неделя, 21 септември 2008 г.

Независимостта на България - 22 септември 1908 г.


1) Днес е ден велик за нази
Братя
Българи на вред,
Бог България ще пази
Царя ни зове напред.

2) Днес свещенний дълг налага,
Дружно всички да вървим,
Пушкя, нож се нам полага.
Ний врагът ще победим...
(Химн на независимостта)
Три десетилетия преди известният български композитор, педагог и капелмайстор Г. Шагунов да сътвори химна на независимостта “строителите на съвременна България” изчакват благоприятни международни условия за решаване на проблема за юридическата зависимост на българската държава от Османската империя. И те идват. Броени седмици след началото на Младотурската революция, поставено на 3 юли 1908 в Ресен, управляващите виждат сгоден момент за действие. За обявяване на българската независимост те умишлено избират старата столица Велико Тър­ново,където получават царска

титла мнозина български средновековни владетели. На 22 септември с.г., в порутената, но с заредената с пребогата вековна история църква “Св. Четиридесет мъченици”, след отслужен молебен и изпълнение на “Многая лета” е прочетен Манифест, с който Фердинанд обявява България за независима държава, а себе си – за цар на българите. Според очевидци, последвалите овации разлюляват атмосферата и цялата околност се препълва “с величествен кипеж от звукове”.
Държавническият акт е отбелязан особено тържествено в София. За разлика от старопрестолния град, в който вестите за неочакваното рандеву на височайшите особи се съобщени от общински барабанчик, тук новината за държавническия акт е оповестена с топовни салюти. Началото на празничната еуфория е режисирана от сръчни партийни агитатори, но по-късно тя набира скорост и чувствата на столичани се изливат неконтролируемо и спонтанно.

“На няколко места групи от народ, пише по този повод в. “Пряпорец”, бяха завъртели и народни хора. После обяд почти цялата столица доби празничен изглед. Училищата и учрежденията, магазините и кафетата бидоха затворени, а улиците пълни с празнично облечени граждани. Настроението у всички слоеве беше весело. Вечерта имаше факелно шествие и осветление в градската градина и учрежденията. Цяла нощ почти столицата беше във весело настроение Гръмогласните “Ура” и взаимните поздравения с независимо царство не прекъсваха до зори”.

Министерският съвет начело с Александър Малинов,
провъзгласил независимостта на България – септември 1908 г.

Усилията на управляващите лица, поели държавно–политическия риск да обявят независимостта на българската държава, заслужават адмирации и след сто лета. Осъщественият държавническия акт от 22 септември 1908 г. е значим, тъй като превръща страната в юридически субект, изравнявайки я по статут с всички суверенни държави. Управляващите среди заслужават похвала, защото устояват на натиска и за втори път след Съединението не само лавират, но и успешно лобират за висша международна протекция. Получават я. Този път от Хабсбургската империя, откъснала от уж модернизиращата се, а всъщност доразкапващата се Османска империя, отдавна мечтаното парче земя (Босна и Херцеговина). В международната суматоха и Гърция не остава с празни ръце – получава о-в Крит.
Не­за­ви­си­мо от доб­ре под­гот­ве­на­та и осъщес­т­ве­на дип­ло­ма­ти­чес­ка ини­ци­а­ти­ва, Бъл­га­рия е зап­ла­ше­на с ико­но­ми­чес­ки сан­к­ции и мит­ни­чес­ки зат­руд­не­ния. Затова и в. “Народна права”, орган на Либералната (радославистка) партия, основателно коментира в критичен дух отзвука от събитието в Цариград: “Ако Турция иска милиони левове за изкупуване на нашата независимост, ние българите колко трябва да искаме за жертвите, които дадохме в Македония и Одринско, които по силата на Санстефанския договор бяха вече добили своята политическа свобода. В тези области се унищожиха хиляди наши сънародници, разориха се цели села, съсипа се имот на огромна цена, и то само затуй, че угнетеното население искаше изпълнение на Берлинския договор…”.
В резултат на вло­шените от­но­ше­нията с Цариград въз­ник­ват условия за вой­на, по­ра­ди ко­е­то бъл­гар­с­ка­та войс­ка е мо­би­ли­зи­ра­на. Управля­ва­щи­те сре­ди ус­то­я­ват на на­тис­ка и за вто­ри път след Съединението успешно се про­ти­во­пос­та­вят на ус­та­но­ве­но­то ста­тук­во. След на­ме­са на Русия и трис­т­ран­на фи­нан­со­ва комби­на­ция (Со­фия - Санкт Петер­бург - Ца­риг­рад) за из­п­ла­ща­не на бъл­гар­с­кия дълг от­но­ше­ни­я­та с Ос­ман­с­ка­та импе­рия се нор­ма­ли­зи­рат. На 6 ап­рил 1909 г. тя офи­ци­ал­но приз­на­ва незави­си­мост­та на Бъл­га­рия. На след­ва­щия ден но­вият ста­тут на държавата е приз­нат от Сър­бия и Чер­на го­ра, а на 17 ап­рил - и от всичк
и ве­ли­ки си­ли.
След сме­лия по­ли­ти­чес­ки акт на 22 сеп­тем­в­ри 1908 г. са­мо­о­бя­ви­ла­та се за цар­с­т­во мла­да българска дър­жа­ва скъс­ва със свое­то васално същес­т­ву­ва­ние. Тя най-сет­не се изравня­ва по ста­тут с всич­ки свои съседи, ко­е­то обяснимо из­ди­га нейното самочув­с­т­вие. Ак­тът стимули­ра по­де­ма в цялостно­то раз­ви­тие на Бъл­га­рия, ко­я­то от миниатюр­на дър­жа­ви­ца пре­ди 30 го­ди­ни, в края на пър­во­то де­се­ти­ле­тие на ХХ в. се пре­об­ра­зя­ва в сто­пан­с­ко и военно "чу­до" на Бал­ка­ни­те. Реализираната меч­та за­сил­ва коп­не­жи­те по на­ци­о­нал­ния иде­ал на всич­ки сло­е­ве от об­щес­т­вото в стра­на­та, както и на българите в Македония, Тракия, Добруджа и Поморавието, мечтаещи за освобождение и обединение със своите съотечественици от ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ!
Александър Гребенаров