото овъзрастяване т.е. “помъдряване”, предложената статия вероятно ще подпомогне на читателите да получат по-цялостна информация за дейността и живота на известния македонски българин от Прилеп и виден деец на ВМОРО – Гьорче Петров

Авторовите снимки, показващи лобното място и гроба на Г. Петров, са направени на 28 юни 2007 г.

2007-07-02T23:23:00.000+03:00

Гьорче Петров[1]

д-р Александър Гребенаров

Георги (Гьорче) Петров Николов е един от видните деятели на националноосвободителното движение на македонските българи. Непосредствен участник в създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), той се изявява не само като организатор, но и като вещ теоретик, определящ насоките на освободителната борба. Въпреки някои колебания и увлечения, които стават причина да загуби част от влиянието и престижа си, утвърденият ръководител до края на живота си търси пътища да помогне на българското население в Македония за националното му освобождение.
Множество са неизвестните моменти от живота и делото на Гьорче Петров, поради което сложната му и противоречива личност не може да се разкрие напълно. Трудностите възникват още с установяване на точната му рождена дата. За сега три години (1864, 1865 и 1866) се сочат като възможни за неговото рождение. Подобни несъответствия се откриват и за други факти от биографията, на които историческата наука все още търси верен отговор. Тяхното изясняване безспорно ще допринесе за по-пълното осветляване на различни епизоди от дейността на революционната организация и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК).
Дете на будни родители, Г. Петров получава начално образование в родното си село Варош (дн. квартал на гр. Прилеп), където се учи при Никола Ганчев и Йосиф Ковачев. След неуспешния му опит да постъпи в софийска гимназия като стипендиант, той се завръща в Македония. Продължава образованието си в Битоля, а след това отново в Прилеп, където Екзархията открива класно училище. На детската любознателност и ранното привързване към книгите не може да устои дори твърдият и упорит баща, който желае синът му да заеме неговото място в дюкяна. Петър Николов се примирява и изпраща Гьорче да учи в Солунската гимназия. Но и тук непокорният дух на ученика от Варош се проявява скоро. Поради хапливите дописки, които той публикува във в. “Балкан”, където критикува управлението в гимназията и общината, Г. Петров е изключен от училище. “Размирникът” заедно с неколцина свои другари се отправя към Пловдив, за да продължи образованието си (1, с. 3–5).
По това време вътрешното политическо положение в Източна Румелия е твърде сложно. Движението в полза на Македония се преплита с борбата за лидерство между двете партии — Либералната и Народната. В същото време местните дейци създават през февруари 1885 г. Централен комитет за борба за освобождение на Македония от турско иго с председател Захари Стоянов. Междувременно приближаващите събития през есента на с.г. засягат и съществуващото Македонско дружество в Пловдив. Под натиска на дейци от Българския таен революционен комитет старото настоятелство е бламирано, избрано е ново, а дружеството се преименува на “Македонски глас”. Бившето настоятелство не признава новоизбраните членове и търси вината за разединението в неколцината ученици и техните другари, пристигнали от Солун, сред които са някои от бъдещите дейци на националноосвободителното движение — Гьорче Петров, Пере Тошев, Антон Кецкаров и др. (2, с. 49–51).
Малко преди да се извърши Съединението между Княжество България и Източна Румелия, поради заболяване Г. Петров се завръща в Прилеп. Както почти всички видни участници в освободителната борба и той започва трудното поприще на революционер като учител. Първоначално е назначен в четирикласното училище в Щип. По-късно е преместен от Екзархията в Скопие и Битоля, където е избран за училищен инспектор (1, с. 8–10).
Бъдещият идеолог на организацията използва учителската професия като средство за пробуждане на националното съзнание у децата и техните близки. Той оставя дири на революционен подем и разгаря желание за освобождение на своите поробени братя. Симеон Радев, който е негов ученик в Битоля в своите “Ранни спомени” пише: “Гьорче Петров ни беше преподавател по география, по български и по френски език. Той беше несъмнено между всички свои колеги най-силната личност... Не беше добър преподавател. Френски сам не знаеше много и в българския език не бе можал да се отърве от прилепското си наречие. Блед, дори жълтеникав, със студено лице и с очи, които като че ли проникваха в душите ни, и с някаква загадъчност, която вееше от него, ние не го обичахме. Но уроците му по география ни привличаха. Той изтъкваше пред нас, а и в тия моменти, като че ли се разгорещяваше, неделимостта на Македония от българската цялост” (3, с 195–196).
След Сръбско-българската война от 1885 г., която увековечава храбростта на българския войник и узаконява Съединението Г. Петров вижда новата надвиснала опасност над българското население. Сърбия изпраща свои консули в Скопие, Битоля и Солун и засилва пропагандата си. Стремейки да й противодействува, Гьорче става ревностен събирач на географски и етнографски материали от Скопско и Битолско. През 1896 г. в София е издаден неговият труд “Материали по изучаването на Македония”. Събраните географски, хидрогеографски, топографски и орографски сведения за областта преди издаването на книгата са предадени на Министерството на войната. Тогавашният военен министър Рачо Петров, доволен от ценните сведения, обещава да изпрати младия автор със стипендия в Западна Европа, за да следва картографиране. Подобна възможност да учи в странство се открива неколкократно пред Г. Петров, но той винаги отказва. Фанатичната му вяра в революцията създава у него подозрение, че всеки който замине за чужбина се връща негоден за работа и загубен за делото, И затова той агитира младите да не ходят на учение в други страни (1, с. 9–10, 83).
След основаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация през 1893 г., което е преломен момент в развитието на националноосвободителното движение, Г. Петров се включва незабавно в неговите редици. Той проявява голяма активност в работата по набиране на нови членове в Битоля и особено в околните села, които като училищен инспектор обикаля безпрепятствено. Особено добри условия дават за това ежеседмичните пазари, кръчми, кафенета и панаири. В Битоля Г. Петров се заема със списването на хектографирания вестник “На оръжие” От него се появяват 9 броя. Ограничените средства, с които разполага малката революционна група в града не позволява тиражът на вестника да надвиши 40 екземпляра (1, с. 14–10).
Дейността на Гьорче Петров не остава незабелязана от Екзархията. Тя вижда в негово лице силен противник, който става изразител на настойчивите искания от страна на местните еснафи. Желанието на младежите за преобразования и въвеждане на реформи в управлението на селските училища напълно се сподели от младия революционер, още повече, че той става открит противник на мирните средства за освобождение, които екзархийското учреждение проповядва. Конфликтът се разрешава, като местният архимандрит Неофит е уволнен, а Гьорче е назначен за учител в Солунската девическа гимназия през пролетта на 1895 г. (1, с, 12–13).
Веднага с пристигането си в Солун Г. Петров е привлечен от основателите на ВМОРО и взема участие в състоялия се през 1896 г. организационен конгрес. Взетите решения тук и изработените по-късно документи окончателно оформят облика на революционната организация, поради което Гьорче счита конгреса за учредителен. Солунският комитет официално се признава за централен, а организационната територия се разделя на 7 окръга, като сега се включва и Одринско. За по-голяма конспиративност в работата се предвиждат шифри. Разисква се и въпросът за създаване на ново тяло – Задгранично представителство със седалище в София, което да задоволява нараствалите вътрешни и външни нужди на организацията и да служи за връзка с външния свят (1, с. 49-50).
В съответствие с решенията на конгреса, избраните задгранични представители Гоце Делчев и Гьорче Петров (известни и под псевдонимите Ахил и Марко) изработват и отпечатват през 1897 г. устав и правилник на революционната организация. Между двамата дейци се поражда истинско и чисто приятелство. Те честно разделят общата работа съобразно своите качества. И ако Гоце е силен в практическата работа – търсене на оръжие и боеприпаси, производство на бомби, доставяне на литература, организиране на канали и революционни мрежи във вътрешността, то Гьорче е неуморим оратор и превъзходен агитатор, който се заема с дипломатическата работа, но не се колебае да приложи твърдост и дори бруталност, когато е нужно за делото на революцията (2, с. 128–129, 168).
Около Г. Петров се създава ореол на легендарност след проведените преговори с екзархийските чиновници в Цариград. Желанието на революционната организация да назначи или премести във важни центрове около 70 учители се изпълнява от него. През август 1898 г. той се озовава в столицата на Османската империя, за да се заеме с този въпрос. Панически страх обзема целия персонал на Екзархията при появата на “страшния” Гьорче. Заговорва се за масови оставки. Дори чиновникът от Външно министерство Комсиев се изплашва и тръгва незабавно за София. В последствие той отправя молба към правителството да избави Екзархията от силния натиск на Вътрешната организация (1, с. 84–66).
Срещата между Г. Петров и Екзарх Йосиф I става неизбежна и най-сетне неумолимият революционер е поканен на поверителен разговор. След остра разпра и възражение от страна на екзарха за назначаването на всеки учител, Гьорче решава да действува настъпателно и безкомпромисно. Той предупреждава духовния глава, че ако исканията на организацията не се изпълнят, екзархийските чиновници и учителите в Македония — противници на ВМОРО ще бъдат изгонени или принудени да напуснат работа, а на учениците ще им бъде внушено да не ходят на училище. Същевременно той заявява, че организацията подкрепя Екзархията в църковното и просветното движение, но вече е дошло време неговото ръководство да се поеме от революционните дейци. Екзарх Йосиф I отстъпва пред красноречието на Г. Петров. След срещата отношенията между двете институции се нормализират и дори става обичайна практика Вътрешната организация да представя списъци на учители в началото на учебната година, които се приемат без изменение от Екзархията (1, с. 86–91).
Няколко месеца след изпращането на Г. Петров в София за задграничен представител, той отново проява публицистичната си дарба. През 1898 г. се заема с издаването на в. “Бунтовник”, от който излизат 11 броя. По-голямата част от материалите във вестника са написани от него. Със своя достъпен език в. “Бунтовник” разпространява и пропагандира идеите на организацията сред населението в Македония и Одринско и вдъхва надежди за по-скорошно освобождение (2, с. 185).
При съвместната дейност на Задграничното представителство с Върховния комитет у Г. Петров съзрява идеята да революционизира ръководството на македонската емиграция в България. Инициативите с политически характер, която предприема ВМОК –митинги, преговори с правителството и др. са преценени от идеолога на ВМОРО като неуместни и далечни от единствено спасителния път на революцията (1, с. 79–80). Въпросът кой да поведе борбата на поробените българи излиза на преден план и става причина между двете организации да се поведе ненужна полемика. Конфликтът се усложнява още повече през 1901 г., в следствие на което Г. Петров се принуждава на два пъти да напусне София и да замине за провинцията.
През есента на 1902 г., в навечерието на съдбоносните за националноосвободителното движение събития, Г. Петров отново се завръща в столицата, за да вземе участие в разискванията по въпроса за предстоящото въстание. На проведените срещи се оформят две течения – привърженици и противници на идеята за въстание. Новите задгранични представители Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев приемат становището на Централния комитет в Солун за неудържимостта на положението в Македония и Одринско и считат, че е удачно въстанието да се обяви през пролетта на 1903 г. I
Противниците на това схващане се опитват да се противопоставят на преждевременното избухване на въстанието с множество основателни аргументи. Подобни възгледи защитава и Г. Петров. В петчасова реч той почти убеждава по-голямата част. от сърбалите се революционери, че от подобно “въстание недоносче” не ще има никаква полза. В стройно и логично изложение Гьорче излага примамливо теорията за “перманентно въстание” като най-подходяща за съществуващите условия. Според него, формално не трябва да се обявява въстание, а четите да изоставят досегашната си тактика на прикриване и да предприемат по-активни действия (4, с. 201–207). В последствие обаче се оказва, че многочасовите разисквания са били излишни. Свиканият от Ив. Гарванов конгрес в Солун в началото на м. януари 1903 г. взема съдбоносното решение за вдигане на въстание.
На 20 юли 1903 г. населението от Македония, а не след дълго и от Одринско, отхвърля ярема на робството и заявява тържествено, че желае да живее свободно. Паметна ще остане за поколенията героичната борба на воюващите при Крушево, Смилево, Невеска, Клисура, Василико (дн. Царево) и др. Във въоръжената борба през славните дни на Илинден и Преображение се включват и онези дейци, които са против преждевременното избухване на въстанието. Между тях са Г. Петров, М. Герджиков и Я. Сандански.
През август Гьорче Петров, предвождайки чета от 130 души, навлиза в Прилепско. Тук въстанието няма масов характер, а се разчита главно на четнически нападения. Г. Петров прекарва известно време в района, след което заминава през септември с оредялата си чета към областта Морихово, където се присъединява към въстаниците, предвождани от костурските войводи Ив. Попов и Л. Поптрайков. Тримата ръководители вземат решение да придвижат четниците по посока Воден – Лерин и да дадат сражение на турските войски при с. Сурович. Предвижда се и един атентаторски отряд да се насочи към Воден, за да разруши железопътната линия в близост до града.
Преминавайки през с. Чанища, Мориховско, четата е предадена и открита от турците. Рано сутринта се завързва кърваво сражение, което продължава през целия ден. Сто и тридесет четника се бият храбро и отстояват атаките на 4-5 хилядна войска. “На мръкване – разказва Г. Петров – взехме си сбогом с един нов взрив, с едно кило динамит и с общо ура – па после тихо и незабелязано отстъпихме, прегазихме река Църна и на срещния бряг се скрихме в едно търло, гдето лежахме цял ден. Кърлежи щяха да ни изядат. Бяхме смазани, съсипани, гладни, след като десет часа бяхме пътували през нощта, а 64 часа не бяхме яли. И патроните ни бяха свършили. Бяхме в ужасно положение”. Два дни след сражението турският аскер. събира убити и ранени, които по сведения на местното население са повече от двеста души (1, с. 183-189).
В същото време спасилите се въстаници продължават похода, за да изпълнят замисления план. Разузнаването донася, че около с. Сурович е съсредоточена близо 14 хилядна турска войска и поради опасността от ново нападение четниците се отправят към Нидже планина. Тук те са застигнати от Борис Сарафов, който им съобщава за решението на щаба да се разформироват четите.
След погрома на Илинденско-Преображенското въстание по-голяма част от революционните дейци намират убежище отново в България. Малцина от водачите, между които е и Гьорче Петров остават дълго време сред населението в Македония и се опитват да повдигнат духа му и да го “изправят на крака”.
Междувременно сред дейците на националноосвободителното движение настъпват разногласия по редица основни въпроси, вследствие на които се оформят две течения във ВМОРО – левица и десница. И ако привържениците на десницата смятат, че независимо от новите условия и занапред трябва да се работи по стария начин, то дейците от левицата се стремят да доразвият демократичните и интернационалните принципи на организацията.
На общия Рилски конгрес, състоял се през октомври 1905 г., левите сили, под ръководството на Я. Сандански се явяват по-организирани и налагат своите схващания в преработените документи (устав и правилник) на ВМОРО. За успеха на тази групировка несъмнена е заслугата на Г. Петров, който проявява отново добрите си ораторски качества. Решителен привърженик на една децентрализация, позволяваща на всички способни дейци да вземат пряко отношение в управлението на революционната организация, той излага необходимостта от демократизиране и премахване тайнствеността в делата на ЦК. След няколкогодишно отсъствие от ръководството на ВМОРО, на Гьорче Петров отново е гласувано доверие и той е избран за задграничен представител заедно с Д. Стефанов и П. Попарсов (5, с. 375-377).
Липсата на средства и враждебното отношение с дейците от десницата, както и възникналите разногласия между членовете на Задграничното представителство го превръщат в слабо деятелно тяло. На общия Кюстендилски конгрес през март 1908 г. десницата засилва позициите си, избира ново ръководство и изключва от организацията представителите на Серски революционен окръг, заради самоволната им присъда над Ив. Гарванов, Б. Сарафов и М. Даев (5, с. 559-562).
В последвалите крупни политически събития Г. Петров взема активно участие. По време на Хуриета той се озовава в Солун и заедно с Антон Страшимиров издава сп. “Културно единство”. Двуседмичното литературно списание, което излиза една година (от 1. Х. 1908 до 1. III. 1909 г.) работи за културното издигане на населението в Македония под обединяващия отделните националности лозунг “Македония за македонците”. В поместените статии, които разглеждат обществено-политически, просветни и културни проблеми, се пропагандира идеята за създаване на българска матица. Според списващите вестника, новата културно-просветна организация трябва да отстоява и ръководи борбата против денационализирането на останалите под робство българи. Скоро обаче младотурските управляващи среди изменят на принципите си, в името на които обявяват революцията и подновяват с нова сила насилията над българското население в Македония и Одринско.
След обявяването на Балканската война Г. Петров се записвадоброволец в Македоно-одринското опълчение. По-късно е назначенза началник на културния отдел при губернаторството в Сяр. През Първата световна война, когато Македония за кратко време е присъединена към България, Г. Петров изпълнява длъжността председател на постоянната битолска окръжна комисия, а в последствие е назначен за кмет на Драма.
В навечерието на Парижката мирна конференция, от която се очаква да разреши справедливо македонския въпрос, идейните различия от миналото между двете течения на националноосвободителното движение се проявяват отново. Изпълнителният комитет на македонските братства, който обединява част от емиграцията се обявява за неделимост на Македония и присъединяването й кьм България. В същото време дейците от Серски революционен окръг, начело с Д. Хаджидимов, издигат друго искане. Те посочват автономния принцип за единствено спасителен изход срещу балканския национализъм, залог за победата на балканската демократична и федеративна република (6, с, 78–83).
Един от първите революционери, който се присъединява към серчани е Гьорче Петров. Симпатията му към очерталата се левица в движението след Илинденско–Преображенското въстание, в която активно участие вземат дейците от Серски революционен окръг, се запазват. Той обаче се противопоставя на желанието на Д. Хаджидимов да превърне създадената през март 1919 г. нова организация – Временно представителство на обединената бивша Вътрешна македонска революционна организация, в тяло с комунистическа ориентация. Изпитаният революционер предусеща, че при евентуално възприемане на комунистическите идеи от новоучредената организация ще се стигне до отдръпване на бежанците, мнозинството от които все още не са готови за осъзна класова борба. Хаджидимов вероятно е можел да се лиши от присъствието на Г. Петров във Временното представителство, но неговият авторитет, като основоположник и дългогодишен работник във ВМОРО, влиянието му като способен и неуморим организатор сред емиграцията и населението в Македония, са обстоятелства, с които идеологът на серчани се съобразява. Разногласията между двамата революционни дейци, наред с други допълнителни фактори, разстройват работата на Временното представителство и през есента на 1919 г, организацията негласно се саморазпуща.
Безкомпромисен и върл противник на всяко вмешателство на управляващите среди в освободителното движение, след идване на власт на самостоятелното земеделско правителство, Г. Петров се поддава на предложението на министъра на вътрешните работи Ал. Димитров и поема ръководството на Бюрото за настаняване на бежанците. На практика обаче земеделските водачи му поверяват като основна задача да неутрализира възстановената Вътрешна македонска революционна организация, която създава напрежение в отношенията със СХС кралство във връзка с подновените акции във Вардарска Македония. Но надеждите на земеделските дейци не се оправдават. Стремежът на Г. Петров да се противопостави на революционните ръководители – Т. Александров и Ал. Протогеров завършва трагично. Той е осъден на смърт от ВМРО и на 28 юни 1921 г. присъдата е изпълнена.
На другия ден в. "Мир" коментира извършеното престъпление: “Пощаден в революцията и от революционните борби, тоя колос на македонското движение загина всред столицата от злодейска ръка, за да остави на днешното поколение още един срам, а на бъдещето – още една загадъчна смърт.”(7), печално е, че видният революционер, който през целия си живот е ненавиждал терора, умира от терористичен акт по заповед на свои другари. С убийството па Г. Петров се отваря нова черна страница от историята на националноосвободителното движение. Изпълнение на безброй смъртни присади, раздори и борби за лидерство във Вътрешната македонска революционна организация съпровождат искрения стремеж за свобода на македонските българи през по-голяма част от времето в периода между двете световни войни.

Б Е Л Е Ж К И
1. Материали за историята ла македонското освободително движение,
кн. VIII, Спомени на Гьорчо Петров. Съобщава Л. Милетич. С., 1927.
2. К. Пандев. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878–1893. С., 1979.
3. С. Радев. Ранни спомени. С., 1969.
4. Хр. Силянов. Освободителните борби на Македония. С., 1933, Т. 1.
5. Хр. Силянов. Освободителните борби на Македония. С., 1943, Т. 2.
6. К. Палешутски. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918–1941, С., 1983.
7. В. Мир, бр„ 6322, 29 юни

[1] Статията е публикувана в Сборник: Борци за свобода и просвета. С., 1989, 412–421.

2007-04-18T08:03:00.000+02:00

130 години от рождението на Евтим Спространов. Той живя и умря като българин

Статията е публикувана от Александър Гребенаров във в. "Македония", бр. 4, 28 януари 1998 г.

На 15 януари 1868 г. в един от най-живописните градове на Македония - Охрид, се ражда бъдещия писател, публицист, изследовател и общественик Евтим Спространов. По подобие на множество дейци от македонското освободително движение и неговото име до неотдавна тънеше в забрава. Активното му участие в борбата за освобождение на Македония и трайното му присъствие в македонските среди бе "достатъчно основателен" повод за изследователи, редактори и издатели да игнорират почти изцяло ролята му в българската история и култура.
Евтим Спространов завършва основно образование в Охрид, а след това постъпва в популярната Солунска българска гимназия. По-късно става учител в Крушево, а след това учи в Киев и Москва.
След преждевременното си завръщане от Москва през 1891 г. Спространов се включва в обществено-политическия живот на България, като публикува стотици статии във вестници и списания. Някои материали, свързани с междуособиците в македонското освободително движение, той помества на страниците на печатните органи на българската емиграция в САЩ. Редактор е на вестниците "Отечество" (Солун), "Вести" (Цариград) и "Пряпорец" (София) и на списанията "Ученически другар", "Детска забава", "Народен страж" и "Покровител на животните".
Наред с публицистиката Спространов отделя внимание и на други жанрове. Обнародва няколко студии за историята на родния си град Охрид, като се спира и на езиковедски проблеми. Разработките си помества на страниците на Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, а понякога - и като отделни брошури. Под перото му излизат рецензии, отзиви, пътеписи и разкази за деца.
Най-съществен дял от творчеството на Евтим Спространов обаче заема публицистиката, към която безпорно е пристрастен. Спространов сам отбелязва над 50 свои псевдоними и инициали, под които обнародва материалите си.
От началото на XX в. в живота на Е. Спространов настъпват радикални промени. Неговото име се намесва активно и трайно в освободителното движение. Той участвува в легалния организационен живот, но ежедневно контактува и с ръководителите на все по-засилващата се ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация). През паметната 1903 г. не остава безучастен към съдбата на своите поробени братя от Македония и Одринско. След потушаване на Илинденско-Преображенското въстание събира в България средства и помощи за пострадалото население, а през 1905 г. е избран за легален член на ЦК на ВМОРО. Като подначалник в Министерството на народното просвещение съдейства да заминат в областта като екзархийски учители множество бивши, настоящи и бъдещи ръководители на ВМОРО - П. Ацев, Хр. Матов, П. Христов, Т. Александров, П. Чаулев, Ар. Манасиев, Е. Чучков и др.
През март 1908 г. е сред делегатите на Втория общ конгрес на революционната организация в с. Жабокрът, Кюстендилско, а след половин година попада в Солун. Тук поема за известно време редактирането на в. "Отечество" - печатен орган на Съюза на българските конституционни клубове, след което се премества в Одрин като секретар на митрополията. През 1912 г. Спространов е поканен за редактор на излизащия в Цариград екзархийски вестник "Вести", но след избухването на Балканската война е назначен в канцеларията на Окръжното управление в Щип, а по-късно - в Кукуш. От средата на 1917 г. се осъществява дългогодишната му мечта да се завърне в родния си град. Изпълнява функциите на охридски областен управител до септември 1918 г., когато градът и по-голямата част от Македония са завзети от съглашенски войски. Военният погром и последвалият унизителен Ньойски договор отпращат Е. Спространов завинаги в София.
Спространов е сред създателите на малко познатата тайна организация Македонска дружба и още по-конспиративната Информационна служба на македонската емиграция към ВМРО. Той е и сред учредителите на създадения през декември 1923 г. Македонски научен институт.
Евтим Спространов умира на 5 юли 1931 г. в София. Той оставя огромен личен дневник, чийто първи том бе обнародван през 1994 г. За да прекъснат спекулациите с името и делото на Евтим Спространов, извършени в миналото от някои скопски изследователи, синът му Димитър Спространов отправя през януари 1958 г. следната молба до Гане Тодоровски:
" Преди да завърша, ще ви кажа нещо, за което моля да не ми се сърдите, но истината и светлата за мен памет на баща ми ме задължаваше да ви кажа - той имаше будно българско съзнание, живя и умря като българин."

Евтим Спространов
Д н е в н и к
23.III.1903 г. Кой къде ме срещне от настоятелите на "Бълг[арско] Правосл[авно] Христ[янско] братство", казва ми, че не ми била приета оставката и че ме считали за член. - Господа, ако се събираме само за прикази, не дохождам. Дайте работа, господа, защото приказки и без това много говорим!" Същото казах и на отца Ап. Георгиев. И наистина, защо повече приказват хората, а по-малко или хич не работят? О, ако беше обратното, колко по-добре щеше да бъде и за човечеството изобщо, па и за нас българите, частно, които сме и без това доста фанфарони!...

*
До настоятелството на Славянското
благотворително дружество
Тук
Господа, Известни са ви кървавите събития, които се развиват тъй бързо в Македония. Знаете, че робите, възмутени от непоносимия гнет на злия турчин, се вдигнаха с оръжие в ръка да протестират пред цивилизования свят за вършените варварщини и да извоюват с кръвта си човешки живот и свобода за родината си. Разоряват се села и градове. Варварите, за да потушат въстанието, употребяват тъкмо ония ужасно средства, които употребили при покорението на родината ни.
Славянското благотворително дружество, което има за цел "да дава помощ на страждующите славяно във време на общи и извънредни действия" (чл. 1, п[ункт] - "в"), не мисли ли да стори нещо за славяните, що теглят и прекарват най-ужасни минути в скъпата за нас Македония и Стара Сърбия?
Господа, минутите са ужасни и критически. Подложено е на изтребление половината от българското племе. И вие не само като славяни, но и като българи трябва да направите всичко, що зависи от вас. Не сторите ли това сега, позволете да ви кажем, че дружеството губи своето право на съществуване. София, 11 август 1903 год.

*
11 март 1907 г. А онова, що проповядва Сандански, е утопия! Ще чакаме с десетки години, докато се убедели и турци, и гърци в Македония, че работим само за нея, и тогава щели да се присъединят към нас, и тогава ще почнем задружно борба!... Трай, коньо, за зелена трева!... Тук трябва да се действува бързо, а не чакане; защото, докато ние се храним с такива утопии, гърците, сърбите и турците ше ни задушат...

2007-04-14T18:48:00.001+02:00

Димитър В. Данев *

СПОМЕНИ ПО ПЪТЯ НА МОЯ ЖИВОТ

Аз Димитър Василев Данев, роден на 14 април 1901 година в град Струмица, Македония от майка Софиянка Поп Манушева и баща Васил Данев Мойсов. До две години възраст аз нямам никакви спомени, но след тази възраст към 3 години аз почнах да разбирам много неща и то живях между две семейства – дядо баба, татко и майка. Дядо Дане постоянно ме заблуждаваше, че съм негово дете, и че баща ми бил батко и аз му повярвах и казвах на баща си бате Василе, но като минах вече 4-годи[ни] аз тръгнах на училище. Тогава имаше забавачки [за] предучилищно учение, та тета Елена беше учителка в нашето махленско училище и ме водеше всяка заран. Там учех песнички и правихме някакви играчки. Тъй минаха няколко години и като навърших 7 години ме записаха в I отделение и създадох радост на майка, татко, дядо и баба, а те бяха на седмото небе, особено дядо, който ме обичаше много тъй като бях от син първо внуче и то момче и тогава аз разбрах кой е истинският ми баща като ме записаха Василев, а не Данев. Обичан бях от двете семейства и галено дете на дядо, баба, мама и татко. Но обичта към мене почна да избледнява тъй като всяка година идваше на бял свят сестричка или братче и тъй станахме 9. Едно на име Николчо почина на 4 години, а останалите 8 доживяха старини. Къщата ни беше доста голяма на три етажа, а отдолу маза и яхър за воловете. I етаж [имаше] 4 стаи, в които живееха дядо и баба, малкият брат на баща ми чичо Христо и вдовицата на брата на дядо - баба Фета. А на втория етаж също [имаше] 4 стаи. [Тук] живеехме ние и тета Елена. Къщата бе голяма и обширна и понеже бе на високо място изглеждаше още по-висока и аз наблюдавах цялото Струмишко поле, което бе обградено: от юг Беласица планина, а от север Огражден, а на запад ги съединяваше Еленица. Полето бе елипсовидно. По дължина изток-запад беше около 45 километра, а на юг-север около 15 километра. И аз като гледах това затворено поле мислех, че цялата земя това е [и] по нататък свят няма. Но като взех да уча моят мироглед се разшири и полека лека аз разбрах, че светът е широк. И тъй вървеше моето учение с големи грижи от всички домашни. Минаваха дни, години. Познанията ми се обогатяваха. Аз раснах в топъл уют между хора, от които бях най-обичан.Моят род, т.е. дядовият се състоеше от дядо Дане, който е родом от село Гари, Дебърско. На 9 годишна възраст с майка си и по малък брат дядо Селе с майстори строители дошли в Струмица и тук се заселили. Майка им готвела и прала. Дядо Дане се оженил за баба Маслина от село Колешино* и създал семейство, а дядо Селе се оженил за баба Фета. Него не го помня. Починал преди моето раждане. Дядо Дане [е] баща на баща ми, а на майка баща й [е] поп Мануш, който учил [е] и запопен в Светагорския манастир Атон **. Майка ми също имаше трима братя Пандо, Янко и Андрико, а баща ми имаше 3 сестри Анета, Гона, Елена и един брат. Къщата ни бе доста голяма, но се народихме доста повече от 20 и тя от широка ни стана тясна. Тясна, но [мно]го весела. Чичо Христо много обичаше всички ни. По характер бе много весел човек и знаеше много песни и всички ние ги знаехме и тъй заживяхме един весел и щастлив живот. Не минаваше нито една вечер без веселба. Тъй вървеше през есенно-зимния сезон, но на пролет всички ставахме трудещи…****

Дъскорезницата на Д. Данев (най-вляво) в Ябланица

Димитър Данев (вдясно) със семейството си

Д. Данев (в средата) и съпугата му Надежда (вдясно от него) сред роднини в Струмица

* Димитър Данев е потомък на известния деец на ВМОРО Мануш Георгиев (Мануш воевода). В началото на 20-те години, като военнослужащ от армията на Кр. СХС, преминава границата и се установява в България. Първоначално работи в София като железар и дърводелец, а по-късно купува собствена дъскорезница в Ябланица. Участва във Втората световна война. Член е на струмишкото благотворително братство в София. Умира на 18 септември 1997 г. на 96 годишна възраст. Пише спомените си (ок. 100 компютърни страници) през 1989-1990 г. Те съдържат любопитни наблюдения за събития от църковно-училищен, социален и битов характер в Струмишко през първите две десетилетия на 20 век.
** Отнася се за с. Кулешино, Струмишко.
*** Вероятно става дума за намиращия се в Света гора руски манастир Русик (Св. Пантелеймон) и принадлежащите към него скитове, които се населяват от български монаси. (Вж. Кънчов, В. Избрани произведения. С., 1970, Т. 2, с. 418-419, 474-475, 660).

****Предстои обнародване на останалата част от ръкописа след неговото окончателно обработване. В приложение ще бъдат добавени текстове на български народни песни от Македония, записани от Димитър Данев.

2007-04-07T19:34:00.000+02:00

Показания на ген. Иван Вълков и кап. Иван Харлаков за събитията около 9 юни 1923 г. – Македонски преглед, 2003, кн. 2, 107- 116

Осем десетилетия от преврата на 9 юни 1923 г. версиите за непреките участници в събитието – Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и цар Борис III, продължават да бъдат разнопосочни. В първите години след събитието ролята на двата фактора значително се игнорира - с тенденция към пълно оневиняване и забрава. Относно ВМРО – сред представителите на обществено-политическите сили сякаш заработва своеобразна самозащитна реакция. Никой не желае излишно да предизвиква и да настройва срещу себе една влиятелна и добре въоръжена организация, която може и отмъщава на своите противници, независимо от честите междуособици сред нейните редици. Освен това не се игнорира и обстоятелството, че продължително време след преврата ръководителите на ВМРО оказват сериозно влияние върху новите управляващи среди в България.
Подбудите за омаловажаване на ролята, която изиграва монархът на 9 юни 1923 г. са от друго естество. Цар Борис III не желае видимо да бъде замесен и обвинен за осъществяването на преврата, тъй като заговорниците подготвят и извършват очевиден антидържавен акт. Те нарушават редица законови разпоредби в страната и най-вече основния закон – Конституцията, защото смъкват от власт редовно избрано правителство. Криейки се из дебрите на Враня, държавният глава търпеливо изчаква първите вести за реализирането на преврата, за да подпише указ за нов Министерски съвет, при все още “жив и здрав” премиер – Александър Стамболийски! След 2 дни процедурата е повторена относно току-що свиканото XX Обикновено народно събрание. То е разпуснато от монарха, независимо че от откриването му (21 май 1923 г.) са изминали едва 3 седмици. Друг е въпросът доколко са демократични или авторитарни методи, които налага в управлението си БЗНС, но осъщественият преврат на 9 юни 1923 г. със съучастието на царя е безспорен антиконституционен акт. Той нарушава избраната държавно-политическа система на управление, тъй като от 16 април 1879 г. страната е конституционна монархия, (с народно представителство), а нейният върховен държавен глава (царят) е задължен “свято и нерушимо” да пази Конституцията и законите на страната.[1]
Направеният държавно-политически прецедент с насилственото отстраняване на земеделското управление създава опасни предпоставки за бъдещи конституционни прегрешения. Броени месеци след преврата следват политически репресии и ограничаване на гражданските свободи от новоизбрания кабинет, а страната е възпламенена от “червен” и “бял” терор. Отново, както и след 9 юни 1923 г., загиват безсмислено хиляди българи в това число и мнозина представители на родния политически, обществен и културен елит.
В годините след 1944 г. оценката около характера и участниците в преврата се изменя рязко. За тази промяна спомагат редица публикувани, както и архивирани спомени на разследвани и осъдени лица от Народния съд. Сред новите исторически съчинения придобива надмощие тезата, че движещи фактори в деветоюнския преврат са “тъмните реакционни сили”, представени от военните, едрата буржоазия и “лукавия монарх”. Постепенно към лагера на “реакционните сили” е вместена и ВМРО, въпреки липсата на преки доказателства за активно участие в преврата на нейните ръководители. Едва напоследък в историческата наука се появиха някои изследвания, които показват аргументирано нейното място и активна роля в заговора. [2]
Публикуваните тук два документа са фактологически наситени и потвърждават тезата за участието на ВМРО в нелицеприятни действия около 9 юни 1923 г. Те “доближават” читателя максимално близо до събитията около преврата и конкретизират ролята на отделните фактори за неговото осъществяване – Централно управление (ЦУ) на Военния съюз, цар Борис III, ВМРО и отделни личности – политици и общественици. Документите показват гледните точки на двама от най-споменаваните заговорници - полковник (по-късно генерал) Иван Вълков и капитан Иван Харлаков, изпълняващи функциите съответно на разпоредил и изпълнител на решението за физическото ликвидиране на Ал. Стамболийски. В някои моменти техните показания си противоречат, но в други - се допълват, което е изключително полезно за по-пълното разкриване на историческата истина, независимо от нейния негативен оттенък за лица и организации, между които е и ВМРО. Не се изключва и възможността двамата разпитвани участника (Вълков и Харлаков) умишлено да засилват вината на организацията, за да оневинят своите действия, а с това – да намалят тежестта на очакваните съдебни присъди над тях. Бъдещи новоиздирени документи и материали в тази насока ще покажат степента на достоверност на публикуваните тук показания.
Обнародваните документи са открити и се съхраняват в Архива на Министерството на вътрешните работи и в Централния военен архив – Велико Търново. По тази причина някои изречения или отделни думи са подчертани, заради техния специфичен вид – показания и разпит. В квадратни скоби са разкрити някои по-трудно разгадаеми съкращения. В текста са отстранени правописните грешки, поправена е неточната пунктуация и е осъвременен правописът. Заглавията на документите са автентични.

№ 1
Показания на о. з. генерал полковник Иван Вълков

Именувам се Иван Вълков Вълков, о.з. генерал полковник, в допълнение на показанията ми, дадени по-рано, казвам следното:
Подробностите и показанията ми за събитията около “9 юни”, някъде излишни, замъглиха до известна степен същината. За това тук ще определя по-точно ролята на Царя около “9 юни” и изясня най-същественото по убийството на Стамболийски.
1. За ролята на Царя около 9 юни.
Както и по-рано казах, около два месеца преди 9 юни, Царят ме бе повикал на тайна среща в квартирата на Директора на зоологическата градина при самата градина (това бе немец). Той за пръв път ме вика, за да ме пита какво е положението във войската. Сигурно беше се научил от адютанта си майор Драганов Първан (после п-к, бивш в[оенен] и пълн. м[инистъ]р в Берлин и бивщ м[инистъ]р на Външните работи в кабинета на Багрянов) и о. з. п-к Калфов Христо (бивш адютант на Царя, бивш министър на Външните работи и бивш пр[едседате]л на Н. Събрание), че сме изоставили идеята за преврат през м. февруари с. г. и стана ясно, че повикването бе да окуражи “Военния Съюз” в това направление, т. е. за преврата. Аз му съобщих, че настроението за едно сваляне на правителството е голямо. Помолих го – дали той не може по конституционен път да направи нещо за смекчаване на атмосферата, като се направи някоя реконструкция или нещо друго, за да не набъркваме войската и тя да се успокои. Той отговори категорично, че нищо не може да направи в тая посока. И тогава, след като се обяснявахме надълго и широко все върху едни и същи положения, той заяви, че не остава друго, освен избрания вече път т. е. преврата. С други думи, “Военния Съюз” имаше вече не само съгласие но и неговото желание. След това, аз вече не го виждах до 10-11 юни, но неговият адютант майор Драганов, като член на “Военния съюз” се е отнасял до п-к Калфов, член на Ц У на “В. Съюз”, за да събира сведения за онова, което става във войската и във “В. Съюз”. Най-сетне, когато беше взето решението за датата “9 юни”, Калфов е ориентирал Царя чрез Драганов. Калфов беше връзката с двореца. И царят, разбира се, не е направил никакви възражения, а възприел, както казваше Калфов, с облекчение решението. Това бе много ясно, както казах, поддържано от Царя и при срещата ми с него. Отиването му в Славовица на 7 юни, ясно е, е било за маскиране на преврата, тъй желан от него, а в същото време да се подсигури, в случай, че превратът не би имал успех. След извършване на преврата, както и по-рано изложих, царят сутринта на 9 юни до 11 ч. се е криел из парка на двореца “Враня” т.е. до когато е бил вече сигурен, че превратът е успял. Делегацията от Цанков, Смилов, Казасов,[3] Ал. Цанев (о. з. п-к) и пр., която беше отишла още от сутринта към 8 часа във “Враня”, е била приета от княгиня Евдокия. В 11 часа се явява Царят и след едно кратко привидно въздържание да подпише указа за новото правителство, подава същия указ и делегацията се връща. По убийството на Стамболийски той не отвори никога дума с мен – като че ли нищо не е станало. Значи, това убийство е било желано и одобрено от него. Ясно е, че Царят желаеше и поощряваше по всички пътища извършването на преврата. При това, той е мислил повече за “Трона”, отколкото за България.
2. Най-същественото по убийството на Стамболийски.
Както посочих по-рано, почвайки от 9 юни, в течение на 5-6 дена, ние министрите прекарвахме дълго време всеки ден в Министерството на войната. Там следях събитията и очаквайки установяването на положението. Това още повече, че Цанков на 9-и и 10-и юни беше министър на войната.[4] Там идваха също и членовете на Ц У на “В. Съюз” и други още офицери, но те се събираха и на други места, както помня – в Гарнизонното управление, а понякога – в пощата. В ония моменти в Ц У на “В. Съюз” влизаха: Аз, г-л Лазаров (и двамата председатели), майор Рачев (секретар на В. Съюз), п-к Д. Велчев, п-к Кимон Георгиев, п-к Калфов, п-к Константин Георгиев, подполк. Данчев, подполк. Найденов, п-к Савов, п-к Георги Вълков (не помня добре), подполк. Дипчев (не помня добре), майор Порков и подполк. Мархолев Христо по-скоро бяха офицери за поръчки, но дейни членове на “В. Съюза”. Други офицери, членове на “В. Съюз”, които идваха в Министерството тогава, освен Порков и Мархолев, си спомням к-н К. Стоянов, к-н Каракулаков, к-н Асен Николов (понякога), поручик Куцаров. Понякога п-к Никола Халачев. За майор Стойчев, поручиците Лекарски и Тошев не помня, но бяха дейни членове. Разбира се адютанта ми майор К. Марков. Сега други не мога да си припомня. Майор Рачев (секретаря на В. Съюз) ми доложи, че в М-вото е получено сведение от Сл. Василев на 9-ти вечерта или на 10 сутринта, че Стамболийски оказва съпротива със събраните негови селяни при Славовица и, че е имало нужда от подкрепа на войсково отделение там, изпратено от Пловдивския гарнизон. Това сведение го имал и н-ка на Софийския гарнизон г-л Лазаров. По тоя повод Ц У на “В. Съюз” се събрало в Гарнизонното управление. Аз бях в Министерството на войната при другите министри, за да следя развитието на събитията в страната. За това се съгласи събранието да заседава под председателството на г-л Лазаров, който също беше председател на Съюза. Ние двамата не бяхме поделени на 1-и 2-и председател (аз представлявах действащото, а той – зап. офицерство). Там е било решено да се изпрати к-н Харлаков с една рота (така ми каза после Рачев, но фактическа била дружина в намален състав) при Славовица в подкрепа на войсковото отделение там. При това, майор Рачев ми съобщи, че между членовете на Ц У се е било създало настроение срещу Стамболийски (и без това съществуващо), поради съпротивата му. Някои от тях (подполк. Данчев и Найденов и о.з. п-к Савов) са изказали идеята, че Стамболийски заслужава да бъде ликвидиран за това, като се използва съпротивата му. Това предложение е било прието. Аз трябваше, в качеството си на председател да взема становище по това решение на “В. Съюз”, което и направих, като се солидаризирах с него и одобрих.
Рачев ми съобщи също, че при заминаването на Харлаков, тия, които са дали идеята за ликвидирането на Стамболийски (посочени по-горе) или само п-к Данчев (не си спомням точно), са му предали решението на “В. Съюз” да се ликвидира Стамболийски, като се използва съпротивата на Стамболийски. Рачев ми беше казвал, че Цанков, Русев, Калфов, Станчев и Смилов са обсъждали и решавали също ликвидирането на Стамболийски. Това му казал самият Цанков скоро след заминаването на Харлаков. И затова, именно е бил викан Харлаков от Цанков (още м[инистъ]р на войната), който не смеел, макар и да искал, да повдигне въпроса пред Мин. Съвет в пълния му състав. Харлаков се представил и на мен в Министерството на войната по случай заминаването си за Славовица в бойна форма (до тоя момент Стамболийски не беше заловен). Както ще се види по-долу всички м[инистри после се солидаризираха със станалото при Славовица. Както казах по-горе, при получаването на сведението, че Стамболийски се е съпротивлявал, министрите бяха в Министерството на войната. Всички се настроиха срещу Стамболийски, а Цанков смеейки се, казваше: “Те ще го пречукат него, ама да видим”. А някой друг каза: “а бе щом се съпротивлява, хак му е” – нещо подобно. Харлаков заминава и заварва едно неочаквано за него положение. Стамболийски заловен и се намира в ръцете на Сл. Василев. Значи, не е могъл да влезе в ролята си. Сл. Василев казва, че влязъл в разговор със София, откъдето въпросът се изгладил и следователно нямаше защо да водят голям спор с Харлаков. Майор Рачев ми съобщи, че в мое отсъствие се е обаждал Сл. Василев. Последният разговарял и с г-л Лазаров. Рачев съобщил на Сл. Василев да предаде Стамболийски на Харлаков. Така Сл. Василев предава Стамболийски на Харлаков, който извършил убийството му в изпълнение решението на Ц У на В. С[ъюз], дадената му лична заповед от Цанков и на решението на ВМРО и ръководен от неговото силно желание да убие Стамболийски. Министрите бяхме в Министерството на войната, когато се получиха съобщенията за залавянето на Стамболийски, както и за убийството му. Тия съобщения бяха приети от някои видимо прикрито въздържано, а от други със задоволство, нескривайки радостта си. Особено невъздържан в това отношение беше Цанков, както помня, оше Русев, Калфов, Стоенчев и Смилов. Същите даже и тук още казваха, че ние не можем да не се солидаризираме с войската, която ни помогна да свалим един режим. По-късно узнах, че при Славовица се е намирал съвсем неправилно Величко Великоскопски войвода с около 30 македонци. Тяхното присъствие там се дължеше вече на специално споразумение между Харлаков и самия Величко, т.е. ВМРО, която е упражнила голям натиск върху него. Самият Величко с няколко от своите хора са взели участие в убийството. Взели са участие и някои от офицерите на Харлаков, от които познавам (сега о. з. п-к) Кръстев. За него говорих по-рано. Там са били поручик Савов, когото не познавам, поручик (тогава) Дипчев, когото съм виждал, но дали е взел участие в самото убийство не зная – това не се изясни от г-л Лазаров тогава, когато той направи съобщението си пред Ц У на “В. Съюз”, след доклада, направен му от Харлаков. След връщането си от Славовица Харлаков не се е явявал на доклад при мен, а както се вижда – при г-л Лазаров. Последният ми съобщи, а и Рачев узнал по други пътища, както и н[ачалникъ]т на разузнавателното отделение майор Порков, че Харлаков е говорил, че наредил убийството на Стамболийски, изпълнявайки дадените му по-горе казани нареждания, макар и не при самата съпротива на Стамболийски, имайки предвид уж създаденото настроение сред чиновете поради съпротивата на Стамболийски и намерените пари във вилата. Но това, обаче не трябва да се вярва, защото преди убийството прочел присъдата на Стамболийски от името на “В. Съюз” и ВМРО. Заравят труповете там вън от селото, но след известно време идва Сл. Василев и наредил труповете да се пренесат по-далеч от реката и се заровят. Това било направено, за да се изгубили следите и за това били върнати от Сл. Василев пътуващите за Славовица с автомобили чужди журналисти. За намерените пари Харлаков казал на г-л Лазаров, че ще се представят с протокол от комисия в Министерството на войната, което бе направено както по-рано изложих. Харлаков казал, че дал пари на някои офицери и подофицери, а още в началото (когато се пръснали пари при тършуването на долапите) някои подофицери и войници разграбили известна част. Той обаче построил после всички, които били във вилата и събрал взетите пари. Той сам не взел никакви пари. Същото е заявил на майор Порков и на майор Рачев и на мен при представянето на парите от комисията с главния интендант п-к Стоянов. Парите, както изложих, се изпратиха от Министерството в Б Н Б. Същото се направи и с парите, дадени на поручик Кръстев (сега п-к о.з.), който сам ги предаде в Министерството, както това изложих по-рано. Той - Кръстев заяви, че и Харлаков бил взел пари, мака че отказва.
Стана необходимо да събера Ц У на “В. Съюз”, за да обсъдим създаденото положение. В него в тоя момент влизаха, както и по-рано изброих: аз, г-л Лазаров (и двамата председатели), майор Рачев (секретар на “В. Съюз”), п-к Д. Велчев, п-к Кимон Георгиев, п-к Калфов, п-к Константин Георгиев, подполк. Данчев, подполк. Найденов, п-к Савов, полковник Георги Вълков (не помня добре), подполк. Дипчев (не помня добре). Г-л Лазаров съобщи на другарите гореизложеното, което и те са знаели и с което се излага армията. Изказа се недоволство за начина, по който е процедирал Харлаков, поради присъствието на македонците там. Повдигна се въпросът за произвеждане анкета, както за убийството, тъй и за парите и пр. Този въпрос се обсъди обстойно от всички страни и се реши, че никаква анкета не може и не трябва да се произвежда. Не трябва да става и дума. Главният мотив бе - излагането на войската пред самата себе си, пред народа и пред света. Трябва всички, целият “В. Съюз” да тегли тая отговорност за действията на Харлаков и др., тъй като той е изпълнил решението на “В. Съюз”. И понеже при подобни решения не може да се преследва самия Харлаков и др., то за да се намалят приказките поне по негов адрес и във войската и вън от нея, да се изпрати в странство за изучаване език на срок 1 година. Това изпращане се оформи по-късно по надлежния формален ред.
В Министерския съвет се знаеше вече гореизложеното и се докладва от мен решението на Ц У на “В. Съюз”. Съветът без да обсъжда надълго създаденото положение реши, че не може да не се солидаризира с армията, която “използвахме” за свалянето на режим, че не бива да се излага тя пред народа и пред света, както и управлението, с произвеждане на анкета, както по убийството, тъй и за парите и пр.
От горното изложение трябва да се заключи, че убийството на Стамболийски е резултат на едно решение на Ц У на “В Съюз”, както и на едно подобно решение на Министерския съвет в непълен състав: Цанков, Калфов, Русев, Стоенчев, Смилов. Дължи се също и на решението на ВМРО, както и на силното желание на Харлаков да извърши убийството.
Архив на МВР, ф. 1, оп. 1, а. е. 306, л. 1-4. Машинопис.

№ 2
Разпит на капитан Харлаков по убийството на Ал. Стамболийски

Превратът стана на 9 юни 1923 година. На другия ден Славейко Василев донася от Пазарджик, че Стамболийски се е вдигнал с населението и застрашава да превземе Пазарджик, като моли да му се изпрати от София помощ. Действително там положението не беше добре и затова от столицата се реши да се изпрати 6-та дружина с една батарея и един взвод кавалерия от гвардията. Решили да изпратят мен. Извикват ме на 10 юни в Министерството на войната, там бяха: Цанков, Калфов и Вълков. Вълков ми казва, че понеже положението в Пазарджик е застрашено, да взема 6-та дружина и даде нареждане на гара Подуяне да се приготви един влак за заминаване за Саранбей[5] и оттам за Славовица, като с войсковата част влезна в подчинение на Славейко Василев. Казах, че не мога да замина веднага, понеже войниците не са спали две вечери обаче той настояваше. След препирня се съгласих да замина на 11 с. м. Целият този разговор стана в чакалнята, а не в кабинета на Вълков, където бяха Цанков и Калфов. Вълков ми предаде заповедта да ликвидирам със Стамболийски и да не го докарвам в София жив, тъй както се залови да се екзекутира веднага. Тогава аз му поисках писмена заповед, на което Вълков ми отговори: ”Никаква писмена заповед, а ще отидеш веднага и ще изпълниш заповяданото, като в противен случай ще отговориш с главата си”. Ударих токовете и заминах. Останалите двама не чуха разговора, тъй като стана в чакалнята, а те бяха в кабинета; обаче когато си отивах по сърдечното ръкостискане разбрах, че са известени каква е заповедта, както те, така и всички останали министри.
Тръгнахме на 11 и пристигнахме на Саранбей. Там се яви Славейко Василев, командвах му мирно и влязох в подчинение, съгласно заповедта. От своя страна той раздели отряда на три части и потеглихме към обекта, като вечерта спахме по квартири около обекта. На другия ден Славейко ме повика по телефона от Пазарджик и ми каза, че по сведения Стамболийски се е движил в тази или онази посока; аз се заех да го търся в тази част, като от местното население вземах хора и на всеки 10 души поставих по един войник. Търсихме около Славовица и Годеч и в дясно имаше едно село; дирихме един два дни. Забравих да добавя, че при тръгването на отряда от София, имаше една команда от цивилни: запасни офицери, подофицери, широки социалисти и те бяха деветоюнци и други доброволци. За ротен командир назначихме един действащ офицер поручик Стамболджиев, сега трябва да е майор или подполковник. Между запасните имаше от рода на Дишковци, от Дишков базар на “Леге” и синът на Алдомилски от ул. “Алабин”. Точният списък ще се намери в 6 пехотен полк, където са зачислени на котлова храна по книгите. Известните командири на цивилните бяха запасни офицери.
На 3 или 4 ден от търсенето, Стамболийски се предаде сам на войниците ми, там е бил адютантът на дружината, братът на генерал Дипчев, поручик. След залавянето лично Славейко Василев дойде да го вземе, като за целта му поисках разписка, че го е получил. Такава ми написа на един обикновен лист хартия. Закарва го в Пазарджик и от там се обажда в София, обаче от там го наругали, защо се бърка в работи, които не са негови, като му предали да се изпълни заповедта, предадена на капитан Харлаков. Извика ме наново от Славовица, гдето бях и Славейко ми предаде Стамболийски и да изпълня заповедта, каквато съм получил от София. На този разговор бяхме само двамата. Разписката обаче остана в мен.
Стигнахме във вилата на Стамболийски в Славовица и се чудя какво да правя. В това време идва една команда от 30 македонци, начело с Великоскопски воевода, на когото правиха миналата година тържества в Скопие. Въобще македонците бяха пуснати по мене да следят действията ми. Тази група беше от хора на Тодор Александров и Ванчо Михайлов и подполковник Георги Атанасов. Викам поручик Кръстев, той е македонец и беше ротен командир, той е жив още и поручик Савов и им казвам заповедта е такава, обаче никой от нас не трябва да си опръсква ръцете с кръвта на Стамболийски, затова ние двамата ще присъстваме само, а македонците ще свършат работата. Двамата, особено Кръстев Антон е жив и е генерал-майор, човек на Дамян Велчев. Що се отнася дали Савов или Димчев бяха, може да греша: един от двамата. Върнах се във вилата и ми доложиха, че е погребан.
Къде е извършено убийството не знам, понеже излизах, пък и не съм чул гърмежи, дали близо или далече, не зная, на гроба му не съм ходил. По-късно научих, че не е бил застрелян, а убит с нож, обаче не мъченически, а изведнъж. Казаха ми, че бил погребан под вилата, обаче след няколко дни идва Славейко Василев, минава покрай вилата и прави оглед, там бяха още македонците и са му показали гроба. Понеже разправяха, че ще идват чуждестранни журналисти, Славейко ме извика и ми заповяда да го заровя на друго място, да не е около вилата. Извиках поручик Кръстев и поручик Савов и им казах да го заровят по посока на Марица на някое място, където малко се минава. Кръстев ще Ви каже, кои хора са го заровили, той ги познава всичките. След това се прибрах в София и отидох при Вълков на доклад, като му казах, че заповедта е изпълнена, на което ми отговори отлично.
След това обаче почнаха да ме гонят. По едно време Славейко излезе с една брошура[6] и твърдеше, че е невинен. Една вечер, когато се прибрах в полка, понеже там спях, дадоха няколко залпа о мене, аз им отговорих. За мене беше ясно, че са изпратени офицери против мене. След това около моята къща забелязах да се въртят македонци и затова си назначих охрана от моите хора в полка.
По едно време Вълков поиска да се отърве от мене и ме изпраща заедно с жена си и дъщеря си на Ломското пристанище. Беше ми дадена командировка в странство, да уча език в Бордо. По едно време на пристанището жената на Вълков, която щеше да пътува с мене, получи нервни припадъци. Вълков през всичкото време се разхождаше нервно нагоре надолу. От всичко се досетих, че се крои нещо за мене. След кризата на жена му, след дълги размишления, реши, че трябва да замине за Франция. Като отидох до Париж, разбрах, че княз Мещерски, който щеше да ме упъти, по разговора още в Лом е човек на Вълков и сигурно ми се крои нещо, затова се скрих в Париж. Същият Мещерски е правил някакви мошеничества и френската полиция го е дирила, правила му е обиск в къщата и намерили някакви писма от Вълкова – значи е бил във връзка с него. По този въпрос ме осветли първия наш секретар Сава Кънев.
В 1927 година баща ми се разболя тежко и реших да се върна в България. По това време в Париж беше Дамян Велчев и току що си беше отишъл, а Пенчо Златев беше там, с когото се срещахме често. Пред него съм критикувал Вълкова и съм го псувал, с моите разсъждения беше и Златев, но после донасял на Вълкова за разговорите ни. На тръгване се обадих на Пенчо Златев и той ме изпрати на гарата. В България баща ми се помина и по едно време получих писмо от Пенчо, да го почакам да се върне от Париж и после двамата да заминем за Франция. Не го дочаках, понеже наближаваше времето да се върна. Съгласно правилото трябваше да си взема сбогом, т. е. да се явя на началството си и отидох в кабинета на Вълкова, взехме си сбогом и се разцелувахме. Преди да замина вземах охраната от 6 дружина и заминах за Русе. Отидох в полицията да ми заверят паспорта, обаче там почнаха да се бавят. Корабчето замина за Румъния, донесоха ми кафе обаче аз не вземах моето, а на директора, а той не посмя да изпие моето. Попитах го дали няма да ми заверят паспорта, а те ми отговориха, че имали заповед да не заминавам. След това извиках един войник и му поръчах да ми купи билет за Габрово, та да мога да се прехвърля на Г. Оряховица на влака. На гарата дойде началника Митев и каза, че да ида да дам някои обяснения в полицията. Аз му отговорих, че в полицията няма да ида. Поискаха да ме насилят, обаче понеже аз носех в себе си винаги два пистолета, поисках да извадя единия, но той изгърмя и да не става повече шум, ме оставиха да се кача на влака. Във влака превързах раната си, но беше пълен с агенти да ме следят. На гара Горна Оряховица видях поручик Бакърджиев, който беше в Гражданската мобилизация напоследък. Като ме видя и се скри. Това беше през 1927 година. При тръгване на влака за Габрово се прехвърлих и заминах благополучно. С пристигането си викам мои ……[7] и им разправям всичко и през всичкото това време съм се движил с тях. Три дни след тази случка идват двама офицери изпратени от Бакърджиев, единият се казва Велизаров, сега командир на 18 пехотен полк и поручик Гинчев, с цел да ме убият. Дойдоха в къщи и излязохме да се почерпим. Като поръчахме по една бира, попитах ги защо са дошли, а те отговориха да се видим. Казах им да се махат от тук, защото: мама им ще разплача. Те си заминаха. Имали заповед от Вълкова, чрез Бакърджиева да ме очистят. След тази случка ми дадоха паспорта да замина. За странство заминах през Свищов. Преди да замина драснах на Вълкова писмо и му описах всичко, което става с мен. Той ми отговори, че това е работа на вътрешното министерство и ако искам да ми даде доверени лица.
В България се върнах след преврата 19 май [1934 г.], след като Д. Велчев беше арестуван. От 1929 г. съм пенсиониран, но получавам и наем от дюкяна ми в Габрово.
Във вилата на Стамболийски намерихме чужда валута: френски франкове и швейцарски и когато пътувахме с него в автомобила за Славовица приказвахме с него и ми каза, въпреки че не е военен, височините около Славовица били удобни за позиции; за парите каза, че са му били дадени във връзка в странство с някои лица, за облекчаване на българското положение. Каза ми, че преврата сме го направили много майсторски.
На един банкет преди 9 юни, където бил и Вълков, Стамболийски му подхвърлил, че знаял, че се готви преврат и начело стоял Вълков, обаче последният му отговорил, че не е вярно.
Що се отнася до Муравиев, той е спал през всичкото време, не е взимал никакви мерки, въпреки че е надушвал, обаче е мислил, че македонците ще правят преврат.
От всичкото извършено на 9 юни моето дълбоко убеждение, че убийството е било по знание и съгласие на царя.
Връзки с генерал Русев не съл имал никога. Парите бяха около 18 милиона. Приехме ги с комисия и ги описахме; като се върнахме в София ги предадох на генерал Лазаров, полковник Здравко Георгиев и др., обаче се научих че в банката били внесени само 4 милиона.[8]

Централен военен архив – В. Търново, ф. 23, оп. I, а. е. 823, л. 81-83. Машинопис.
[1] Български конституции и конституционни проекти. С, 1990, с. 21-23.
[2] Палешутски, К. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918-1941. С., 1983, 134-135; Василев, В. Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения. С., 1991, 303-312; Марков, Г. Парола “Сабя”. Заговорите и превратите на Военния съюз 1919-1936. С., 1992, 42-50; Тюлеков, Д. Обреченото родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919-1934. Благоевград 2001, 40-42.
[3] В текста е неписано Казаков.
[4] От 10 юни 1923 г. за министър на войната е назначен Иван Вълков.
[5] Става дума за ж.п. гара Септември
[6] Става дума за брошурата на Сл. Василев “9-и Юний и събитията около Т. Пазарджик (из дневника ми)”, издадена през 1924 г. в гр. Пловдив
[7] Изпуснат текст в документа.
[8] Част от тези пари се предоставят на ВМРО в знак на благодарност за съучастието на нейни дейци в преврата. Съществуват различни версии за техния размер. Според Стойчо Мошанов те са 8 млн. лв. (Василев, В. Цит. съч., 310-311), докато задграничният представител на ВМРО Георги Баждаров споменава за сума от 1 млн. лв. (Баждаров, Г. Моите спомени. С., 2001, с. 118).

Поверителни документи за мерките на деветнадесетомайците срещу ВМРО – Македонски преглед, 2004, кн. 2, 125-148

2007-04-07T18:09:00.001+02:00

Промененото държавно-политическо управление на 19 май 1934 г. в България оказва радикална промяна във взаимоотношенията на новите управляващи среди към българското националноосвободително движение. Разформировани са революционните и повечето от легалните формирования на българите от останалите под чужда власт области. Новият външнополитически курс на страната, насочен към сближение с Югославия и Франция, налага стриктно наблюдение на македонското освободително движение. Съгласно приетите разпоредби, са разформировани Съюзът на македонските емигрантски организации (СМЕО), Съюзът на македонските младежки организация и Македонският женски съюз. Спрени са техните печатни издания, а някои от ръководните членове на СМЕО са арестувани и интернирани в провинцията.
Не е пощадена от ограничителните мерки и най-авторитетна и многочислена въоръжена формация на Балканите в лицето на ВМРО. Властите предприемат незабавни обеззоръжителни мерки в Петричко и Кюстендилско. Те конфискуват огромен арсенал от оръжие - 7 минохвъргачки, 47 картечници, 15 автомата, 10 998 пушки, 7 767 ръчни бомби, множество амуниции, както и голям брой четнически пелерини, куртки, панталони, шапки и др. Разкрит и иззет е организационният архив, съхраняван в Кюстендилския пункт. Арестувани са ръководни или приближени дейци към ВМРО - Владимир Куртев, Михаил Монев, Петър Мърмев, Йордан Чкатров, Стоян Филипов, Георги Въндев. Други - като Иван Михайлов, Георги Настев, Кирил Дрангов и Димитър Цилев са обявени за национално издирване.[1] Следват бързи съдебни процеси в София, Горна Джумая и Неврокоп, на които са произнесени тежки присъди. Някои от дейците на ВМРО получават доживотни или смъртни присъди. По-късно, когато "благоразумието" надделява, повечето от тях са заменени с по-леки или отменени.
Защо и как се достига до 19 май 1934 г., когато Търновската конституцията престава да бъде най-важният и основен закон на държавата? Дали конституцията е "изхабена", а демокрацията "уморена" от партийно-партизански страсти и боричкания или пък опустошителната стопанска криза и проявяващите се симптоми за нова световна война, ускоряват налагането на авторитарен управленчески модел, са все въпроси, чиито отговори се крият зад редица условности и хипотези. Настъпилото време обаче предоставя добра възможност за реализация на “позабравени” дейци, гравитиращи към кръга “Звено” и Военния съюз, и подкрепени морално от българския монарх цар Борис.
Подобен характер има и въпросът - загуби или не българската национална кауза след разформироването на ВМРО. Нейни симпатизанти и последователи седем десетилетия след преврата от 1934 г. величаят безкритично дейността й. Те остро порицават тогавашните управляващи със силния аргумент, че след нейното отстраняване българите в Македония остават незащитени, както срещу физическите насилия от страна на Белград, така и срещу настъпващия "македонизъм", проповядван от Коминтерна.
Опонентите на тази теза отстояват становището, че деветнадесетомайците закриват една националноосвободителна организация с изчерпани морални ресурси пред обществото в България и населението във Вардарска Македония. В подкрепа на това становище те посочват редица сериозни аргументи срещу дейността на ВМРО - създава обществено недоволство, поради многобройни братоубийства и кървави междуособици; отстоява искания за държавно-политически сепаратизъм за областта, вкл. и Петричко; изземва обществено-политическите, съдебните и стопанските функции на държавата в окръга; превръща се от "вътрешна" във "външна" т.е. в емигрантска организация с база в България; “забравя” Егейска Македония; установява нерегламентирани връзки с различни субекти, които не подържат българската национална кауза; не се съобразява с актуалните държавни интереси на страната, нито пък изявява склонност към регулярно сътрудничество и общи действия с управляващите среди; опитва се да наложи контрол над българската държавна вътрешна и външна политика.
Публикуваните тук документи показват любопитна информация за притесненията и действията на деветнадесетомайците относно разформироването на ВМРО. За да изпреварят противодействието й, гарнизоните в Югозападна Македония подсилват числеността и въоръжението си, а военното разузнаването следи всеки ход и вест за организационни прояви. То получава и препредава подробни сведения за поведението на главните и местните й водачи; за оръжейни пунктове и скривалища; за движението на отделни чети и числеността, за имената на четници, куриери и организационни работници в отделни селища и др. Изпратени са още специални планове за обезоръжаване на населението, за изземване на оръжието от складовете, за залавяне на водачите и пр. Управляващите не изпускат от внимание и общественото мнение, което е чувствително към предприетите действията срещу ВМРО. Те долавят съществуващия негативизъм в Петрички окръг, заради превръщането му “на държава в държава” и нарушаването на цялостния живот в региона. Призовавайки, че идват на власт в името на “реда и законността”, деветнадесетомайците са уверени, че мерките срещи ВМРО ще намерят по-скоро подкрепа, отколкото съпротива у местното население, поради натрупаните организационни пасиви.
Предвижданията на управляващите до голяма степен се оказват правдоподобни. Населението в Петричко не оказва противодействие при разформироването на ВМРО. Има регистрирани само инцидентни стрелби, които са изключения. Част от четниците сами се предават на военните, за което се споменава и в документите. От своя страна, военните формирования също се ограничават в използването на оръжие. Те защитават “честта на пагона”, но спазват инструкциите от висшата инстанция да действат силово само в крайно нужда, защото става дума не за чужда, а българска организация и български дейци.
На въпроса защо ВМРО не реагира с оръжие след 19 май съществуват различни версии, но като че ли написаното от нейния водач Иван Михайлов до голяма степен отговаря на този кардинален въпрос: “Макар и с горест и сълзи на очите, намиращите се тия дни на българска територия македонски борци, се подчиниха на дадената им от тяхното началство заповед за несъпротивление с оръжие. Не се съпротиви нито един човек и измежду народа в Петричко окръг, където са се развивали на места сцени, срещу с които с мъка е могло да се овладее духът на македонеца без да реагира. Много достойни борци, които са свикнали денонощно да се сражават, които са били неведнъж ранявани, които са вършили атентати при крайни рискове за живота им, които са готови дори да си теглят куршума се подложиха доброволно на унижението да се предават без каквато и да е съпротива, на току що свиканите в казармите новобранци.
Македонските българи никога не са се подготвяли за убиване на свои братя и сестри. С този “недостатък в бойната им подготовка”, те впрочем могат да се гордеят. Но те и не са допускали, че може така подло да бъдат нападнати от свои врагове чрез българската армия. За това свое късогледство, македонците също не се срамуват.” [2]
Написаното от Ив. Михайлов вероятно не се разминава от действителността тъй като боевият резерв, подготовка, добро въоръжение и численост на могъщата ВМРО са могли да създадат сериозни проблеми за деветнадесетомайците, имащи и без това множество външно- вътрешно политически затруднения след антиконституционния акт на 19 май. Организацията обаче показва достойнство и мъжественост. Тя “преглътва” обидата и “свива знамената” без да обявява неподчинение и гражданска братоубийствена война, за което заслужава адмирации.
"Възходът" и "падението" на ВМРО след Първата световна война ще продължават да бъдат във фокуса и в бъдещите изследвания, защото тя е важен фактор във вътрешно- и външнополитическата история на България и Балканите. Нейните усилия за запазване на българщината в Македония или пък "греховете" й не би трябвало да се абсолютизират или прекспонират, за да могат направените изводи да бъдат по-близко до историческата истина. Публикуваните тук документи несъмнено ще помогнат в тази насока.
документи съдържат данни за мерките, които деветнадесетомайците предприемат броени дни след преврата.

№ 1
Строго-поверително

Дупница – Командиру 7-й пех. Рилски полк
Към № 47 от 23 май т.г.
Донасям, че до 28-й того включително назначих нови кметове в следните села:
1. В с.Дебърско - кметъ Атанас Игнатовъ Папевъ.
2. В с.Горно Драглище - кмет Захари Тодоров Пукнев
3. В с Долно Драглище - кмет Никола п.Николов
4. Б с.Бачево - кметъ Борис Иванов Стоянчев
5. В с.Годлево - кмет Христо Цветков Крайнов.
Остава да се сменят кметовете в селата Елешница, Гулина Баня, Добринище и Бабяк, за които разучвам съгласно упоменатата в писмото ми № 47 Ваша заповед, подходящи лица. Особено много грижи ми създава този въпрос за намиране кмет на пространното и диво помашко село Бабяк. С назначението на тия кметове ще донеса допълнително.
В някои общини бидоха назначени и помощници кметове, временно, докато се извести щата на общината:
Смяната става по следния начин:
Изпраща се офицер с команда от 5-6 души стари войници снабден с писмо от мен /като гарнизонен началник/ до лицето, което ще се не значи за кмет. В писмото се съобщава на въпросното лице, че се назначава за кмет, а също и общинският съвет се разтуря, /което им е известно/ че той става държавен чиновник, а същевременно предвид военното положение и комендант на селото. На същия се обръща внимание в писмото, че той става представител на единната и абсолютно държавна власт, което му налага енергично и ползотворна дейност, почиваща на пълна законност и справедливост.
След прочитане на горното писмо, изпратеният офицер прочита и манифеста.. След това офицерът поканва новоназначения кмет да съобщи на населението, че всички лица, които съгласно последния закон за носене на оръжие нямат право да носят такова – да го сдадат в общината.
Занятията в поделенията на дружината продължават съгласно плана – редовно.
№ 155 29 май 1934 год. гр. Разлог
ПОЛКОВНИК - от Щаба 22-а п[ехотна] Трак. Дружина
ЦВА, ф. 23, оп. 1, а. е. 81, л. 1

№ 2
Лично-строго-поверително

Тук - Командиру 2/22 п [ехотна] дружина Подполк. Гагов – назначен за Н-к Неврокопския Гарнизон
Тук приложено Ви изпращам преписи от сл[ужебните] писма № 28 и № 30 от К-ра на 7-и п[ехотен] Рилски полк с дата 1.VI. [1] 934 г. – ЗА СВЕДЕНИЕ И ИЗПЪЛНЕНИЕ ОТ ВАС КАТО Н-К НЕВРОКОПСКИЯ ГАРНИЗОН. За всичко да се донася на Щаба 7 п [хотен] Р [илски] полк и мен.
Приложение – същите
1 юни 1934 г. – гр. Неврокоп
Полковник – от Щаба 22 п[хотна] Трак. дружина

Л[чно] стр[ого] пов[ерително] от Н-к Щаба на Армията № 2750 т. г. – до К-ра 7 п[ехотен] [полк]
- № 28 от К-ра [на] 7 п[ехотен] [полк]
Да се нареди усилено разузнаване дейността на ВМРО в района южно от условната линия Радомир-Самоков.
По-конкретно да се събират НЕПРЕКЪСНАТО сведения:
1. За организаионната дейност на ВМРО и нейното поведение към новата власт.
2. Где са складовете за облекщло, оръжие и боени припаси на ВМРО и какво количество материали има в тия складове
3. Кои са – поименно воеводите и понктовите н[ачални]ци на ВМРО и какво количество материали има н тия складове
4. Кои са поименоо куриерите на ВМРЛО и тяхната дейност; до кои села и градове пътуват; при кого се яьвяват; с каква задача са наторарени и где квартируват и пр..
5. Сила, въожръжение и състав на четите;
6. Какво е настроението и поведениетно на местнвото население към ВМРО
7. СЪБРАНИТЕ СВЕДЕНИЯ ДА СЕ ДОНАСЯТ НЕЗАБАВНО В ЩАБА НА АРМИЯТА. – ЗАПОВЕД
п. Георгиев
Генерал майор - Н-к Щаба на Армията

Л[чно] стр[ого] пов[ерително] от Н-к Щаба на Армията до К-ра 7 п [ехотен] [полк] под № 2795 от т. г.
До К-ра [на] 22 п[хотна] Трак. дружина от К-ра 7 п[ехотен] [полк] с № 30 – 1.VI. [1] 934

Предвид неопределеното поведение на ВМРО по отношение на новата власт, за избягване на всякава изненада РАЗПОРЕДЕТ за бдителност и готовност за действие, в случай на ненадейно нападение. Да се вземат особени мерки за запазване на складовете с оръжие и бойни припаси. – Заповед.
п. Георгиев
Генерал майор - Н-к Щаба на Армията

Вярно за преписите:...........
Капитан-Адютант Щаба 22 п[ехотна] Тр[акийска] дружина
ЦВА, ф. 23, оп. 1, а. е. 81, л. 3.

№ 3
Лично-строго-поверително

Кюстендил - Командиру 13-а пех. дружина
Гор. Джумая - “ 14-а “ “
Разлог - “ 22-а “ “
Св. Врач - Началнику 2-й погр. сектор
Неврокоп – Нач. 7 погр. участък[3]
Наредете да бъде заловена и обеззоръжена четата, предмет на служебното писмо от Щаба на Армияга под № 2790, препис от което Ви се изпраща, в случай че тя се появи в пограничната зона.
№ 29 1 юни 1934 година Дупница
Полковник - Командир 7-й пех. Рилски полк

П Р Е П И С

Щаба на Армията има сведения какво ВМРО недоволна от правителството щяла да предизвика сърбите и създаде затруднения на новата власт чрез нападение на границата.
За целта е била вече формирана една чета от 30 човека в с. Якоруда и белица.
Наредете в случай, че помената чета се появи в пограничната зона, да бъде заловена и обеззоръжена.
/п/ Горгиев
Генерал-майор – Началник Щаба на Армията

Полковник – Командир 7-й пех. Рилски полк
ЦВА, ф. 23 оп. 1, а. е. 81, л. 4

№ 4
Лично-строго-повелително
ДУПНИЦА – КОМАНДИРУ 7-и пех. Рилски полк

Представлявам изготвените планове А и Б, както и този за тяхното прилагане.
При това донасям, че е твърде възможно същите да претърпят някои изменение, които се налагат от обстановката на момента.
Настоящето писмо с плановете изпращам по подпоручик Джангозов от 2/22 п[ехотна] дружина – на ръка. Плановете са работени и писани лично от мен.[4]
Приложение – плановете.
№ 52 1 юни 1934 год. Гр. Разлог
Полковник – от Щаба 22 п[ехотна] Трак. дружина

П Л А Н
ЗА ПЛИЛАГАНЕ НА ПЛАНОВЕТЕ “А” И “Б” – ОБЕЗЗОРЪЖАВАНЕ И ЗАРАВЯНЕ ВОДАЧИТЕ НА ВМРО – в Разложка околия

БЪРЗИ
А. ПРЕДВАРИТЕЛНИ МЪРКИ - преди прилагане плановете:
а/ Поставяне гарнизони и караули на пунктовете:
с. Симитли - 1 пех. взвод
с. Градево – хановете при пътя за Попова шапка -2 отделения
с. Якоруда - 1 пех. рота без 1 взвод
с. Белица - 1 пех.взвод /отъ ротата Якоруда/
с Кремен-ханищата - 1 пех. отделение - ударно
с. Елешница - 1 пех. отделение - ударно.
б/ Усилване гарнизоните Симитли, Разлог и Неврокоп съответно с: Разлогъ с 2 пех. роти и Неврокоп съ 2 п[ехотни] роти
Също съ камионетки - Разлогъ 2 и Неврокопъ – 2
мотоциклети --“-- 3 --“-- 2
За Симитли също – една камионететка и 1 мотоциклетъ.
Желателно е и по едикъ ескадрон в Разлог и Неврокоп
в/ За с. Бабяк - да се вземат мерките в т. III от план "А”
г/ Попълване бойните припаси, както и средствата по пл."А".
Б. ПРИЛАГАНЕ ПЛАНОВЕТЕ:
1/ Плановете са поставени отсега в подробно проучване и подготовка за ПРИЛАГАНЕ
2/ Донесение отъ Гарнизоните - че са готови да ги приложат
З/ Изпращане нареждане за прилагането им 48 часа по-рано.
4/ Всички нареждания - писмено с офицер
5/ Точен час за почване от всички едновременно
В. ПРЕПОРЪКА наложена от проучване на положението:
План " Б " - ДА СЕ ПРИЛОЖИ ВЪЗМОЖНО СКОРО!
НОСИ СЕ НА РЪКА – ОТ ОФИЦЕР! ЛИЧНО-СТРОГО-ПОВЕРИТЕЛНО!
П Л А Н “А”
ЗА ОБЕЗЗОРЪЖАВАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО И ИЗЗЕМВАНЕ ОРЪЖИЕТО ОТ СКЛАДОВЕТЕ И др. В РАЗЛОЖКА ОКОЛИЯ

Този план се основава на пълно и проверено разузнаване, извършено предварително.

I.- НАЧИНЪ НА ДЕЙСТВИЕ:
а/ Блокиране определените села и градове, затваряне жителите им въ къщите и пускане патрули из улиците.
б/ Съобщава се на населението, по начин всички да са известени - да донесат оръжието си на определено място. Хора без оръжие по улиците могат да се движат само под конвой. Определя се час до който се дава срок за предаване.
в/ Претърсват се всека къща, хамбар, дворища, купи със сено,торища и пр. Особено внимание се обръща на посочените отъ разузнаването къщи. Същото се върши и с отделените около селото/града/ къщи – по-отдалечени, които се претърсват отъ ротите,които са блокирали селото - едновременно с вътрешното претърсване.
г/ Арестуват се по списъка, даден от разузнаването всички четници, особено ръководните тела, воеводи и пр. За отсъстващите се прави ВЕДНАГА нарежданията да се арестуват и докарат, а до това време се поставя под твърд надзор тяхното семейство.
д/ Специален офицер - по сведения от разузнаването, почва разпит на посочените му от същото лица - и по негово нареждане се правятъ обиски,арести и претърсвания. Такива обиски трябва да се ПОВТАРЯТ, макаръ,че при първия не са намерени оръжие и др. интересни вещи /интересующи разузнаването/.
е/ Важно е при претърсването да се търси не само оръжие но и АРХИВА, която ще насочи разузнаването и обиските. Сжщо се изземват всички вещи, които са отъ военен характер: униформи, бинокли, книжа със съдържание интересуващо разузнаването, частни писма, които могатъ да бъдатъ полезни.
ж/ Претърсването да обхване и местността около населения пункт - скрити местности, пещери и пр., сведения за които ще даде разузнаването.
з/ Блокадата и обиска в населения пункт ще се предприемат обикновенно на разсъмване, но ще има и случаи, когато те ще бъдат извършени и в друго време, когато това се налага или изиска отъ разузнаването.
и/ При обиските, претърсванията и блокадата да се има занеуклонно правило, че в случая действува законна власт и катотакава, тя се проявява като коректна, внимателна и безпристрастна - НО ТВЪРДА И НЕПОКОЛЕБИМА.

II. РАЗЛОЖКА ОКОЛИЯ - НАСЕЛЕНИ МЪСТА, КОИТО ТРЪБВА ДА СЕ ПРЕТЪРСЯТЪ ОСНОВНО. - Сведения - отъ разузнаването.
а/ гр. Разлог - съ 2/22 др. и полицията
б/ гр. Банско - втори път - отъ 1 п[ехотна] рота
в/ с. Елешница - отъ 1 п[ехотна] рота съ 2 т. карт. ВЪЗМОЖНО Е
г/ с.Добринище - —"—"—"—"—"—"—*- ДА СТАНЕ НУЖДА ОТ
д/ с. Кременъ - отъ 3/22 др. /части отъ тази дружина/.- УВЕЛИЧЕНИЕ
е/ с. Обидим - —"—
III.ПРЕТЪРСВАНЕ на с. БАБЯК - следъ пълното и внимателно разузнаване, това става от изпратени части специални в състав: 1 пех. дружина, 2 ескадрона и 2 план. батареи
Преди изпълнението на ткойто трябва да се изолира землището на това село и пресечат всички пътища към него от всичкипосоки и главно към Якоруда, Лъджене, Батак, Доспат и долината на р. Места и към гр. Неврокоп.
VI. СРЕДСТВА за прилагане на плана:
а/ Засилване на частитe с войници от вътрешността - нужни са всичко около две пех. дружини в мирновременен състав, два аскадрона и две планински батареи. Новодошлите части ще бъдатъ освободени скоро след извършване на претърсванията.
б/ В гарнизона Разлогъ да.се изпратятъ за постоянно две камионетки леки и 3 мотоциклета. В надвечерието на претърсванията - да се изпратятъ още 5 камионетки и 2 мотоциклета, които след това ще се освободят.
В/ Свързочни средств: неподвижни - гр.Разлог, с.Симитли, гр.Неврокоп, с.Якоруда - по една по мощна радиостанция.Носими: - с всяка дружина или специална команда по-голяма от рота - по една радиостанция и една сигнална станция. г/ Да ое изпратят специални телефонни команди за поддържане и осигуряване телефонната мрежа в околията, снабдени с бързи и лекоподвижни превозни средства, специални материалии инструменти.
д/ Всяка част да има всички необходими осветлителни средства за нощни действия: ракети, фенери, електр.фенерчета и пр[
е/ Авио-постовете в Разлог и Неврокоп да са в пълна готовност.
ж/ Попълване бойните припаси на дружините, като им се изпратят по още 50,000 пех. пушечни патрони, 10,000 лекокартечници и 24,000 тежкокартечни патрони и по 400 бомби. Така, че при тръгване на дружината да има в пехотен войник по 30 до 50 патрона и 1 бомба; на лека карт.-по 500 и на тежка по 1500 патрона.
к/ Да се засилят пех. Дружини с по 20 товарни и ездитни коняа – реквизирани или наети.
л/ На пех. Дружина да се даде по 20, 000 лв. служ. аванс

НОСИ СЕ НА РЪКА-ОТ ОФИЦЕР! ЛИЧНО-СТРОГО-ПОВЕРИТЕЛНО
П Л А Н “Б”
ПО ЗАЛАВЯНЕ ВОДАЧИТЕ НА ВМРО В РАЗЛОЖКА ОКОЛИЯ

Разузнаването притежава всички необходими сведения и списъци на всички главни и местни водачи на организацията.
I.- НАЧИН НА ДЕЙСТВИЕ:
а/ Още от сега, както и е вече наредено, всички водачи главни и местни се държат под голямо наблюдение. При опасност от избягване - те се арествуват или се вземат всички необходими мерки от военните и административни власти - да се осуети всякаква подобна възможност. Къщите в които те живеят се държат под зорко наблюдение.
б/ При даване заповед за арествуване - се изпраща войник да го покани да се яви в коменданството, като същевременно около къщата където е той- се държи готова команда за действие. Опасните от тях - посочени от разузнаването, обикновенно осъдените вече от съдилищата- се арествуват от специална команда с офицер.
в/ За отсъстващите - се търсят от Кмета, който е вече предупреден да ги държи под надзор. Същите се търсят и от домашните им, които се задържат затворени в домовете си. Обявява се на местното население, че ако някой го е прикрил или не изкаже где е търсеното лице, а са докаже, че той го знае - се отдава на военен съд
г/ При арестуването се блокира населения пункт до завършване на арествуването. Блокирането става предварително и по предварително дадени точни указания.
д/ Ако някои от търсените лица са избягали по някакъв начин в планината - веднага се образуват конни патрули с реквизирани от населения пункт коне и с взети водачи се преследват усилено. Тези патрули са най-малко от едно ударно отделение при подофицер или офицер.
е/ За изчезналите лица - веднага се дава окръжна телеграма по всички околни градове и села, а тъй също и до ония такива, гдето се предполага да са отишли - да се залови.
ж/ При иабягали важни лица в планината - се забринява на овчарите да излизат на паша в околността, като се праща окръжа телеграма за тяхното бягство и се организират конни патрули за преследване.
з/ При опит или употреба на оръжие от лицата, които трябва да се арестуват - моментално огън. При сериозна съпротива блокира се къщата и при крайна нужда се запалва.
и/ По възможност се запазва ред и законност особеннокогато няма съпротива. '
к/ Действа се бързо, но планомерно.
V-СНАБДЯВАНЕ. Храна - всяка дружина да има по два коня с товарни казани и по три с припаси. Също така да се снабдят дружините с термафорни казанчета - за изпращане на отдлните команди. При случай с камионетките ще се изпраща направо храна и хляб на дружините от Гарнизона. Хлебопеченето ще става в гарнизона Разлог или в близките големи села.
Бойни припаси - с бойните обози - по три коня на рота и шест на т.к.рота. Бойните припаси ще се носят и в камионетките.
[1] Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944. С., 2003, Т. 4, 303-306.
[2] Михайлов, Ив. Да се спасиш като загинеш (непубликувани спомени, дневници и материали), С., 2002 [съставител Билярски, Ц], с. 82-83. Цитатът е от включената тук брошура на Ив. Михайлов “Македонското освободително дело и преврата от 19 май 1934 година”.
[3] Подчертаният текст е ръкописен.
[4] Тексът на подчертаното изречение е ръкописен.

Снимки на дейци от Македония

2007-04-07T17:29:00.001+02:00

Иван Георгов

Любомир Милетич

2007-04-06T18:30:00.000+02:00

Приема предложения за изследване и написване на родова, поселищна и регионална история; консултации и редактиране на ръкописи и спомени; отпечатване на книги; документални и научно-популярни филми за исторически събития и личности.

2007-04-06T09:02:00.000+02:00

ПУБЛИКАЦИИ НА Д-Р АЛЕКСАНДЪР ГРЕБЕНАРОВ

I. Монографии и участие в колективни изследователски трудове:
1. Тайни структури на македонските българи (1919-1941). С., 1998, 112 с.
2. Параграфи от труда “Националноосвободител-ното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944”. Т. 4. С., 2003:
· Бежанските и емигрантските организации на македонските българи (47-64);
· Първи нелегални организации на македонските българи (124-130);
· Легални националноосвободителни организации на македонските българи (222-241);
· Тайни националноосвободителни организации (268-275).
2. Държавно-политически образ на България. Минало и настояще (необнародван, колективен изследователски труд):
· Българските институции в края на ХVIII и началото на XIX в.
(16 с.);
· Възникване и формиране на модерната държавност (20 с.);
· Опити за реализиране на националния идеал (1878-1918 г.) (22 с.);
· Българската държава и националният въпрос (1919-1934 г.) (22 с.).

4. Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918-1947).
С., 2006, 420 с. и 50 с. илюстрации.

II. Студии, статии и публикации на документи:
1. Вестник “Македонска трибуна” - извор за дейността на Македонските политически организации в САЩ и Канада (1922-1934 г.). - В: Сборник доклади от третата национална конференция на младите историци - Пловдив, 1981, С., 1985, с. 151-154.
2. 25 енциклопедични статии - В: Илинденско-Преображенско въстание 1903. Хронология. С., 1983.
3. Гьорче Петров - виден деятел на ВМОРО. С., 1985, 21 с. (брошура).
4. Две неизвестни писма на Гьорче Петров от 1919 година. - Векове, 1985, кн. 5, с. 66-70.
5. Македонската емиграция в България след Първата световна война (октомври 1918 - октомври 1919 г.). - Известия на Българското историческо дружество, Т. 39, 1987, с. 149-189.
6. Документи за ролята на Рилския манастир в националноосвободителните борби. - Векове, 1987, кн. 1, с. 61-76. (в съавторство с Георги Царев).
7. Мястото на македонската емиграция в информационната служба на ВМРО (1926-1928). - Военноисторически сборник, 1988, кн. 5, с. 99-111.
8. Статии в Енциклопедия “България”:
· Съюз на македонските патриотични организации. - Т. 6. С., 1988, 577-578;
· Сярска група. - Т. 6. С., 1988, 577-578;
· Никола Юруков. - Т. 7, С., 1996, с. 554
9. Михаил Герджиков. - В: Борци за свобода и просвета. С., 1989, с. 530-537.
10. Гьорче Петров. - В: Борци за свобода и просвета, С., 1989, 412-421.
11. Иван Михайлов и националноосвободителното движене на македонските българи (1925-1928 г.). - Известия на Института за военна история, Т. 50, 1990, 164-188.
12. Английски дипломатически документи за Кресненско-Разложкото въстание от ноември 1878 г. - Военноисторически сборник, 1991, кн. 3, с. 110-120 (в съавторство).
13. Идеи и тенденции в македонското освободително движение между двете световни войни. - История, общество, философия, 1991, кн. 4, 57-68.
14. Спомени на Евтим Спространов. - Македонски преглед, 1992, кн. 2, 129-149 (в съавторство).
15. Македонската дружба - организация за съхраняване народността на македонските българи. - Военноисторически сборник, 1993, кн. 3, 81-91.
16. Идейни течения в македонското освободително движение между двете световни войни. - В: 100 години Вътрешна македоно-одринска революционна организация, С., 1994, 174-180.
17. Евтим Спространов. Дневник. Т. 1, (1901-1907). С., 1994, Предговор, 5-25.
18. Le mouvement macedonien de liberation de l’entre-deux-guerres mondiales (idees, contradictions et tеndances). - Вulgarian Historical Review, 1995, N 2, 83-93.
19. Македонски помощен легион (1933-1934 г.). - Македонски преглед, 1995, кн. 1, 63-74.
20. Документи за дейността на Македонския научен институт - София (1923-1990 г.). - Македонски преглед, 1995, кн. 2, с. 109-134 (в съавторство).
21. Бележки на членовете на ЦК на ВМРО за Македонския научен институт през 1927 година. - Македонски преглед, 1997, кн. 4, с. 121-132.

22. 130 години от рождението на Евтим Спространов Той живя и умря като българин. - В-к "Македония", бр. 4, 28 януари 1998 г.
23. Тодор Александров и Железничарската тайна организация. - Македонски преглед, 1999, кн. 3, с. 125-138.
24. Българските правителства и националният въпрос след Първата световна война. - В: 120 години изпълнителна власт в България. С., 1999, 211-224.
25. Евтим Спространов за демографската картина в Западна Македония през 1918 година. – Етнолог, № 9, Скопjе, 2000, 82-91.
26. Статии в Енциклопедия “Пирински край”, Т. II, Благоевград, 2000:
· Серски революционен окръг, 251-252;
· Евтим Спространов, 278-279.
27. Съвременници и биографи за Михаил Герджиков. - Във: В памет на Константин Пандев. С., 2000, с. 55-61.
28. Константин Пандев - живот и научно дело. - В: Константин Пандев. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878-1903. С., 2000, 405-415.
29. Македонските бежанци в България 1878-1944 г. – В: Прв Мегународен научен собир “Иселништвото од Македониjа од поjавата до денес”, Крушево, 3-5 август 2000 г., Скопjе, 2001, с. 73-88;
30. Демографската картина в Западна Македония (по записките на Евтим Спространов) - Македонски преглед, 2001, кн. 4, 21-32.
31. “Спорната” зона в Македония – вековна етническа мина. – В: Сб. Международна конференция 90 години Балканска война. Кърджали, 2002, 155-164;
32. Съдбата на илинденци. - Македонски преглед, 2003, кн. 3, 107-112;
33. Показания на ген. Иван Вълков и кап. Иван Харлаков за събитията около 9 юни 1923 г. – Македонски преглед, 2003, кн. 2, 107- 116;
34. Етнографски музейни предмети, подарени от Македонския научен институт в София на Н. Р. Македония. – Българска етнология, 2003, кн. 2-3, 192-210;
35. Поверителни документи за мерките на деветнадесетомайците срещу ВМРО – Македонски преглед, 2004, кн. 2, 125-148;
36. Бежанският въпрос в България след Първата световна война. - В: Сб. Ньойският диктат от 27 ноември 1919 г. – етап от геноцида над българската нация. С., 2004, 43-48.
37. 62 статии в: Алманах на българските национални движения след 1878 г. С., 2005:
· Българска народна македоно-одринска революционна организация, с. 109;
· Временно представителство на обединената бивша ВМРО, с. 118;
· Вътрешна македонска революционна организация “Владо Черноземски”, с. 140;
· Илинденска организация, 155-156;
· Македонска дружба, 166-167;
· Македонска младежка тайна революционна организация, 167-169;
· Македонска федеративна емигрантска организация, 173-175;
· Македонски женски съюз, 175-176;
· Македонски научен институт, 178-179;
· Македонски помощен легион, 180;
· Македонски ученически съюз, 180;
· Народна федеративна партия (Българска секция), 185-186;
· Съюз на българските конституционни клубове, 192-193;
· Съюз на македоно-одринските опълченски дружества (съавторство), с. 194;
· Съюз на македонските емигрантски организации, 194-198;
· Тайна културно-просветна организация на македонските българки, с. 205;
· “Автономна Македония”, с 211;
· “Бюлетин на Временното представителство на обединената бивша Вътрешна македонска революционна организация”, с. 213;
· “Илинден” (30 юли 1921- 8 октомври 1926);
· “Илюстрация Илинден” (1927-1944), с. 215;
· “Македония”, 217-218;
· “Македонски преглед” (1924-1943), 218-219;
· “Освобождение” (1 май 1920 – 6 юни 1923), 220-221;
· Съдебен процес срещу дейци на ВМРО (1946), 254-255;
· Христо Батанджиев, 266
· Михаил Герджиков, с. 280;
· Арсени Йовков, с. 301;
· Иван Каранджулов, 305-306;
· Георги Кондов, с. 312;
· Владимир Кусев, с. 314;
· Милан Матов, с. 312;
· Димитър Михайлов, с. 324;
· Коста Николов, с. 331;
· Апостол Петков, 336-337;
· Гьорче Петров, с. 337;
· Димитър Спространов, с. 353;
· Евтим Спространов, 353-356;
· Константин Станишев, с. 354;
· Никола Стоянов, 357-358;
· Христо Татарчев, с. 358;
· Димо Хаджидимов, с. 365;
· Никола Юруков, с. 379;
· Димитър Яранов, с. 382;
· Българска лига за самоопределение на народността, 387;
· Провъзгласяване на независимостта на България, 411-412;
· Христо Вакарелски, с. 433;
· Димитър Гаджанов, 435-436;
· Ефрен Каранов, с. 450;
· Гаврил Кацаров, с. 450;
· Васил Кънчов, 454-455;
· Андрей Ляпчев 455-456;
· Александър Морфов, с. 463;
· Тодор Наумов, с. 464
· Антон Попстоилов, с. 471;
· Андрей Протич, с. 471;
· Стоян Романски, 474-475;
· Кузман Шапкарев, с. 489;
· Петър Шапкарев, 89-490;
· Стою Шишков, с. 490;
· Младотурска революция, 513-514;
· Нишко споразумение (1923), 568-569;
· Михаил Попруженко, с. 597
38. Илинденската организация (1921-1947). – В: Сборник доклади от международната научна конференция “100 години от Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.)”, София, 26-27 септември 2003 г. С., 2005, 507-526;
39. Загадките около ЦК, избран на Рилския конгрес на ВМОРО (1905). – В: Сборник доклади от международна научна конференция “100 години от Рилския конгрес на ВМОРО. История и съвременност”. Благоевград, 29-30 септември 2005 г. Кюстендил 2006, 45-56.

III. Съ-съставителство на документални и изследователски издания:
А) Документални:
1) Британски дипломатически документи по българския национален въпрос, Т. I (1878-1893). С., 1993, 123-224;
2) Евтим Спространов. Дневник. Т. 1 (1901-1907). С., 1994, 27-264;

Б) Изследователски:
1) Сборник доклади от международната научна конференция “100 години от Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.), София, 26-27 септември 2003 г. С., 2005, 307-621 с.
2) Алманах на българските национални движения след 1878 г. С., 2005, 1-224.
3) Сборник доклади от международна научна конференция “100 години от Рилския конгрес на ВМОРО. История и съвременност”. Благоевград, 29-30 септември 2005 г. Кюстендил 2006, 171-340.

IV. Рецензии и отзиви:
1) Надежда Цветковска. Политическата активност на македонската емиграциjа во Бугариjа од 1918 до 1929 година. Скопjе, 1990, 228 с. - Македонски преглед, 1991, кн. 2, с. 125-129.
2) Васил Василев. Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения. С., 1991. - Македонски преглед, 1992, кн. 2, с. 150-153.
3) Тодор Александров. Живот легенда. С., 1991. Съставител Цочо Билярски, 236 с. - Архивен преглед, 1992, кн. 4, 69-72.
4) Илинденско-Преображенско въстание от 1903. Военна подготовка и провеждане. С., 1992, 392 с. - Военноисторически сборник, 1992, кн. 4, 215-218.
5) Трендафил Митев. Македоно-българският централен комитет в САЩ (1918-1919 г.). С., 1992, 338 с. - Исторически преглед, 1992, кн. 11-12, 186-188.
6) Георги Марков. Камбаните бият сами. Насилие и политика в България 1919-1947. С., 1994, 156 с. - Военен журнал, 1995, кн. 2, 156-158.
7) Тодор Петров. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско, 1898-1908 г. С., 1993, 228 с. - Известия на държавните архиви, 1995, кн. 66, с. 355-357.
8) Мините пред балканското разбирателство. (Иван Илчев. Родината ми права или не. Външнополитическа пропаганда на балканските страни. С., 1995, 594 с.) - Българистика и българисти, 1997, № 2, 36-37.
9) Ленина Жила, Владо Поповский. Македонский вопрос в документах Коминтерна, том I, част 1, 1923-1925 г., Скопjе, 1999, 848 с. - Македонски преглед, 1999, кн. 4, 154-159.
10) 36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев. С., 1999, 640 с. - Исторически преглед, 2000, кн. 5-6, 347-352.
11) Събитието на десетилетието в Р. Македония (Собитието на децениjaтa во Р. М. РАДКО. Издава Здружение на грагани “Радко”- Охрид, [2001], 367 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, 60-62.
12) Кратка история на Македонската патриотична организация (Mitev, Trendafil. A short history of the Macedonian Patriotic Organization. Sofia, 2001, 56 p.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, 62-64.
13) Изповедта на един български журналист (Иван Николов. Българинът в мен. С., 2000 г., 234 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, 64-66.
14) Българската общност в Цариград (Дарина Петрова. Цариградските българи. С., 2000, 239 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, с. 66-68.
15) Портрет на един объркан българин (Веселин Трайков. Кръсте П. Мисирков и за българските работи в Македония или другия Кръсте Мисирков /Опит за обективна оценка/. С., 2000, 162 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, 68-70.
16) Българските старини в Македония днес (Божидар Димитров. Български старини в Македония. С., 2000, 136 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, 70-71.
17) Ценен християнски пътеводител за Санданската духовна околия (Б. Сандански, Хр. Тасев. Свети места в Санданската духовна околия. Сандански 2001, с. 100). - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 2-3, 89-90.
18) Една неостаряваща книга за националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи (Константин, Пандев. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878-1903. С., 2000, с. 424). - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 2-3, 91-93.
19) Възрожденски идеали на македонските българи (Иван Галчев. Българското самосъзнание на населението в Македония през Възраждането. С., 2000, с. 360). - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 2-3, 93-94.
20) Македония през погледа на Васил Кънчов (Васил Кънчов. Македония. Пътеписи [Съставител М. Василева]. С., 2000, 550 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 4, 61-63.
21) Инкриминирана книга за Македония (Борислав Примов. Македония в историята на българския народ. С., 2000, 160 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 4, 63-65.
22) Сборник в памет на Константин Пандев (В памет на Константин Пандев. Българските националноосвободителни движения след Берлинския конгрес 1878 г. С., 2000, 168 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 4, 65-67.
23) Българската интелигенция в защита на националната кауза (Величко Георгиев. Българската интелигенция и националната кауза в Първата световна война. Съюзът на българските учени, писатели и художници /1917-1918/. С., 2000, 112 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 4, 67-69.
24) Българските мюсюлмани от Неврокопско и Разложко (Петър Дюлгеров. Разпнати души. Моята истина за възродителния процес сред българите мохамедани. С., 2000, 286, с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 4, 69-71.
25) Генади Генадиев. ВМРО. Възстановяване и развитие в края на ХХ век (или 100 години по-късно). Варна 2003, 172 с. (издателска рецензия).
26) Българо-турски военни отношения през Първата световна война (1914-1918). Сборник от документи. Съставители: М. Куманов, Ив. Коев, К. Еюб. С., 2004, 686 с. – Българистика, 2005, кн. 10, 97-99.

V. Редакторство:
А) Редактор на трудове:
1) Евтим Спространов. Дневник. Т. 1, (1901-1907). С., 1994, 482 с.
2) Гиза, А. Балканските държави и македонският въпрос. С., 2001, 136 с.

Б) Участие в редколегии:
1) Сборник “В памет на Константин Пандев”. С. 2000, 168 с.
2) Бюлетин на Македонския научен институт-София. Анализи, документи, прогнози (2001, кн. 1-4);
3) Сп. “Македонски преглед” (2001-2007);
4) Сборник доклади от международната научна конференция “100 години от Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.)”, София, 26-27 септември 2003 г. С., 2005, 612;
5) Сборник доклади от международна научна конференция “100 години от Рилския конгрес на ВМОРО. История и съвременност”. Благоевград, 29-30 септември 2005 г. Кюстендил 2006, 340 с.

За мен

2007-03-10T11:42:00.001+02:00

Роден в гр. Кърд-жали. Потомък на македонски и тра-кийски бежанци. Завършва средно образование в родния си град. Следва история в Софийския уни-верситет “Св. Кли-мент Охридски” (1974–1978). След дипломирането си работи като учител в с. Люляково, Кърджалийска област (недалеч от Перперикон), в Музея за история на София, в Института по история при БАН като проучвател. След защита на дисертация (1989) получава научната степен к.и.н. (д-р) и е назначен за научен сътрудник в Института по история. През юни 2006 г. е одобрен хабилитационният му труд. Чел е лекции по проблемите на българското националноосвободително движение и държавно-политическата история на България (1878–1944 г.) в Нов български университет и в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. През 1994 г. е приет в Македонския научен институт. Член е на редколегията на сп. “Македонски преглед” и на Научния съвет на МНИ. Автор е на над 30 рецензии на научни трудове и дипломни работи. Участва като съставител в множество изследователски трудове (вкл. “Алманах на българските национални движения след 1878 г.”), документални сборници “Британски дипломатически документи по българския национален въпрос, Т. I (1878–1893)”. С., 1993; “Евтим Спространов. Дневник. Т. 1, (1901–1907)”. С., 1994. В изследванията си засяга теми, свързани с Македония и българския национален въпрос: Иван Михайлов и националноосвободителното движение на македонските българи (1925–1928 г.). – Известия на Института за военна история. Т. 50, 1990, 164–188; Le mouvement macédonien de libération de l’entre-deux-guerres mondiales (idées, contradictions et tеndances). – Вulgarian Historical Review, 1995, № 2, 83–93; Тайни структури на македонските българи (1919–1941). С., 1998; Българските правителства и националният въпрос след Първата световна война. – В: Сб. 120 години изпълнителна власт в България. С., 1999, 211–224; Евтим Спространов за демографската картина в Западна Македония през 1918 година. – Етнолог, № 9, Скопjе, 2000, 82–91; Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878–1944. Т. 4. С., 2003, 44-64, 124-130, 222-244; Бежанският въпрос в България след Първата световна война. – В: Сб. Ньойският диктат от 27 ноември 1919 г. – етап от геноцида над българската нация. С., 2004, 43-48. Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918–1947)”, С., 2006. Публикува статии във вестници. Чест гост и приятел е на телевизионното предаване "Сите българи заедно". За контакти: е-mail: greben@abv.bg, GSM: 0889 839 629.

Най-нови изследвания

2007-02-20T13:36:00.000+02:00

ГРЕБЕНАРОВ, АЛЕКСАНДЪР. ЛЕГАЛНИ И ТАЙНИ ОРГАНИЗАЦИИ НА МАКЕДОНСКИТЕ БЕЖАНЦИ В БЪЛГАРИЯ (1918–1947). С., 2006, 420 с. текст и 50 с. илюстрации.

Рецензент: Чл.-кор. д.и.н.Георги Марков
Редактор: Габриела Каменова
Художник: Боряна Василева

Цена 12 лв. (за чужбина – 15 €)

За контакти: Македонски научен институт - София, ул. "Пиротска" №5, Тел. 987-87-08, 0889-839-629, e-mail: greben@abv.bg; http://www.macedonia-science.org/

РЕЗЮМЕ

В книгата са изследвани детайлно македонските бежански организации, които осъществяват дейност в България след Първата световна война. Процесите на тяхното развитие са проследени до средата на 1947 г., когато София се подчинява на Белград и Москва и ликвидира формациите на македонските преселници, дарявайки техни архиви, печатни издания и уникални етнографски предмети на Скопие. Някои от организациите са известни, но има и такива, които са непознати, заради тайнствения им характер и ползваните секретни средства за общуване. В изследователския обсег попадат и различни прояви на вътрешнодържавни фактори (парламент, правителства, държавен глава, политически партии), а също и на външнополитически субекти (балкански държави, велики сили, Коминтерна), оказали противоречиво влияние върху организационния живот на македонските българи.Монографията е придружена с графични приложения и таблици, които в синтезиран вид показват отделни характеристики на бежанските формации и влиянието им сред обществото. В нея са включени значителен брой снимки и факсимилета от слабо познати документи. Чрез единични фотоси са представени образите на над 104 дейци, от общо 914 души, споменати в изложението. Множество лица са намерили място в груповите потрети, заснети по време на важни събития. Специално внимание е отделено на печатните издания, носещи специфичния облик на съответната организация. Жанровото разнообразие на материалите и подреждането им в определен порядък предоставят възможност на читателя чрез този своеобразен илюстративен летопис на бежанските организации да се потопи в атмосферата на македонското освободително движение.
Изданието е спечелило конкурс на Националния център за книгата при Министерството за културата през 2006 г.

GREBENAROV, ALEKSANDAR. LEGAL AND SECRET ORGANISATIONS OF THE MACEDONIAN REFUGEES IN BULGARIA (1918–1947)

SUMMARY

The exposition consists of two parts. In the first part there are mainly the manifestations of the numerous legal organisations of the Macedonian migrants in Bulgaria. All refugee formations were registered according to the legal regulations of the country; they maintained report documentation and correspondence with state authorities and civil institutions, with the governments of the Great Powers, with the League of Nations, with foreign and Bulgarian pubic figures, politicians, and intellectuals; they issued their own printed publications and propaganda materials; they established relations with various organisation structures and similar formations. This huge archive documentation creates the possibility to track different stages of the life of the refugee formations, such as establishment, organisation structures and activity, number of members, time of existence and reasons for dissolution, relations between the united leaderships with separate brotherhoods/societies, as well as with other similar formations, which existed outside the country, such as the Union of the Macedonian Political (Patriotic) organisations in the USA and Canada, and the Union of the Macedonian Student Associations abroad.The second part of the book focuses on the conspirational formations of the Macedonian refugees in Bulgaria, which were of transitional nature – neither legal, nor revolutionary organisations. Most of them had the tendency of using revolutionary methods, however these were not always realized. A substantial part of the conspirational formations were created as auxiliary or as fully independent organisations, but others remained in an embryonic stage of development and failed to reach any higher level of organisational complexity. The founders and main members of these mysterious formations were people, who assumed various posts in the hierarchy of the Macedonian revolutionary movement. Mainly, these people were figures of the Macedonian immigration in the country. There were unknown names among them especially after 19.05.1934, when most of the national liberation organisations were outlawed. Due to their conspirational nature and special function, these secret formations (like the revolutionary organisations) could not be officially registered. An important characteristics of theirs is that they tried not to use the usual methods and means for fighting, used by the traditional organisations. In their correspondences they used pseudonyms, codes, special dictionaries etc, which made them difficult to discover by their rivals, and for a long time, difficult to analyse by researches too. The common thing, that united the efforts of the legal and the secret Macedonian organisations was the common aim of preserving the Bulgarian national spirit in Macedonia and its liberation, which was the cherished purpose and dream of the majority of the refugees, revolutionaries and the local people in Macedonia.Also discussed in the book are a number of activities of the Internal Macedonian Revolutionary Organisation (VMRO), as well some domestic and foreign political events, which are related to the activity of the refugee organisations. Moreover, attention is paid to the international Communist ideology, which, through the Bulgarian Communist Party and its followers in the country, had a direct influence on the struggle for liberty of the Bulgarians in Macedonia. In most of the cases the decisions and actions of the Communist factors, represented by the Comintern, the Balkan Communist Federation and the Bulgarian Communist Party, created premises for crises among the VMRO activists and the Macedonian refugee organisations. Regretfully, these crises often resulted in blood feuds.The organisational end of the legal Macedonian movement in Bulgaria was also connected with the Bulgarian Communist Party, whose leaders ruled the country after 1944. In the course of almost three years, by violence and sentences they tried to make the “Macedonism” a state ideology. Acting in this direction, they regulated the work of the immigration formations, by replacing their organisational purposes and ideals with their opposite. Instead of defending the Bulgarian national spirit in Macedonia, the refugee organisations were forced to praise the “Macedonian” culture, nation and language, as well as to prepare the population in the Pirin region for a unification with the People’s Republic of Macedonia through a steadier transition, called “cultural autonomy”. After an additional pressure from Belgrade, Skopje and Moscow, the government of Bulgaria disbanded in 1947 the three existing Macedonian refugee formations – the Union Organisation of the Macedonian Brotherhoods, the Ilinden Organisation and the Macedonian Science Institute.The author has prepared and included in the monograph a lot of graphical appendixes. They present in a synthesized way interesting facts about the number of members, the fluctuations of the ranks, organisational characteristics, financial status of the different formations as well as their influence in the country and abroad. The book includes little known or completely unknown illustrative materials, which provide the readers with the opportunity to feel the atmosphere of the struggle for liberty of the Bulgarians in Macedonia.

П Р Е Д Г О В О Р

Активният поток на македонски бежанци към България започва непосредствено след 1 (13) юли 1878 г., когато стават известни решенията на Берлинския конгрес. Масовата емиграция продължава няколко десетилетия с върхови моменти при различни исторически събития, свързани най-вече с въстания и войни. Тя завършва в края на 20-те години на ХХ в. и съвпада с настъпването на най-тежката световна икономическа криза, която разтърсва из основи и Балканите. Отделни преселвания са налице и до началото на Втората световна война, но те имат епизодичен характер.
За времето от 1878 до 1944 г. могат да се обособят два основни етапа на емиграционния процес от Македония към България. През първия период – до началото на Балканските войни (1912), в страната навлизат македонски бежанци предимно в резултат на потушаването на три въстания – Кресненско-Разложкото (1878), Горноджумайското (1902) и Илинденско-Преображенското (1903). Преселнически движения в посока към България предизвикват и отделни разкрития на властите по т.нар. афери, свързани с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Водещият мотив на преселниците в повечето случаи е политически, най-често като последица от изстъпленията на турски военни формирования, изпратени за потушаване на размириците. В някои случаи емигрирането е следствие и на икономически подбуди. Лицата с по-предприемчив дух предпочитат да сменят местожителството си в името на по-добър живот. Мнозина насочват поглед към България, която след възстановяването на своята държавност с бързи темпове се превръща в просперираща страна със засилено икономическо развитие и сравнително висок жизнен стандарт.
След 1912 г. бежанските вълни вече не са породени от въстания и локални размирици, а от войни, водени от балканските държави в името на националното си обединение. Поради злощастно загубената от България Междусъюзническа война (1913) към нейните граници се насочват бежанци от всички съседни държави – Османската империя, Гърция, Сърбия и Румъния. Част от преселниците намират подслон в новопридобитите области – Пиринска Македония и Западна Тракия. Последната област има стратегическо значение за страната, тъй като осигурява дълго жадуван български излаз на Егейско (Бяло) море. Тази плодородна територия, вместена между реките Марица и Места се превръща в притегателен център за бежанци от Вардарска и Егейска Македония, Източна Тракия и Мала Азия.
След края на Първата световна война в съседните държави остават територии, населени с повече от 1 млн. българи. Мнозина от тях, под страх от насилие и асимилация, напускат родните си места в Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини и заедно с изтеглящите се български военно-административни власти навлизат в старите предели на страната. Тук те търсят и намират подслон, препитание и закрила от родината-майка. Други тръгват към далечни континенти – Америка или Австралия, където се устройват и заживяват икономически по-добре, заради високия жизнен стандарт. Голяма част от тези емигранти не забравят своя български народностен произход. С течение на годините обаче се отдалечават от проблемите на своите сънародници, а децата им се натурализират по силата на законовите разпоредби в държавите, които населяват. Трети остават по родните си места, като се опитват да запазят българския дух и име, но за съжаление невинаги успяват. И през този период водещият мотив за преселването е политически, макар че значението на икономическия фактор нараства значително.
Разнопосочните и често противоречащи си извори затрудняват демографските проучвания за преселниците от Македония, особено за времето до Балканските войни. Административните органи в България по технически причини не са в състояние да следят стриктно емиграционния процес и да водят точен отчет за всички преселници. Те излизат от контрол и наблюдение, когато броят им в пограничните пунктове нараства застрашително. Част от преселниците не могат да бъдат обхванати от статистиката, защото навлизат в страната по нелегален начин – през труднодостъпни места и обиколни пътища. Трета група живеят при свои роднини или близки и се легитимират пред официалните власти само по необходимост. От друга страна, нерядко отделни семейства на македонски бежанци се завръщат в родните места, което не се отразява в централната статистика.
След Първата световна война броят на навлизащите бежанци в страната също се изчислява с големи приближения и затова съществуват сериозни противоречия в отделните статистики. Така например в обнародвания през февруари 1919 г. мемоар до председателя на Парижката мирна конференция Изпълнителният комитет (ИК) на македонските братства “говори” от името на 200-хилядна македонска емиграция в България[1]. Няколко месеца по-късно с.г. българската делегация в Париж представя, че общата численост на подслонилите се в страната бежанци е 500 000 души, от които 300 000 от Македония, 160 000 от Тракия и 40 000 от Добруджа[2]. Броят на преселниците несъмнено е завишен от правителството с цел да се повлияе на великите сили при решаване на териториалните спорове. С подобни намерения всички бежански организации (вкл. и ИК) увеличават по-късно още числеността на изселилите се в страната българи.
Според данни от официалната статистика (макар и с значителни уговорки) навлезлите бежанци от Македония в страната са най-многобройни. След Първата световна война те са над 106 800, от които 20 323 от Вардарска Македония[3] и 86 572 от Егейска Македония[4]. Над 7000 нови преселници от Егейска Македония остават в границите на страната след започване на Гражданската война в Гърция през 1946 г.[5] Така общият брой на македонските бежанци, които попадат в статистиката през изследвания период (1918–1947) е около 113 800 души. Някои изследователи с основание допускат, че действителната численост на македонските българи, навлезли в страната от 1878 г. до края на Втората световна война надхвърля четвърт милион души. Увеличаващата се дистанция на времето намалява възможността да се узнае точният брой на всички преселници, дошли от Македония. Независимо от многообразието на данните безспорно македонските бежанци са значителна част от населението в страната. Имайки предвид геометричната прогресия на нарастване при две и повече родови поколения, то несъмнено техните потомци днес, които живеят в България, са няколко пъти повече и вероятно надхвърлят 1 млн. души.
След 1918 г. (за разлика от предишните бежански вълни) управляващите среди по-успешно регулират заселването на преселниците. Най-голям брой бежанци от Егейска Македония (а също и от Тракия) се отправят към Бургаски окръг. Той е значим по територия (включва днешните Бургаска, Сливенска и Ямболска област) и не е гъстонаселен. Окръгът оредява още повече след напускането на гръцкото население във връзка с Конвенцията за доброволно изселване. Български бежанци се насочени за заселване и към някои други градове и принадлежащите им села в Южна България – Свиленград, Харманли, Хасково, Асеновград, Пловдив, Кушу кавак (дн. Крумовград), Орта-кьой (дн. Ивайловград), Смолян, Стара Загора и др. Отделни групи се установяват в София и в селища в Северна България – Варненско, Русенско, Горнооряховско, Свищовско, Никополско, Видинско и др.
Поради близостта с Егейска и Вардарска Македония на Петрички окръг, в няколко града – Петрич, Горна Джумая (дн. Благоевград), Св. Врач (дн. Сандански), Неврокоп (дн. Гоце Делчев) и принадлежащите им села са настанени множество бежанци от двете области, а окръгът са нарежда на второ място (след Бургаски окръг) по броя на бежанците. Някои от преселниците поради икономически причини след първоначалното заселване променят местоживеенето си. В градовете и селата, където са настанени бежанци, често се обособят тракийски и най-вече македонски квартали или махали, защото преселниците от тези области са най-многобройни[6]. Отделни села, както и улици в по-големите градове често носят имената на географски обекти (планини, реки, градове) или на известни просветно-църковно и освободителни български дейци от Македония.
Установявайки се в България, македонските бежанци възобновяват или учредяват братства/дружества с благотворителен, културно-просветен и пропаганден характер. Основната задача на избраните управителни тела е да повдигат македонския въпрос пред великите сили и Обществото на народите за неговото преразглеждане и справедливо разрешаване. Те се отзовават на всички насилия, които търпят българите във Вардарска и Егейска Македония, търсейки съчувствие и застъпничество от световната общественост и международните институции. Ръководните органи на бежанските организации намират начини да подпомогнат морално и материално македонските бежанци и семействата им. В редица случаи те съдействат или търсят застъпничеството на държавни институции, за да облекчават отчасти участта на преселниците от Македония. Наред с традиционните бежански организации, които имат аналог в годините преди Първата световна война, преселниците от областта създават и нови легални формирования, като Македонски научен институт, македонска парламентарна група и банки, които подпомагат борбата за национално освобождение.
Все с цел освобождение на родния край след завършване на Парижката мирна конференция (1919) македонските българи подновяват и въоръжената борба, която е другият съществен дял от освободителното движение. Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО)[7] наследява традициите на ВМОРО, опитвайки се да брани българщината в областта с въоръжени средства. Поради общността на крайната цел, която преследват легалното и революционното движение, ръководствата на двете течения се подпомагат взаимно. Нещо повече. В редица случаи има преплитане на функциите им. Така например плеяда революционни дейци, основатели и идеолози на ВМОРО, като Христо Татарчев, Гьорче Петров, Андон Димитров, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Петър Ацев, Павел Христов, Георги Баждаров, Владислав Ковачов, Евтим Спространов, Кирил Пърличев, Владимир Руменов, Тодор Попантов, Лазар Томов, Димо Хаджидимов, Павел Шатев, Михаил Герджиков, както и членовете на ЦК на ВМРО, Тодор Александров, Александър Протогеров, Петър Чаулев, Георги Попхристов и Иван Михайлов, се включват пряко или пък насочват косвено дейността на бежанските организации след 1918 г.
Съществува още една по-особена група дейци, включваща авторитетни интелектуалци, между които Любомир Милетич, Иван Георгов, Никола Милев, Симеон Радев, Данаил Крапчев и др. Те не участват пряко в ръководството на многочислените легални организации[8], нито в революционните структури, но са негласни съветници на членовете на ЦК на ВМРО по актуални проблеми. Тези известни македонски дейци влизат във взаимоотношения с различни вътрешни и международни фактори, аргументирайки проявите на легалното и революционното националноосвободително движение.
Изследванията за дейността на македонските бежански организации не са многобройни. Те винаги са оставяни в “сянката” на ВМРО, защото тя е първостепенната сила в движението и важен фактор в освободителната борба, а освен това действията £ по традиция предизвикват по-голям изследователски и читателски интерес. Нейната боеспособност е висока, тъй като тя не учредява, а само възобновява нелегалните си структури от преди 1919 г. Моделът на изграждането й е повторен и в останалите български области под чужда власт, където се появяват сродни организации. Те имат сходни инициали – ВТРО (Вътрешна тракийска революционна организация), ВДРО (Вътрешна добруджанска революционна организация) и ВЗРО “Въртоп” (Вътрешна западнопокраинска революционна организация). Фактически понятието “революционна организация” е синоним на нелегална организация, използваща въоръжени средства за борба.
Поради споменатите причини, дейността на българските легални преселнически формации остава непозната. Това пренебрегване създава предпоставки за непълни, а понякога и за неточни оценки както за дейността на революционните организации, така и за всестранния бежански въпрос. Множество са пропуските и фактологическите грешки, които могат да се открият в обнародваните напоследък енциклопедични трудове и справочници. Несъответствия и празноти съществуват и в редица обобщаващи издания, свързани с тематиката на труда[9]. От друга страна, най-многобройните преселници в страната оказват немалко влияние върху държавно-политическия, обществения, стопанския и културния живот в страната, а след 1944 г. и в Скопие. Това поражда необходимостта изявите на македонските бежански организации в България да бъдат многостранно и задълбочено изследвани, още повече че до този момент липсва цялостен монографичен труд за тяхната продължителна и разнообразна дейност.
* * *
Долната хронологична граница на изследването – 1918 г., е свързана с излизането на България от Първата световна война и изтеглянето на нейните войски и администрация от Македония. Установилите се в страната бежанци и дейци на ВМОРО възстановяват македонските братства/дружества, избират свое ръководно тяло и се подготвят с искания за предстоящата мирна конференция в Париж. През 1947 г., след 29-годишна дейност, съпроводена с наситени исторически събития и обрати, македонските бежански организации са разформировани от управляващите среди в България под натиска на Москва и Белград. Тяхното ликвидиране се приема за горна хронологична граница на труда, тъй като затваря един цикъл от съществуванието на легалното освободително движение на македонските българи.
Изложението е съставено от две части. В първата са намерили приоритетно място изявите на съществуващите легални организации на македонските преселници в България. За да бъде по-вярна и всеобхватна представата за тяхната дейност, са проследени и отделни
прояви на формации със засилено бежанско присъствие – македонска парламентарна група, две банкови учреждения (Македонска кооперативна банка и Македонска народна банка), сиропиталище “Битоля”. Всички бежански организации са регистрирани съгласно законовите разпоредби на страната; водят отчетна документация и кореспонденция с държавни и обществени учреждения, с правителства на великите сили, с Обществото на народите, с чуждестранни и български общественици, политици и интелектуалци; издават свои печатни органи и пропагандни материали; установяват взаимоотношения с различни организационни структури и сродни формации. Тази обемна архивна документация създава възможност за проследяване на различни етапи от живота на бежанските формации, като учредяване, организационни структури и дейност, членска маса, време на съществуване и причини за разпадане, взаимоотношения между съюзните ръководства с отделни братства/дружества, както и с други сродни формации, съществуващи извън пределите на страната, като Съюза на македонските политически (патриотически) организации в САЩ и Канада и Съюза на македонските студентски дружества в чужбина. Разгледани са и някои изяви на отделни братства/дружества, които оказват влияние върху развитието на освободителното движение, като отстояват самостоятелна позиция и се противопоставят на централното ръководство. В труда са проследени и редица аспекти от проявите на ВМРО, както и някои вътрешно- и външнополитически събития, свързани с дейността на македонските бежански организации.
Отделено е внимание и на международната комунистическа идеология, която чрез Българската комунистическа партия и нейните последователи в страната се намесва пряко в националноосвободителната борба на македонските българи. В повечето случаи решенията и действията на комунистически фактори в лицето на Коминтерна, Балканската комунистическа федерация и БКП създават кризи сред македонските организации и дейци. За съжаление те често завършват с кървави междуособици. Организационният завършек на легалното македонско движение в страната също е свързан с БКП. По внушение на Москва и Белград през 1947 г. комунистическата партия направлява процеса за “самоликвидиране” на македонските бежански формации –Македонския научен институт, Илинденската организация и Съюзната организация на македонските братства.
Обект на изследване във втората част на труда са конспиративни формирования на македонските бежанци в България, които са от междинен тип – нито легални, нито революционни организации[10]... При кореспонденциите се използват псевдоними, шифри, кодове, специални речници и др. секретни способи (различни от тези на ВМРО), които затрудняват разкриването им от неприятели, а дълго и от изследователи...

В Република Македония темата за бежанските организации не е непозната. Авторите на тези публикации разполагат с многобройни доказателства за българския етнически произход на македонските емигранти в България и по света, които обаче умишлено игнорират. Водени от прагматични съображения, вероятно и занапред те ще отбягват научната полемика и диалога, дирейки безуспешно повече от половин век генезиса на “македонската” нация в далечното минало. Тази водеща теза в изследванията на скопските историци не им позволява да отговорят на един съществен въпрос. Кое накара многобройните бежанци от Македония да се насочат така масово само в една от балканските страни – България, при това нито най-голямата, нито икономически и политически най-закрепналата. Историческата истина изисква да се каже, че изгнаниците търсеха закрила от своите сънародници, защото те не желаеха да живеят под страх от репресии заради българското си име и самосъзнание.
За напусналите родните си краища изгнаници, които идват в България, се употребяват синонимите “бежанци”[11], “емигранти”, “преселници” и др., в които се влага един и същ смисъл. Всички споменати понятия се използват равностойно, за да се избегнат ненужни повторения, както и заради съобразяване с официалните наименования на организациите.
За написването на труда са използвани разнообразни изворови материали – архивни фондове, вестници, списания, брошури, документални сборници, обнародвани документи и материали в периодични издания, спомени на организационни дейци, общественици и политици, стенографски дневници, както и изследвания на български и чуждестранни учени, отнасящи се пряко или косвено за историята на легалното и революционното македонско освободително движение[12].
В монографията са включени приложения, съдържащи сведения за броя на членовете, движенето на членската маса и финансовото състояние на отделните организации; списъци на братства/дружества; фотоси от конгреси/събори и други важни организационни събития; заглавни страници на печатни органи, организационно-пропагандни материали, календари с лика на известни революционери; факсимилета на устави, резолюции и базови документи; братствени знамена, отличия и шифри; единични и групови снимки на ръководни организационни дейци, учени, публицисти и др. Значителна част от илюстрациите са непознати или слабо известни. Те са открити в държавни, ведомствени и обществени архивохранилища, в музеи, библиотеки, както и в частни колекции.
Авторът благодари на колегите си от секция “История на българския национален въпрос” към Института по история при БАН и от Македонския научен институт – София, за направените препоръки и изразени мнения при обсъждане на монографичния труд. Признателност за оказаното съдействие при издирването на архиви, материали и илюстрации заслужават и сътрудниците от Народна библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” – Български исторически архив (НБКМ–БИА), Централен държавен архив (ЦДА), Архив на Министерството на вътрешните работи (АМВР), Научен архив на Българска академия на науките (НА–БАН), Библиотека и Архив на Института по история при БАН (АИИ–БАН), Централен военен архив – Велико Търново (ЦВА–В. Търново), Държавен архив – София (ДА–София), Исторически музей и Държавен архив – Благоевград (ДА–Благоевград), Държавен архив – Кърджали (ДА–Кърджали), Библиотека и Архив на Македонския научен институт (АМНИ), Държавен архив на Р Македония.
Сърдечна благодарност заслужават и всички приятели, без чиято подкрепа този труд нямаше да се появи.

[1] Мемоар до председателя на Конференцията на мира и до правителствата на Американските съединени щати, Великобритания, Италия, Франция и Япония от Изпълнителния комитет на македонските братства в България. С., 1919, с. 59.
[2] Димитров, Г. В. Настаняване и оземляване на българските бежанци (1919-1939). Благоевград, 1985, с. 23.
[3] Косатев, Т. Бежанският въпрос в България след Първата световна война (1919-1932). Дисертация. С., 1976, с. 261 (Приложение1).
[4] Даскалов, Г. Българите в Егейска Македония. Мит или реалност. С., 1996, с. 181.
[5] Пак там, с 426, бел. 14.
[6] В София се изграждат още добруджански и царибродски квартали.
[7] След Първата световна война националноосвободителното движение на българите от Македония и Тракия, поставено при различни условия се разделя. ВМОРО се преименува на ВМРО, а македонските бежански организации се обособяват от тракийските.
[8] Георгов и Милетич са избирани за председатели на Македонския научен институт, но той се изгражда като елитарна научно-обществена организация, включваща ограничен брой членове.
[9] Македония. История и политическа съдба (1912–1941). Т. II. Ст. Загора, 1996, Т. III. Ст. Загора, 1998; Националноосвободително движение на македонските и тракийските българи 1878–1944. Т. 3. С., 1997, Т. 4. С., 2003.
[10] Това изследване бе публикувано като самостоятелно издание, наименовано “Тайните структури на македонските българи (1918–1941 г.).” С., 1998. Поради общите процеси сред бежанците, участващи в легалните и конспиративните структури, авторът намира, че то има своето място в настоящия труд.
[11] Понятието “бежанец”, “бежанка” (“бежан”) означава избягал от родното си място човек поради преследване, размирици, войни и други причини. Сходно етимологично тълкувание има и глаголът емигрирам (от лат.) заедно с производните му емигранти, емигрантски и др., както и синонимите преселници, заселници (Български тълковен речник. С., 1976, с. 42).
[12] Сред обнародваните трудове, посветени на националноосвободителното движение на македонските българи, се открояват монографиите на К. Палешутски (Македонското освободително движение след Първата световна война (1918–1924), С., 1993; Македонското освободително движение 1924–1934. С., 1998). Те се отличават от останалите научни трудове, които ще бъдат цитирани по-нататък в изложението, тъй като в тях дейността на македонските бежанските организации е по-пълно разгледана.

ПОСЛЕСЛОВ

Освободен от грижата да противодейства на организационни опоненти, от лятото на 1947 г. Централният инициативен македонски комитет на македонските дружества безпрепятствено популяризира политиката на управляващите среди в посока към присъединяване на Пиринска Македония към НР Македония. Той пропагандира различни инициативи, за да може българското население в областта бързо и лесно да “припознае” своя нов род, четмо и писмо – приемане на учители по “македонски” език от Скопие; разпространяване на художествена литература и учебни пособия, възхваляващи “македонската” култура и нация; заличаване на страници в учебниците по българска история и география, отнасящи се за Македония; отправяне на заплахи за арест, интерниране и физическа разправа с лица, отказващи да променят своето българско съзнание.
За щастие последвалото скъсване на съветско-югославските отношения през 1948 г. оказва влияние и в София. То охлажда ентусиазма на управляващите за териториални отстъпки, свързани с предаването на Пиринския край към НР Македония, и за изграждане на българо-югославска федерация. Пред XVI пленум на ЦК на БРП (к), проведен на 12 юли 1948 г., Г. Димитров публично констатира погрешния курс на българската държава по македонския въпрос: “Водейки такава политическа игра по въпроса за федерацията, югославските ръководители, и специално македонските, усилваха своята работа за присъединяване на Пиринския край към Македонската народна република (респ. към Югославия). Те наводняваха Пиринския край със свои емисари, организатори на книжарници и пр., които провеждаха тяхната тяснонационалистическа политика. Благодарение на наши собствени опущения и недоглеждания, те превърнаха тоя край, съставна част от България, в край, фактически ръководен от Скопие. Така се получи създаването на недопустимото положение в Пиринския край на държава в държава.”[1]
Направената констатация е вярна, но реалностите показват, че действията на Белград и Скопие не са самоволни, а често са инициирани или поощрявани от София. Парадоксалното поведение на българските държавници през този период буди основателни критични размисли, тъй като трудно може да бъде обяснено отстъплението им от националната кауза, граничещо до пълно раболепие към Москва и Белград. И ако до 10 февруари 1947 г. те могат да бъдат оневинени в някаква степен, поради неподписания мирен договор в Париж и очакваната подкрепа от двете държави, то след тази дата ситуацията се променя. Независимо че договорът влиза в сила от 15 септември 1947 г., страната вече е пълноправен субект в международните отношения и нейните политици би трябвало да се държат по-достойно с външнополитическите си партньори и “управлявания” народ. Уви – този жадуван поврат се осъществява едва след близо три десетилетия, когато българските управляващи най-сетне намират смелост, макар и все още под опеката на СССР, да се разделят с интернационалистичните си мечтания и погрешната си политика по македонския въпрос.
След държавно-политическите промени в страната през ноември 1989 г. се възраждат две македонски легални организации, имащи дълголетни традиции. На 5 януари 1990 г. в София се възстановява Съюзът на македонските културно-просветни дружества, който бързо се утвърждава като обществена патриотична организация. Членовете му видоизменят на няколко пъти съюзното наименование, включвайки в него популярната абревиатура ВМРО. В началото на ХХI век в устава се прави още по-сериозна промяна, свързана с характера на организацията, която я превръща от културно-просветна формация в общобългарска партия под името „ВМРО – Българско национално движение“ (ВМРО–БНД). След преобразованието тя се включва пълнокръвно в политическия живот на страната със свои представители в местната и държавната власт, засилвайки влиянието си в селища, където има по-голям брой младежи и студенти. През 1997 г. съюзни членове – потомци на известни фамилии от Македония, учредяват в София сродна формация под името “ВМРО – Съюз на македонските организации”. По разнородни причини създадената организация не може да се изяви пълноценно и остава в сянката на ВМРО–БНД.
Македонският научен институт е втората организация, която възстановява дейността си. Неговите учредители приемат на 3 май 1990 г. в София устав, близък по дух и съдържание на статутите, приети от първите му създатели. За кратко време МНИ привлича добър екип от учени специалисти от различни области на знанието – историци, езиковеди, литератори, етнографи, юристи. Броят на членовете му достига 80 души, които имат изследвания върху различни аспекти на македонския въпрос. Институтът възстановява издаването на сп. “Македонски преглед”, даващ достоен отпор на чуждестранни медии, политици и държавници, които игнорират и/или фалшифицират доказателствата за българската идентичност на населението в Македония; “възражда” поредицата “Македонска библиотека”; отпечатва документални сборници, фундаментални научни трудове, между които многотомна история “Националноосвободителното движение на македонските и тракийски българи 1878–1944”, популярни брошури. Институтът изгражда свои структури в страната: филиал в Благоевград и научно-информационни групи в Кюстендил, Петрич, Сандански, Гоце Делчев, Разлог, Дупница и Варна. Установява контакти с над 50 научни центъра и отделни учени по славистика и българистика в Европа, САЩ, Канада, Австралия. МНИ включва в редиците си като чуждестранни членове известни учени. Той се утвърждава като авторитетно общонационално средище, което с научни средства работи за духовното единство на българската нация; разкрива характера на националноосвободителното движение на българите в Македония, Тракия и други области, останали под чужда власт; разобличава фалшификациите на историческото минало.
За разлика от двете разформировани през 1947 г. бежански формации – Съюза на македонските благотворителни братства и Македонския научен институт, Илинденската организация не се възстановява, защото членовете й са си отишли от този свят – с разочарование, тъга и гняв от родоостъпната политика на управляващите среди. Рецидивите от опасната политическа тенденция, причинила силна ерозия на българското самосъзнание в Македония, се чувстват осезателно и днес. Близо шест десетилетия след стореното зло те се усещат и в България, независимо че македонският химн “Изгрей, зора на свободата” вече може да звучи свободно, а столичната улица “Пиротска” – водеща към митичната цитадела на легалното движение, след трикратна промяна (“Й. Б. Тито”, “А. А. Жданов” и “3-ти април”) възвръща старото си име. С подобен горчив привкус и низ от превратности е изпълнена историята на македонските бежански организации – съставна част от българския летопис. А като такава, тя трябва да се съхранява от съседско посегателство и роден нихилизъм, защото стара истина е, че историята не се дарява, а може само да се наследява.
[1] Димитров, Г. Доклад пред XVI пленум на ЦК на БРП (к) (12 юли 1948 г.). С., 1948, с. 24.

ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ КЪМ КНИГАТА
А
Абаджиев, Георги – 296, 369, 370, 371, 374, 375, 378, 385, 389, 390, 395
Абазов, Славчо – 119, 147, 163, 170
Аврамов, Асен – 203, 207, 222, 259, 368, 383
Аврамов, Д. – 228
Аврамов, Стефан – 381, 392
Аговски, Иван Серафимов – 130, 131
Айетулах бей – 100
Алайков, Велин – 117
Александров, Валентин – 327
Александров, Васил – 296
Александров, Кирил – 342, 343
Александров, Тодор – 11, 24, 26, 27, 28, 30, 31, 42, 43, 58, 60, 64, 67, 68, 72, 103, 104, 105, 117, 118, 120, 132, 141, 145, 146, 147, 148, 161, 162, 163, 164, 165, 166, 167, 168, 198, 210, 217, 277, 306, 307, 313, 314, 315, 316, 352, 362
Александрова, Вангели – 256
Александрова, Коцка – 256
Александър, крал – 223, 274, 345
Алексиев, Владислав – 261, 281, 292
Алексиев, М. – 168
Алексиев, Сл. – 320
Ампов, Христо – 386, 394
Анастасов, Григор – 271
Анастасов, Йордан – вж. Анастасов, Юрдан
Анастасов, Юрдан (Йордан) – 84, 85, 86, 102, 122, 126, 154, 222, 376, 377, 378, 379, 394
Ангелов, Веселин – 370, 383, 384
Ангелов, Йордан – 174
Ангелов, Милан – 381
Андонов-Полjански, Христо – 42
Андреев, Б. – 190
Анков, Т. – 355
Антонов Б. – 154, 163, 173, 194, 220, 225, 229
Антонов, Д. – 170, 214
Антонова, М – 176
Антонова, Мара – 216
Антонова, Марица – 216
Апостолов, Г. – 184
Апостолов, Д. – 173
Апостолов, свещ. К. – 27
Арнаудов, Д. – 183
Арнаудов, Михаил – 150, 151, 247, 292, 367
2
Арсов, Славейко – 191
Атанасов, Ангел – 274
Атанасов, В. – вж. Ивановски, В.
Атанасов, Г. – 346
Атанасов, Георги – 117, 161, 168, 210
Атанасов, Григор – 234
Атанасов, Ив. – 355
Атанасов, Мире – 374
Атанасов, П. – 197
Атанасов, Филип – 64, 77, 84, 87, 105
Ацев, Петър – 11, 23, 38, 40, 41, 62, 67, 69, 109, 133, 134, 165, 168, 170, 211, 231
Ацев, Петър Г. (ММС) – 211, 259
Ачков, Димитър – 21, 156
Ачков, П. – 171
Б
Бабев, Любен – 354, 355, 359
Бадев, Йордан (Юрдан) – 64, 72, 87, 102, 134, 150, 190, 228, 228, 281
Баджов, Стефан – 150, 281, 292
Баждаров, Георги – 11, 21, 22, 24, 29, 30, 39, 72, 87, 123, 134, 141, 150, 151, 162, 164, 176, 190, 206, 211, 215, 216, 222, 301, 302, 303, 307, 310, 311, 332
Бакалов, Г. – 346
Бакалов, Тодор – 109
Бакиш, Х. – 251
Балабанов, Александър – 74, 150, 151, 247, 376
Балан, Александър Теодоров – 261, 292
Баласчев, Георги – 150
Балджиев, Михаил – 247
Балтов, Туше – 110
Батанлиев, Б. – 346, 347
Баучер, Джеймс – 61
Бачев, П. – 238
Бегъмов, Георги – 384
Белдедов, Ефрем – 271
Белев, Георги – 228, 254, 290
Белев, Наум – 212, 217
Бентинк, Виктор – 269
Бернард, Георг – 214
Беров, Любен – 330, 339
Бешевлиев, Веселин – 261, 281, 368
Бианки, Франческо – 47
Бидиков, Стефан – 283, 288
Билярски, Цочо – 28, 75, 161, 245, 270, 293
3
Биолчев, Илия – 109, 271
Битоски, Крсте – 47
Бичева, Е. – 176
Благоев, Н. – 64, 260
Богданов, Димитър – 358
Бодлев, Евтим – 214, 304
Бодлева, Аделфина – 304
Божинов, Войн – 107, 115
Божинов, Войн К. – 186
Божинов, Лазар – 288
Божинов, Щ. – 238
Божинова, Мария – 256
Божков, К. – 110
Боздов, С. – 190
Борис III, цар – 269, 286, 291
Боров – вж. Чкатров, Йордан
Бояджиев, Климент – 234
Бояджиев, Никола – 281
Бояджиев, Стоян (член на МПЛ) – 338
Бояджиев, Стоян (член на НМБ) – 352, 367
Бояджиев, Харалампи – 395
Бугарчев, Илия – 74
Буйнов, Александър – 22, 103, 104, 168
Бульов, Владимир – 87, 122, 150
Бунев, Борис – 384
Бурилкова, Ива – 161, 245
Буров, Атанас – 141, 188, 213, 214, 234
Бъкстон, Ноел и Чарлс – 61
Бърльо, Иван – 117
Бъчваров, Васил – 351
В
Вайганд, Густав – 192, 260, 261
Вакарелски, Константин – 143
Вакарелски, Христо – 261, 293
Вапцаров, Никола – 296
Василев, Алеко – 117, 161, 163, 164, 165, 168, 210
Василев, Васил – 148, 150, 207, 214, 218, 220
Василев, Васил (автор) – 32, 46, 108, 125, 134, 164, 167, 184, 213, 234, 314
Василев, Григор – 197
Василев, П. – 304
Василев, Спиро – 288
Вачков, Даниел – 223
Велев, Никола – 203, 271, 319
4
Велев, Спиридон – 21, 27
Велева, Гена – 233, 312
Великов, Антон (Беломорски) – 296, 378, 379
Велчев, Борис – 249
Велянов Кръстьо (Кръстю) – 74, 97, 149, 150, 178, 203, 207, 220, 240, 258, 367
Венедиков, Петко – 292
Венизелос, Елевтериос – 51
Веселинов, К. – 237, 245
Весов, Любомир – 74
Вичев, Петър – 75
Влахов, Димитър – 67, 69, 141, 150, 161, 166, 183, 222, 375, 377, 392
Влахов, Туше – 376, 393, 395
Войданов, Смиле – 191, 398
Врингов, Никола – 390
Вълков – вж. Куртев, Владимир
Вълков, Иван – 327
Въндев, Георги – 268
Г
Габровски, Никола – 302, 303
Габровски, Петър – 283
Гаврилов, Михаил – 189
Гаджев, Иван – 260
Гайгуров, Славчо – 384
Гайдарждиев, Сп. – 232
Галиб бей – 103
Галчин, Петър – 122, 296
Ганчев, Стоян – 281, 320
Гарванов, Иван – 191
Гезенко, Иванка – 293
Гелев, Живко – 260
Гелев, Методи – 122, 154
Генадиев, Михаил – 288
Генов, Георги П. – 214, 247, 249, 250, 281, 293, 367, 368, 384, 385
Георгиев, Величко – 125, 133, 140, 141, 214, 310, 339
Георгиев, Вл. – 147, 176
Георгиев, Иван – 237, 247
Георгиев, Кимон – 268, 275
Георгиев, Козма – 232, 238, 247, 254, 255, 271
Георгов, Иван – 367
Гергинов, Кръстю – 28
Герджиков, Михаил – 11, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 61, 62, 63, 65, 191, 222, 363, 368, 380
Германов, Стоян – 150, 280, 375, 387, 388
5
Гешев, Никола – 359
Гиргинов, Александър – 42, 240
Гиргинова, Мария – 256
Гирджиков, Н. – 101
Гичев, Т. – 190
Главинов, Васил – 96, 131
Главинчев, Наум
Глушков, Петър – 86, 87, 177, 247, 248, 305
Годар, Жюстен – 260
Голабчев, Илия – 281
Голев, Димитър – 174
Горчев, Г. – 359
Гоцев, Атанас – 205
Гоцев, Димитър – 28, 64, 149, 152, 203, 259, 319, 337, 352, 382, 384
Гошев, Лазар – 247, 278
Гошева, Вера – 382, 389
Грашев Хр. – 102
Гребенаров, Александър – 61, 141, 151, 191, 198, 204, 280, 375, 387, 388, 395
Григоров, М. – 347
Григоров, Марко – 274
Григоров, Мильо – 351
Груев, Борис – 247, 250, 277
Груев, Даме – 191, 277, 352
Групчев, Л. – 304
Грънчаров, Д. – 189, 216
Грънчарова, М. – 216
Гърдев, Константин – 199
Гьондев, Н. – 99, 154
Гьоринг, Херман – 291
Гюзелев, Димитър – 190, 292, 367
Гюрков, Йордан – 203, 210, 214, 222, 232, 235, 258, 328, 332
Гюркова, Мица – 256
Гюрлуков, Милан – 64, 91, 110
Д
Далкалъчев, Христо – 88, 99, 101, 103, 368
Дамяни, Енрико – 26
Дамянов, Милан – 27, 84, 122, 154, 157, 274, 284
Данаилов, Л. – 237
Дангулов, Илия – 349, 350
Данев, Стоян – 37
Даскалов, Асен – 463
Даскалов, Георги – 9, 291, 293, 370, 371, 381, 398
Даскалов, Сл. – 345
6
Даскалова, М. – 347
Делииванов, Туше – 122, 271, 380
Делирадев, Павел – 62, 376, 377, 378, 379, 381, 386,
Делчев, Гоце – 69, 157, 251, 352, 363, 383, 391, 392
Денишев, Георги – 369
Державин, Николай – 261
Деспотов, Вельо – 66, 77, 301, 302, 303, 368, 369, 370, 374, 375
Деспотов, Георги – 296
Джеров, Лука – 40, 380, 395
Джеров, Никола – 178, 207, 215, 228, 332
Джерова, Славка – 256
Джиков, Александър – 246
Джолев, Атанас – 371
Джолев, Борис – 349, 350
Джонев, Ангел – 22, 87
Джордж, Лойд – 42, 107
Джурич – 188
Дигалов, Илия – 353
Димитров, Александър – 67, 68
Димитров, Андон – 11 24, 54, 64, 77, 84, 87, 99, 104
Димитров, Апостол – 301, 302, 303
Димитров, Ат. – 238
Димитров, Благой – 219
Димитров, Божин – 271, 274
Димитров, Борис – 258
Димитров, Георги – 165, 392, 399, 401
Димитров, Георги В. – 9, 73, 76, 82, 97, 161, 181, 195, 339
Димитров, Ем. – 171, 184, 207, 220, 232
Димитров, Иван – 111, 148
Димитров, Илчо – 143, 154, 213, 222
Димитров, Лазар – 191
Димитров, Любен – 203, 259
Димитров, М. – вж. Димитров, Ем.
Димитров, Стефан – 238, 254
Димитров, Т. – 103
Димова, Александра – вж. Хаджидимова, Александра
Димчев, Георги – 347, 351
Динев, Ангел – 238, 271, 368, 370, 371, 386, 390
Динеков, Петър – 294
Дишков, Н. – 87
Дишкова, Славка – 256
Добревски – 99
Добринов, Дечо – 141, 184, 237, 238, 245
Донев – вж. Тошев, П.
Дорев, Аце – 21, 33
7
Дорев, Иван – 254
Дочев, Иван – 340
Драгойчева, Цола – 377
Дрангов, Кирил – 286, 384
Дрангова, Райна – 176
Дудаклиев, Д. – 345, 346
Дудулов, Ат. – 376, 378, 379
Дуйчев, Иван – 261, 292, 293, 294, 367, 368
Думбалаков, Михаил – 94, 109, 233
Думев, Велко – 154, 159, 163, 170, 171, 207, 218, 220, 229, 232, 234, 247, 311
Думев, Петър – 258
Думева, С. – 216
Дървингов, Петър – 24, 234, 274, 281, 292
Е
Евгов, Т. – 355
Евстатий, дякон – 170
Евтимов, Александър – 109, 119, 133, 134, 271, 330
Евтимов, Симеон – 201, 214, 222, 247, 248, 332
Елезов, Ив. – 392
Елчинов, Георги – 349, 350
Ж
Желябов, Ж. – 392
Живкович, П. – 223
Жостов, Димитър – 134, 150, 187, 212
З
Завоев, Петър – 150, 367
Занева, Б. – 347
Занков, Георги – 93, 106, 109, 111, 117, 118, 119, 126, 133, 134, 144, 147, 159, 162, 163, 164, 165, 166, 168, 170, 171, 183.
Зафировски, Митко – 371
Захариев, Иван – 258, 271
Захариев, Йордан – 247
Захов, Захо – 342, 343, 344, 347, 350
Здравеева, Зора – 74
Златанов, Ст. – 173
Златев, Петър (Пенчо) – 275
Зографов, Борис – 150, 199, 221, 249, 259
Зографов, Крум – 91, 93, 94, 104, 105, 117
Зографов, Христо – 238, 254, 271
И
8
Ибровац – 195
Иванов, Ал.– 346, 347
Иванов, Б. – 173
Иванов, Георги – 343, 346
Иванов, Димитър – 170, 207, 211, 227, 252
Иванов, Желю – 281
Иванов, Ив. (член на МРОЧЗ) – 356, 358, 359
Иванов, Ив. (член на МУС) – 346, 347
Иванов, Иван – 154
Иванов, Иван Хр. – 395
Иванов, Йордан – 150, 248, 281
Иванов, М. – 237
Иванов, Марко – 94, 119, 133, 134, 147
Иванов, Никола – 84, 85, 122
Иванов, Славе – 104, 132
Иванов, Ставри – 353
Иванова, Александрина – 64
Иванова, Люба – 176, 216, 256
Иванова, Павлина – 256
Ивановски, Васил – 245, 378, 385, 390, 391
Иванчев, Д. – 89
Икономов, Димитър – 40, 168
Илиев, Димитър – 233, 234
Илиев, Димитър (член на ИК) – 66
Илинский, Григорий – 261
Илчев, Иван – 32
Илчев, Тодор – 229
Ингилизов, Иван – 109, 182, 187
Иширков, Атанас – 75, 247, 248, 261
Й
Йовев, Магден – 217
Йовков Арсени – 106, 119, 126, 133, 134 135, 144, 145, 159, 160, 161, 162, 163, 165, 166, 168, 170, 171
Йосиф, екзарх – 205
Йосифов, Александър – 271, 274, 276, 283, 288
К
Казаски, Любен – 381
Казепов, Георги – 168
Калайджиев, Христо –184, 368, 369, 371, 372, 375, 377, 378, 385, 386, 389, 393, 394, 396
Калфов, Дамян – 247
Каназирев, Владимир – 66, 85, 116
Кандиларов, Георги – 281
9
Кандиларов, Д. – 33, 301
Кантарджиев, Чудомир – 40, 104, 168
Капсъзов, Ангел – 81
Каравелова, Екатерина – 281
Караджов, Иван – 85, 157, 234, 328
Карайовов, Тома – 84, 85, 87, 150, 214, 247, 248, 258, 376
Караманджуков, Христо – 247, 277
Караманов, Вл. – 294
Каранджов, Н. – 173
Каранджулов, Иван – 21,26, 29, 36, 43, 53, 64, 75, 76, 77, 84, 85, 86, 88, 101, 102, 134, 174, 178, 187, 210, 211, 212
Каранджулова, Дона – 177
Карасанов, Никола – 109
Каркини, Сюлейман – 100, 103
Касабов, Благой – 82
Кастелов, Боян – 83
Катардџиев, Иван – 38, 48, 64, 130, 215
Катошев, Стоян – 247, 261, 281 384
Кафандарис – 195
Кацаров, Гаврил – 247, 261, 281
Кепевски, Круме – 381
Керезиев, Иван – 296
Керемидчиев, Стоян – 74
Кесяков, Богдан – 75
Кецкаров, Антон – 204, 248, 250, 278, 281, 292, 304, 376
Кецкаров, Владимир – 379, 386, 393, 394
Кикиритков, Мирчо – 371
Кипров, Александър – 211
Кирил – 118, 198
Киров, Майски Никола – 23, 57, 60
Киров, П. – 84
Киров, С. – 101, 103
Киселинов, Н. – 173
Киселинчев, Лазар – 116, 197, 201, 221, 274, 278
Киселинчев, Ламби – 116, 171, 184, 220, 221, 225, 229
Киселинчев, Пандо – 150
Киселинчев, Сл. – 148
Китинчев, Спиро – 291
Клемансо, Жорж – 42, 46
Клинчаров Иван – 82, 95, 96, 131
Кляшев, Пандо – 191,
Кляшев, Христо – 390
Ковачевич, Михайло – 187
Ковачов, Владислав – 11, 60, 61, 64, 84, 85, 89, 94, 99, 102, 104, 105,110, 161, 168
10
Кожухаров, Ан. – 102, 254
Кожухаров, Петър – 281, 282
Койзеклиева, Роза – 312
Коларов, Васил – 392, 393
Коларов, Никола – 150, 203, 254, 255, 271, 293
Колев, Желязко – 340
Колишевски, Лазар – 380, 387
Колищърков, Петър – 74, 207
Кондов, Георги – 171, 184, 209, 220, 229, 232, 230, 239, 247, 254, 271
Коневски, Блаже – 381
Константинов, Никола – 381, 386
Константинов, Спиро – 150, 151, 171, 190, 260
Косатев, Тодор – 9, 81
Косев, Димитър – 127, 142, 143, 153, 155, 165, 168, 180, 213
Костадинов, Васил – 344
Костенцева-Мецгер, Р. – 216
Костов, Григор – 91, 103
Костов, Кръстю (Кръстьо) – 390
Костов, Стефан – 281
Костов, Трайчо – 380
Костурков, Стоян – 37, 141
Кох, Х. – 294
Коцарев, Антон – 101, 177
Коцарев, Ж. – 304
Коцо, Димче – 72, 87, 150, 291395
Крапчев (член на ММС) – 209
Крапчев, Данаил –
Крапчева, М. – 176
Кратовлиева, Славка – 312
Кръстев, Христо – 234
Куба, Лудвиг – 260
Кузов, В. – 22, 357
Кулидж, Калвин – 198
Кулишев, Георги – 24, 72, 140, 150, 151, 179, 187, 190, 206, 207, 208, 209, 210, 212, 214, 215, 228, 272, 277, 311, 375, 376, 377
Куманов, Милен – 124, 153
Куртев, Александър – 343, 346, 347
Куртев, Владимир (псевд. Вълков) – 134, 210, 269, 328, 333, 334, 346, 384
Куртелов, Ан. – 86
Кусев, Владимир – 85, 99, 122, 126, 154, 159
Кушев, Илия – 74
Кушев, Петър – 174, 234, 301, 302, 303
Кушевалиев, Димитър – 21
Кързон, лорд – 78
11
Кърничева, Менча – 343
Кърчов, Тома – 278, 381
Къцева, Тинка – 390
Кьорчев, Димо – 189
Кьосеиванов, Георги – 276
Кюркчиев – 99
Л
Лагадинов, Христо – 349, 384
Лазаров, Гр. – 175
Лазаров, Димитър – 278, 279
Лазаров, Кр. – 371
Лазаров, Михо – 281
Лазаров, Стоян – 231
Лазич, Жика – 213
Лалков, Милчо – 368
Ламуш, Леон – 192, 258, 260, 261
Лапе, Любен – 395
Левски, Васил – 277
Ленина, Жила – 162
Лисичков, Христо – 254
Личев, Илия – 109
Лозанчев, Анастас – 38, 40, 53, 69, 271, 380, 395
Льондев, Кръстю – 40
Люзов, В. – 355
Ляпов, Димитър – 134, 246
Ляпчев, Андрей – 37, 141, 151, 175, 180, 186, 187, 188, 212
М
Мавродиев, Владимир – 254,
Мавродинов, Н. – 294
Маджаров, Атанас – 174
Маджаров, Рашко – 157
Малечков, Тома – 384
Малешевски, Никола – 157
Малинов, Александър – 23, 24, 141
Малковски, Георги – 289
Манасиев, Добри – 187
Манговски, Перо – 374
Мандарчев, Велко – 104
Манев, Петър – 203
Манолев, Никола – 386
Манолов, Г. – 168, 386
Манолов, Филип – 238, 288
Манчев, Кръстьо – 275
12
Манчев, Тасо – 281
Маринов, Никола – 288
Марков, Петър – 228, 254
Марков, Георги – 217, 226
Марков, Йосиф – 384
Марков, Мирчо – 342, 343, 344, 345, 347, 350, 351
Марковски , Д – 175, 239
Марковски, Венко – 296, 381
Мартинов, Спас – 211
Мартулков, Александър (Алексо) – 64, 95, 237, 281, 368
Марчев, Г. – 351
Масларов, Иван – 389, 390
Маташев, Кръстьо – 384
Маткович, Добрица – 125
Матлиев, Ис. – 346
Матов, Милан – 271, 278
Матов, Славейко – 87, 212, 260
Матов, Христо – 277, 301, 302, 303, 380
Матова, Р. – 176
Медникаров, Стоян – 109
Медникаров, Хр. – 168
Методий – 118, 198
Миладинов, Христо – 283
Миладинови, братя – 198, 330
Милачков, Володя – 290
Милев, Вълкан – 229
Милев, Никола (псевд. Спектатор) – 23, 26, 27, 28, 72, 85, 87, 102, 123, 134, 140, 150, 231, 311
Милева, М. – 176
Милетич, Любомир – 24, 30, 74, 75, 123, 141, 150, 190, 191, 218, 225, 247, 248, 254, 260, 261, 380, 395
Милушев, Георги – 351
Мильовски Киро – 374
Милюков, Павел – 260
Милютин, Владимир – 164
Минев, П. – 237
Минев, свещеник – 249
Минчев, Димитър – 284, 291
Миразчиев, Димитър – 251
Мирев, Св. – 345
Мирчев, Боян – 258
Мирчев, Димитър – 271, 272, 275
Мирчев, Ж. – 245
Мирчев, Йордан – 87, 187, 188, 194, 209, 220
Мирчев, Кирил – 261, 292, 294, 376
13
Митев, Димитър – 115, 143, 145, 155, 175, 181, 188, 242
Митев, Трендафил – 22, 35, 116, 177, 199, 201
Митева, Ю. – 296
Митрев, А. – 395
Михайлов, Димитър – 26, 29, 30, 301, 302, 303, 311
Михайлов, Димитър (член на ММС) – 258
Михайлов, Иван – 29, 74, 97, 105, 132, 161, 163, 172, 186, 187, 189, 191, 197, 203, 204, 206, 208, 209, 210, 212, 212, 214, 216, 217, 219, 220, 221, 222, 224, 226, 227, 231, 231, 234, 235, 239, 240, 255, 257, 260, 261, 268, 270, 274, 295, 326, 327, 332, 333, 3341 335, 337, 338, 339, 340, 341, 342, 343, 352, 389
Михайлов, Панчо – 117
Михайлов, Тодор – 150
Михайлов, Христо – 189, 234, 238, 239, 288, 302, 303, 305
Михалчев, Димитър – 75, 87, 212
Михов, Борис – 369
Миховски, Ст. – 356, 357, 359
Мицев, Владимир – 271
Мицева, Благородна – 312
Мичев, Добрин – 348, 352, 369, 370, 371, 374, 377, 383, 384, 386, 389, 390, 391, 394
Мичева, Здравка – 223, 227
Мичева, Цветана – 210, 236, 241
Мишайков, Димитър – 150
Мишев, Димитър – 75, 101, 214
Мишев, Михаил – 344
Мишев, Стоян – 91, 104, 105, 132, 164, 213
Младен – вж. Развигоров, Страхил
Младенов, Стефан – 247, 258, 261
Моллов, Владимир – 179, 195
Монев, Михаил – 109, 174, 268, 271
Монев, Никола – 260
Мончев, Борис – 301,
Москов, Хр – 184
Мусолини, Бенито – 108, 143, 291
Мусурев, дякон – 21
Мутафова, Фани – вж. Попова-Мутафова, Фани
Мутафчиев, Петър – 214, 261, 281, 292, 367
Мушанов, Никола – 141
Мушмов, Никола – 33, 150
Мушмова, Фроса – 256
Мърмев, Петър – 109, 126, 134, 150, 159, 163, 179, 209, 228, 246, 247, 249, 268, 271
Мърфи, Доминик – 21, 26
14
Н
Найденов, Н. – 141
Накашев П. – 154
Накова, Б. – 148
Нанов, Стефан – 224, 229, 232, 374, 375, 391
Настев, Георги (псевд. Лютов) – 268, 333, 334, 337, 384
Настев, Ив. – 355
Настев, Христо – 392
Наумов, Дамян – 228, 246
Наумова, Донка – 312
Неделковски, Коле – 296, 381
Неделчев, Михаил – 290
Недков, Тодор – 47
Недкова, Надежда – 39
Нейпър – 53
Нейчев, д-р Полихрон – 21
Нелчинов, Иван – 214
Неманов, Л. – 192
Ненов, К. – 355
Нецев, Д. – 190
Нидерле, Любор – 260
Низамов, Христо – 201, 256
Никоколов, Стр. – 345
Николов, Г. (член на ИК) – 238
Николов, Георги (член на ММС) – 211, 260
Николов, Д – 150, 151, 175, 190, 260,
Николов, Кирил – 296, 372, 376, 378, 386
Николов, Коста – 84, 87, 122, 150, 174, 369
Николов, Крум – 203, 347
Николов, Паскал – 296
Николов, Тома – 40
Николова, Христина – 329
Нинчич, Момчило – 143, 157
Нойков, Стефан – 313
Нонев, С. – 150
О
Оббов, Александър – 242
Огненов, Л. – 304
Огнянов, Христо – 258, 346
Омарчевски Стоян – 134
Орманджиев, Иван – 247
Ослекова, Д. – 347
Османков, Георги – 238, 254, 255, 258, 271
Охридски, Климент – 118, 198
15
П
Павелич, Анте – 226, 227
Павлов, Тодор – 29, 36, 64, 75, 150, 292
Павлов, Тодор акад. – 375, 377, 386
Павлу, Б. – 155
Пазов, Константин – 271
Палашев, Георги –33, 34, 150
Палешутски, Константин – 16, 25, 28, 31, 47, 56, 59, 64, 87,102, 104, 105, 106, 159, 161, 164, 210, 211, 222, 235, 236, 239, 241, 244, 245, 308, 324, 368
Палчев, д-р – 154
Панайотов, Любомир – 39
Панаретов, Стефан – 74, 102, 197
Пандев, Костадин – 39
Паница, Тодор – 104, 117, 213
Панов, Александър – 81, 93, 104, 106, 109, 110, 111, 112 113, 117
Панова, Вела – 213
Пантев, Андрей – 22
Папазов Иван – 111
Пасков, Васил – 150, 190, 277
Паунчев, Никола – 381, 382, 383
Пашич, Никола – 107, 123, 156, 157
Пашков, Атанас – 343, 346, 351
Пейнерджиев, Никола – 390
Пенаков, Иван – 261
Пенков, Г. – 168
Пенчев, Петко – 134, 211, 277
Перчец, Густав – 226у 227
Петев, Д. – 103
Петишeв, Крум – 371
Петканов, Константин – 247, 248
Петков, Димо – 281, 282
Петков, Петко – 22
Петров Иван – 233
Петров, Васил – 353, 354, 355, 356, 357, 358, 359, 360, 361
Петров, Гьорче – 11, 23, 24, 34, 40, 41, 47, 53, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 191
Петров, Методи – 86
Петрова, Димитрина – 241
Петрова, Жермен – 233
Пиперовски, Ан. – 271
Пиперовски, Тодор – 225
Пирински, Георги – 398
Пировски, Атанас – 102, 238, 271
16
Пирчев, Славчо – 91, 93, 170
Полежанов, Петър – 349, 350
Попадамов, Тодор – 254, 288
Попандов, Г. – 238
Попандов, Димитър – вж. Поппандов, Димитър
Попантов П. – 150
Попантов, Тодор – 11
Попантов, Хр. – 154, 171, 175
Попапостолов, Г. – 175, 232
Попарсов, Петър – 11, 40, 61, 62, 69
Попевтимов, Д. – 238
Попевтимов, Иван – 210
Попилиев, Н. – 101, 202
Попкоцев, Христо – 87, 229
Попов, Атанас – 390
Попов, Б. – 357
Попов, Бл. – 355
Попов, Димитър – 282
Попов, Иван – 191, 286
Попов, Методи – 214
Попов, Милан – 288
Попов, Милан – 288
Попов, Н. – 355
Попов, Сашо – 134
Попов, Хр. – 87
Попова-Мутафова, Фани – 281, 292, 367
Поповски, Владо – 161
Поппандов, Димитър – 187, 211, 238, 250, 277, 278
Поппандов, Методи – 27, 38, 84, 134
Поппетров Сребрен – 35, 56, 85, 94, 109, 128, 134, 174
Попруженко Михаил – 192, 281
Попстоилов, Антон – 150, 190
Поптодоров, Кръстан – 235
Поптомов, Владимир – 375, 377, 378, 393
Попхристов, Георги – 11, 21, 26, 93, 115, 119, 172, 191, 209, 211, 216, 222, 235, 326, 327, 376
Попхристова, Б. – 235
Попчев, Т. – 197
Прелич, Велимир – 193
Проданов, Божин – 381
Протогеров, Ал. – 11, 21, 24, 25, 26, 27, 30, 31, 42, 43, 58, 67, 68, 72, 105, 115, 140, 161, 163, 164, 167, 172, 204, 205, 206, 207, 208, 209, 210, 212, 213, 214, 215, 216, 219, 220, 222, 224, 229, 306, 307, 309, 311, 314, 318, 319, 320, 325, 326, 327, 328, 330, 332, 337, 362
Пувков, В. – 355
17
Пундев, Васил – 140, 178, 207, 208, 213, 214, 228, 232
Пушкаров, Никола – 191, 211
Пушкарова Славка – 256
Първанов, Георги – 48
Пърличев, Григор – 381
Пърличев, Кирил – 11 24, 72, 87, 123, 134, 141, 211, 214, 216, 222, 235, 311
Пърличева, О. – 235
Р
Радев, Г. – 248
Радев, Симеон – 24, 28, 30, 150, 248, 292, 293, 376
Радева, Олга – 216
Радославов, Васил – 67, 227
Радулов, Стефан – 134
Развигоров, Страхил (псевд. Младен) – 148, 150, 310, 334, 384
Размов Климент – 57, 84, 85, 103
Ракич, Милан – 127, 143, 175
Рапопорт, Алфред – 261
Рафаилов, Дамян – 258
Рацин, Коста – 381
Рашев, Асен – 347, 384
Рашев, Георги – 350, 351
Рашев, Кръстьо – 349, 350
Рейхолец, Вацлав – 207
Ризов, Борислав – 343, 346, 347
Ризов, Коста – 347, 351, 384, 385
Ризов, Никола – 27, 35, 57, 60, 77, 84, 85
Ризов, Ризо – 40
Робев, Антон – 271
Розов, Д – 355, 357
Романски, Стоян – 248, 261, 281
Руменов, Владимир – 103, 120, 140, 150, 174, 182, 187, 211, 234, 260, 274, 301, 302, 303, 306, 307, 309, 311, 312
Руменова, Люба – 256
Руменова, Райна – 216, 255
Русев, Иван – 156, 158, 159
Русев, Ст – 21
Русински, Никола – 395
С
Сакъзова, Мара – 256
Самуил, цар – 205, 330
Сандански, Яне – 22, 67, 191, 381
Сапунджиев, Ал. – 22, 67, 191
18
Саракинов, Георги – 288, 368, 369
Сарафов, Борис – 191, 277
Сарафов, Кръстьо – 150, 376
Сарафова, Злата – 256
Светиев, Б. – 110
Секулички Марко – 134
Секулички, Заре – 134
Селищев, Афанасий – 261
Семерджиев, Александър – 283
Серафимов Иван – вж. Аговски, Иван Серафимов
Серафимов, Серафим – 357, 358, 359
Серафимова, Злата –251
Серски, Таско – вж. – Стоилков, Таско
Силянов, Христо – 23, 150, 234, 248, 250, 251, 260, 274, 281, 290
Силяновски, Димитър – 260, 281, 292, 374, 376, 378
Силяновски, К. – 150
Симеонов, Миле – 258
Симеонов, Стоян – 122, 150
Скрижовски, Георги – 40, 168
Сматракалев, Иван – 288
Сматракалев, Михаил – 296, 371, 372, 378, 379, 385, 390, 391
Смилов, Боян – 189
Смичкова, Фания – 251
Снегаров, Иван – 89, 247, 248, 249, 260, 261, 292, 294
Спасов, Радой – 390
Спектатор – вж. Милев, Н.
Спространов, Д. – 304
Спространов, Димитър – 216, 222, 242
Спространов, Евтим – 11, 25, 26, 33, 64, 84, 87, 99, 150, 184, 206, 208, 209, 210, 214, 216, 220, 222, 224, 229, 241, 242, 301, 302, 303, 304, 305, 306, 307, 308, 309, 311, 327, 328, 330
Сталин, Йосиф В. – 383, 399
Стаматов, Г. – 346
Стаматов, Стамат – 276, 283
Стамболийски, Александър – 64, 65, 69, 72, 73, 78, 86, 104, 106, 107, 115, 118, 124, 125, 127, 128, 132, 135, 136, 141, 147, 317
Станишев, Александър – 87, 102, 150, 190, 260, 281, 292, 367, 368
Станишев, Константин – 27, 29, 150, 171, 175, 184, 185, 187, 194, 195, 200, 207, 209, 218, 220, 224, 225, 229, 230, 232, 238, 260, 274, 301, 302, 303, 311
Станишев, Христо – 84, 87, 212, 240, 277, 301, 305
Станков, Петър – 64, 85, 274
Станков, Тодор – 246
Станоев, Миле – 328
Станчев, Кръстьо – 157
19
Станчева, Деша – 256
Стефанов, Димитър – 378, 395
Стефанов, Константин – 77
Стефанов, Стефан – 291
Стефкова, Стойна – 312
Стоилков, Таско (Серски, Таско) – 22, 40, 41, 62, 65, 103, 174
Стойков, Ст. – 173, 294
Стоянов, Величко – 254
Стоянов, Иван – 119
Стоянов, Кръстю – 99, 100, 288
Стоянов, Никола – 29, 64, 86, 102 150, 173, 190, 224, 234, 260, 281, 284, 291, 292, 374, 377
Стоянов, Петко – 281
Стоянов, Христо – 135, 136
Стоянова, Вълка – 256
Стоянов-Вълканов, Константин – 159
Страшимиров, Антон – 247
Стрезов, Борис – 119
Стрезов, Георги – 87, 150, 190
Стършенова, Д. – 176
Сърбинов, Г. – 197
Т
Такев, Михаил – 33
Талев, Димитър – 233, 247, 258, 292
Танов, Д. – 245
Танушев, Христо – 278
Танчев, Божин – 274
Тардио – 44
Тасев, Янко – 157, 271
Татарчев, Асен – 233
Татарчев, Божирад – 29, 36, 64, 87, 102
Татарчев, Христо – 11, 34, 53, 60, 61, 84, 85, 87, 88, 99, 104, 249, 301, 303
Татарчева, Марта – 233
Ташев, Спас – 292
Ташков, Григор – 374
Темчев, Н. – 395
Теодоров, Теодор – 36, 44, 47
Теодосиев, Кр. – 171, 175
Терзиев, В – 352
Терзиянов Наум – 133, 134, 168, 170
Тимчев, Любомир – 344
Тито, Йосип Броз – 382, 392, 399
Тодева, Анастасия – 256
Тодоров, Ангел – 274, 276, 283
20
Тодоров, Коста – 241, 242, 360
Тодоров, Петър – 26, 44, 320
Тодоровски, Зоран – 93, 161, 163, 371
Тодоров-Фертика, Лазар – 104
Томалевска, Елена – 176, 216
Томалевски, Димитър – 148, 150
Томалевски, Наум – 33, 34, 72, 85, 87, 102, 105, 123, 150, 206, 211, 215, 216, 222, 232, 234, 301, 302, 303, 306, 307, 310, 311, 318
Томов, Ангел – 294, 386, 387, 393, 393
Томов, Константин – 117, 189
Томов, Лазар – 11, 34, 87, 211, 228, 246, 248, 249, 250, 252, 254, 277, 278, 284, 290
Томов, С. – 34
Томов, Хр. – 345, 347
Томова, Люба – 284
Томчев, Д. – 375, 376, 378
Топалов, Владислав – 78
Топуков, Ст. – 150, 220, 229
Тотев, Г. – 357, 359
Тоциновски, В. – 379
Тошев, Андрей – 281, 367
Тошев, Панчо (псевд. Донев) – 238, 334
Тошев, Пере – 277
Тошева, Александра – 216
Тошева, Параскева – 312
Тошков, Петър – 375, 378
Трайков, Веселин – 35, 116
Трайков, Иван – 331
Трайков, Никола – 249
Трайков, Петър (Пецо) – 235, 241, 242, 275, 368, 370
Трайков, Христо – 237, 238
Траянов, Теодор – 150
Тренков, Йордан – 109
Трифонов, Александър – 335
Трифонов, Васил – 278
Трифонов, Ив. – 150, 232
Трифонов, Стайко – 41
Трифонов, Т. – 101
Туцакович – 38, 63
Тюлеков, Димитър – 165, 187, 212, 259, 314
У
Узунов, Ангел – 187, 219
Уилсън, Удроу – 28, 35
21
Ф
Факта, Л. – 107
Фанев, Бл. – 355, 357
Фердинанд, цар – 71, 286
Филипов, Мл. – 340, 343
Филипов, Стоян – 268, 271, 328
Филов, Богдан – 261, 284, 286, 291, 293, 367
Фоти, Перикли – 103
Фукаров, Х. – 190
Х
Хаджиатанасов, Георги – 247
Хаджиделев, Петър – 370, 390
Хаджидимев, Т. – 225
Хаджидимов, Димо – 11, 22, 24, 31, 38, 40, 41 48, 49, 50, 60, 61, 62, 63, 67, 68, 82, 83, 94, 96, 161, 168
Хаджидимова, Александра (Димова, Ал.) – 375, 378
Хаджиев, Ст. – 22, 50, 103, 168
Хаджикимов, Васил – 237, 237, 244, 245, 246, 291
Хаджиниколов, Иван – 11, 24, 38, 54, 122, 177, 211, 249
Хаджириндов К. – 103
Хаджистоянов, Т. – 232
Хаджич – 64
Хаджов, Иван – 184, 209, 220, 229, 231, 261, 271, 274, 292, 376
Харизанов, Иван – 378, 393
Харлаков, Иван – 141
Харлаков, Никола – 166
Хилендарски, Паисий – 330
Хитлер, Адолф – 291
Холиолчева, Д. – 176
Христов, Апостол – 122
Христов, Васил – 379
Христов, Йордан – 354, 359
Христов, Кирил – 246, 247, 248, 249, 252
Христов, Наум – 122, 274
Христов, Павел – 11, 23, 33, 40, 43, 62, 64, 65, 67, 105
Христов, Пол – 42, 43
Христов, Христо – 44, 51, 64, 107, 191
Христова, С. – 216, 256
Христова, Стефана – 216, 256
Ц
Цанков, Александър – 140, 143, 156, 158, 159, 174
Цветанов, Янко – 157, 225
22
Цветков, Силко – 271
Цветков, Яким – 274
Цветковска, Надежда – 122
Циклев, Григор – 104, 132
Цилев, Димитър – 201, 268
Цуцуманов, Петър – 187
Църнушанов, Коста – 190, 249, 311, 312, 382
Ч
Чадиковски, Б. – 130
Чаков, Михаил – 94, 168, 170, 211
Чакъров, Г. – 304
Чальовски, А – 225
Чапрашиков, Крум – 225
Чаракчиев, Асен – 237, 245, 374, 390
Чаулев, Петър – 11, 64, 94, 161, 166
Челбов, Т. – 57, 60
Черноземски, Владо – 345
Чернопеев, Христо – 191
Чилев, Петър – 150
Чилингиров, Стилиян – 274, 367
Чкатров, Димитър – 190
Чкатров, Йордан (псевд. Боров) – 74, 97, 126, 163, 197, 198, 203, 221, 222, 232, 239, 259, 268, 271, 334
Чорбев, Христо – 328, 329, 331
Чукчукова, Анка – 256
Чупарова Й. – 148
Чуров К. – 103
Ш
Шалдев, Христо – 170, 246, 247, 248, 249, 250, 277, 288, 367, 386
Шалев, Димитър – 233, 234
Шанданов, Петър – 163, 164, 211, 216, 222, 228, 229, 235, 236, 242, 275, 368, 370, 374, 394
Шанев, П. – 197
Шапкарев, Кузман – 198
Шапкарев, Петър – 74
Шарланджиев, Димитър – 237, 245, 378
Шарон Рене – 180, 181
Шатев, Павел – 11, 27, 103, 120, 101, 368, 374, 375, 376, 377, 380
Шаторов, Методи – 184
Шеба – 125
Шишков, Пандил – 229
Шишманов, Иван – 74
Шкартов, Мишо – 40
23
Шопов, Атанас – 36
Шопов, И. – 190
Шудров, Асен (Ведров) – 296
Ъ
Ърскин, Уйлям – 188, 193
Ю
Югов, Антон – 377
Юрданова, Надежда – 256
Юруков, Никола – 57, 60, 64, 85, 86, 88, 99, 102, 103, 104
Юруков, д-р – 302, 303
Юруков, П. – 191
Юрукова, Мита – 216
Я
Якимов, Н. – 171, 184, 220, 229
Якимов, Бл. – 346
Янев, Антон – 110, 170
Янев, Димитър – 154, 171, 175, 258, 284
Янев, Тодор – 296
Янков, Христо – 40, 183
Янков, Я. – 87
Янчулев, Методи – 186
Яранов, Атанас – 102, 150, 247
Яранов, Димитър – 261, 281, 291, 292, 293, 294, 368, 381
Ярцев, Ю. – 173

Brailsford, X. – 192
Brun, L. – 192
Desbon, G. – 260
Iaranov, D – 260
Kumanov, M. – 145
Lamouche, L. 260
Miceva, C. – 206
Milétich, L. – 260
Mitev, D – 233
Rappoport, A. – 192
Strupp, U – 260
Swire. J. – 212
Todorovic, D. – 143
Troebst, S. – 212
Veritas – 76