четвъртък, 23 октомври 2008 г.


115 години от основаването на ВМОРО – размисли и коментари
В памет на ст.н.с. Константин Пандев


д-р Александър Гребенаров
От два дни медиите разпространиха вести за две събития, които засягат миналото, настоящето и бъдещето на българската държава. Тези новини неочаквано се оказаха свързани помежду си. Първата е от 20 октомври и се отнася за изследването “Стереотипи в нашия дом и съседите ни” – дело на сръбския социолог Джокица Йованович, професор във Философския факултет в Белградския университет. Темата на изследването е част от общ проект на Центъра за социологически изследвания към Философския факултет в Ниш и се осъществява на територията на Сърбия, Македония и България. Информацията бе придружена със снимка на пушещ селянин, нагонваш “любимо” четириного животно, отглеждано по нашите ширини, обикновено до Коледа. Фотосът навява разнопосочни мисли, но знаем че фотографите и художниците са чудновато племе, със странни мисли-загадки. Още повече, че не снимката с коледен предкулинарен привкус е в центъра на новината, а дискутираната тема – “Култура на мира, идентичност и междуетнически отношения в Сърбия и на Балканите в рамките на европейската интеграция”.
Наред с оскъдната информация около интересния проект, по медиите изтекоха и няколко любопитни изводи от неговия организатор, които заслужават внимание, като напр. “Гражданите на Македония, България и Сърбия имат еднакви предразсъдъци, стереотипи и мироглед”. Същите тези граждани на трите суверенни държави отговарят в тригласен балкански хор без големи амплитуди: “Ние сме жертви”, “Имаме славна история”, “Други са виновни за нашите проблеми, защото ние сме жертви” и пр. Няма да спорим за използваната методология, нито пък да се съмняване във верността на постигнатите резултати от Джокица Йованович за най-разпространени стереотипни мнения в трите държави. Може и да са верни. Или поне отчасти. Още повече, че в проекта сигурно има и български учени, от които се очаква да изразят своя позиция по проблемите. А те не са маловажни. Напротив. Изследването, като цяло заслужава похвала, защото поставените цели са стойностни. Да се проучи генезиса на балканските трусове; да се прецени склонността на населението в трите държави към конфликти или към толерантност; да се покаже зрелостта или готовността им за обща и европейска интеграция са все въпроси, чиито отговори ще дадат важен материал за размисъл не само на учените, но и на обществото.
На 22 октомври, два дни след вестта за резултатите на споменатото проучване, медиите разпространиха друга любопитна балканска новина. Тя е свързана с пищните приготовления в Р. Македония за отбелязване на държавния празник – 23 октомври, обявен за Ден на македонската революционна борба. Тази вест може и да не направи впечатление на социолозите в Ниш/Белград и техните балкански колеги, (които по традиция не “обичат” историята), но се отнася директно към темата. Ако те наистина желаят да подирят корените на идентичността, препоръчително е да обърнат сериозно внимание и на “героичното минало”, ако не на трите, поне на двата “народа” (Р. България и Р. Македония). Така ще могат да тестват отново, но предполагам по-вярно въпросите си. При това не е необходимо да навлизат в дебрите на античността и средновековието, за да търсят силуета на Александър Македонски около летището в Скопие или на “македонците” при Самуил в Охрид.
Уважаемите колеги-социолози е задължително да се замислят за проблема с идентичността и народната памет на населението по таз` македонска земя от по-друг ъгъл, отговаряйки си на няколко въпроса: напр. какво точно празнуват на 23 октомври в Р. Македония? Защо за значението на този “македонски” празник са организирани обяснителни ученически лектории в Министерството на образованието, активно са ангажирани за просветителска дейност музеи, медии, държавници, политици, научни работници, а тленните останки на Гоце Делчев, пренесени от София в Скопие през 1946 г. влизат в активен пропаганден “оборот”? Какви са по народност шестимата съзаклятници Иван Хаджиниколов, Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Христо Батанджиев, Петър Попарсов и Андон Димитров, чието дело всъщност се чества на 23 октомври 1893 г., когато поставят в Солун основите на славната революционна организация? Случайно или не през 1896 г. пак в Солун тези първоапостоли наименоват организацията Български македоно-одрински революционни комитети?! Защо всички те, както и повечето техни последователи в националноосвободителното движение се идентифицират като българи. Защо като четат, пишат и пеят песни на български език са бити, преследвани или убивани по родните си места? Защо участват и като доброволци във българската армия по време на войните национално обединение? Кое накара от 1878 г. до края на Втората световна война да пристигнат в Родината-майка от Вардарска и Егейска Македония над 250 000 души многобройните бежанци – при това през този период България нито е най-голямата, нито икономически и политически най-закрепналата? (В тази връзка може да се окаже прав един скопски колега, който на научен форум в Крушево през 2000 г. спомена че “има-няма” в България 2-3 млн. македонци. Аз не му се дадох, а му отвърнах по “балкански” че при такава етнодемографска статистика не е изключено повечето от жителите на двете държави да сме втори или поне трети братовчеди. След репликите ни в залата настъпи малко “роднинско” оживление и кратки мигове на себепознаване. То обаче не продължи дълго и след броени минути всеки застана твърдо на своята позиция преди изречената мисъл на висок глас за “едноплеменно самоиденти­фициране”).
Все в този ред на мисли могат да се зададат и множество други въпроси, чиито отговори трябва да бъдат потърсени интердисци­плинарно, без предразсъдъци и условности, но и без да се игнорира историята, етнологията, демографията, езикознанието, икономиката, а още по-малко социологията и политологията, които уважавам като науки не по-малко. Тогава обаче съм убеден, че на въпроси от типа на: “Имаме [ли] славна история” и “Кои са най-важните личности от историята на държавата?” отговорите вероятно ще бъдат по-различни от тези в проекта, по простата причина че населението, живяло в територията на днешна Р. Македония и Егейска Македония, ще се окаже еднородово с това в Мизия и Тракия? Тогава за какъв 23 октомври става дума, и за каква личност на ХХ в. е избран Кр. Мисирков, който неотдавна също се оказа македонски българин, въпреки идейните си криволичения от типа – днес съм “българин”, утре “македонец” и обратно.
В противен случай можем дълго да си говорим за разликата между глаголицата и кирилицата и изобщо за книжовните и архитектурните постижение във Велики Преслав и Кутмичевица; да спорим за историко-фолклорния феномен Марко Кралевити; да си разказваме вицовете до зори за Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Но без навлизаме в дълбините на националната идентичност и на родовата памет. Защото е опасно! Там “дебнат” множество обремени в миналото социални процеси и “неясни” националноосвободителни субекти и прояви, охранявани от митологизирания “зъл дух” на Историята. Тази наука, според мнението на “вещи” съвременни експерти и политици (вкл. и български), стои в основите на редица регионалните конфликти и подхранва възраждането на нов балкански национализъм! За тяхно съжаление обаче тя съществува, и няма да прости, ако я забравят, въпреки несекващото желание … “да плеснем с ръце и да се прегърнем”, похващайки дружно по балкански в три и повече гласа “Одата на радостта”! Що се отнася до датата 23 октомври, българската история е в състояние безпроблемно да предложи имената и на множество други известни български дейци, на които Р. Македония и други балкански държави могат да посветят държавни празници. Тъкмо ще празнуваме заедно “с един масраф”, както се казва по “нашенски”, а и финансовите министри заедно със счетоводните експерти ще ни похвалят поне веднъж. Имаме и за високосни години, и за цели десетилетия, и дори за векове назад!
В края на изложението, с риск да бъда обявен за непоправим привърженик на национализма т.е. на “великобългаризма”, ще припомня думите на един безупречен историк ст.н.с. Константин Пандев, отдаден “тялом и духом” на историческата истина за Македония. На 14 октомври т.г. той щеше да навърши 70 години, ако през 1983 г. се беше преборил с коварното заболяване. Фундаментал­ната му книга “Национално­освободителното движе­ние в Македония и Одринско 1878–1903” излезе през 1979 г. след осемгодишен престой, заради ограничения от издателства и цензори, т.е. от политическа конюнктура. В миговете на очакване да получи разрешение от “всевишния” за отпечатване на труда, К. Пандев пише през 1973 г. своеобразна авторова изповед, която малцина знаят. Тя е почти актуална до днес и доста поучителна, защото показва болката и страданието на учения, както и неговото потискащо безсилие да се пребори с малодушието на управляващите: “Направеният преглед на някои от последните публикации на скопските историци разкрива тяхната все по-нарастваща наглост и безсрамие при фалшифициране на историята. За постигане на своите цели – да докажат съществуването на “македонски народ” и “македонска нация”в миналото, те не се спират пред никакви средства. И техните публикации, все по-многобройни, непрекъснато заливат книжния пазар.
А какво правим ние в отговор на това? Нищо. Българските историци, занимаващи се с тези проблеми, се поставят в положението на хора, които регистрират фалшификациите на скопските историци в отделните справки, но не могат да излязат открито с критика на тези фалшификации, нито пък с публикации, разкриващи историческата истина относно миналото на населението в Македония. Това е жалко и обидно”.