130 години от рождението на Евтим Спространов. Той живя и умря като българин

Статията е публикувана от Александър Гребенаров във в. "Македония", бр. 4, 28 януари 1998 г.

На 15 януари 1868 г. в един от най-живописните градове на Македония - Охрид, се ражда бъдещия писател, публицист, изследовател и общественик Евтим Спространов. По подобие на множество дейци от македонското освободително движение и неговото име до неотдавна тънеше в забрава. Активното му участие в борбата за освобождение на Македония и трайното му присъствие в македонските среди бе "достатъчно основателен" повод за изследователи, редактори и издатели да игнорират почти изцяло ролята му в българската история и култура.
Евтим Спространов завършва основно образование в Охрид, а след това постъпва в популярната Солунска българска гимназия. По-късно става учител в Крушево, а след това учи в Киев и Москва.
След преждевременното си завръщане от Москва през 1891 г. Спространов се включва в обществено-политическия живот на България, като публикува стотици статии във вестници и списания. Някои материали, свързани с междуособиците в македонското освободително движение, той помества на страниците на печатните органи на българската емиграция в САЩ. Редактор е на вестниците "Отечество" (Солун), "Вести" (Цариград) и "Пряпорец" (София) и на списанията "Ученически другар", "Детска забава", "Народен страж" и "Покровител на животните".
Наред с публицистиката Спространов отделя внимание и на други жанрове. Обнародва няколко студии за историята на родния си град Охрид, като се спира и на езиковедски проблеми. Разработките си помества на страниците на Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, а понякога - и като отделни брошури. Под перото му излизат рецензии, отзиви, пътеписи и разкази за деца.
Най-съществен дял от творчеството на Евтим Спространов обаче заема публицистиката, към която безпорно е пристрастен. Спространов сам отбелязва над 50 свои псевдоними и инициали, под които обнародва материалите си.
От началото на XX в. в живота на Е. Спространов настъпват радикални промени. Неговото име се намесва активно и трайно в освободителното движение. Той участвува в легалния организационен живот, но ежедневно контактува и с ръководителите на все по-засилващата се ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация). През паметната 1903 г. не остава безучастен към съдбата на своите поробени братя от Македония и Одринско. След потушаване на Илинденско-Преображенското въстание събира в България средства и помощи за пострадалото население, а през 1905 г. е избран за легален член на ЦК на ВМОРО. Като подначалник в Министерството на народното просвещение съдейства да заминат в областта като екзархийски учители множество бивши, настоящи и бъдещи ръководители на ВМОРО - П. Ацев, Хр. Матов, П. Христов, Т. Александров, П. Чаулев, Ар. Манасиев, Е. Чучков и др.
През март 1908 г. е сред делегатите на Втория общ конгрес на революционната организация в с. Жабокрът, Кюстендилско, а след половин година попада в Солун. Тук поема за известно време редактирането на в. "Отечество" - печатен орган на Съюза на българските конституционни клубове, след което се премества в Одрин като секретар на митрополията. През 1912 г. Спространов е поканен за редактор на излизащия в Цариград екзархийски вестник "Вести", но след избухването на Балканската война е назначен в канцеларията на Окръжното управление в Щип, а по-късно - в Кукуш. От средата на 1917 г. се осъществява дългогодишната му мечта да се завърне в родния си град. Изпълнява функциите на охридски областен управител до септември 1918 г., когато градът и по-голямата част от Македония са завзети от съглашенски войски. Военният погром и последвалият унизителен Ньойски договор отпращат Е. Спространов завинаги в София.
Спространов е сред създателите на малко познатата тайна организация Македонска дружба и още по-конспиративната Информационна служба на македонската емиграция към ВМРО. Той е и сред учредителите на създадения през декември 1923 г. Македонски научен институт.
Евтим Спространов умира на 5 юли 1931 г. в София. Той оставя огромен личен дневник, чийто първи том бе обнародван през 1994 г. За да прекъснат спекулациите с името и делото на Евтим Спространов, извършени в миналото от някои скопски изследователи, синът му Димитър Спространов отправя през януари 1958 г. следната молба до Гане Тодоровски:
" Преди да завърша, ще ви кажа нещо, за което моля да не ми се сърдите, но истината и светлата за мен памет на баща ми ме задължаваше да ви кажа - той имаше будно българско съзнание, живя и умря като българин."


Евтим Спространов
Д н е в н и к
23.III.1903 г. Кой къде ме срещне от настоятелите на "Бълг[арско] Правосл[авно] Христ[янско] братство", казва ми, че не ми била приета оставката и че ме считали за член. - Господа, ако се събираме само за прикази, не дохождам. Дайте работа, господа, защото приказки и без това много говорим!" Същото казах и на отца Ап. Георгиев. И наистина, защо повече приказват хората, а по-малко или хич не работят? О, ако беше обратното, колко по-добре щеше да бъде и за човечеството изобщо, па и за нас българите, частно, които сме и без това доста фанфарони!...

*
До настоятелството на Славянското
благотворително дружество
Тук
Господа, Известни са ви кървавите събития, които се развиват тъй бързо в Македония. Знаете, че робите, възмутени от непоносимия гнет на злия турчин, се вдигнаха с оръжие в ръка да протестират пред цивилизования свят за вършените варварщини и да извоюват с кръвта си човешки живот и свобода за родината си. Разоряват се села и градове. Варварите, за да потушат въстанието, употребяват тъкмо ония ужасно средства, които употребили при покорението на родината ни.
Славянското благотворително дружество, което има за цел "да дава помощ на страждующите славяно във време на общи и извънредни действия" (чл. 1, п[ункт] - "в"), не мисли ли да стори нещо за славяните, що теглят и прекарват най-ужасни минути в скъпата за нас Македония и Стара Сърбия?
Господа, минутите са ужасни и критически. Подложено е на изтребление половината от българското племе. И вие не само като славяни, но и като българи трябва да направите всичко, що зависи от вас. Не сторите ли това сега, позволете да ви кажем, че дружеството губи своето право на съществуване. София, 11 август 1903 год.

*
11 март 1907 г. А онова, що проповядва Сандански, е утопия! Ще чакаме с десетки години, докато се убедели и турци, и гърци в Македония, че работим само за нея, и тогава щели да се присъединят към нас, и тогава ще почнем задружно борба!... Трай, коньо, за зелена трева!... Тук трябва да се действува бързо, а не чакане; защото, докато ние се храним с такива утопии, гърците, сърбите и турците ше ни задушат...

Димитър В. Данев *

СПОМЕНИ ПО ПЪТЯ НА МОЯ ЖИВОТ

Аз Димитър Василев Данев, роден на 14 април 1901 година в град Струмица, Македония от майка Софиянка Поп Манушева и баща Васил Данев Мойсов. До две години възраст аз нямам никакви спомени, но след тази възраст към 3 години аз почнах да разбирам много неща и то живях между две семейства – дядо баба, татко и майка. Дядо Дане постоянно ме заблуждаваше, че съм негово дете, и че баща ми бил батко и аз му повярвах и казвах на баща си бате Василе, но като минах вече 4-годи[ни] аз тръгнах на училище. Тогава имаше забавачки [за] предучилищно учение, та тета Елена беше учителка в нашето махленско училище и ме водеше всяка заран. Там учех песнички и правихме някакви играчки. Тъй минаха няколко години и като навърших 7 години ме записаха в I отделение и създадох радост на майка, татко, дядо и баба, а те бяха на седмото небе, особено дядо, който ме обичаше много тъй като бях от син първо внуче и то момче и тогава аз разбрах кой е истинският ми баща като ме записаха Василев, а не Данев. Обичан бях от двете семейства и галено дете на дядо, баба, мама и татко. Но обичта към мене почна да избледнява тъй като всяка година идваше на бял свят сестричка или братче и тъй станахме 9. Едно на име Николчо почина на 4 години, а останалите 8 доживяха старини. Къщата ни беше доста голяма на три етажа, а отдолу маза и яхър за воловете. I етаж [имаше] 4 стаи, в които живееха дядо и баба, малкият брат на баща ми чичо Христо и вдовицата на брата на дядо - баба Фета. А на втория етаж също [имаше] 4 стаи. [Тук] живеехме ние и тета Елена. Къщата бе голяма и обширна и понеже бе на високо място изглеждаше още по-висока и аз наблюдавах цялото Струмишко поле, което бе обградено: от юг Беласица планина, а от север Огражден, а на запад ги съединяваше Еленица. Полето бе елипсовидно. По дължина изток-запад беше около 45 километра, а на юг-север около 15 километра. И аз като гледах това затворено поле мислех, че цялата земя това е [и] по нататък свят няма. Но като взех да уча моят мироглед се разшири и полека лека аз разбрах, че светът е широк. И тъй вървеше моето учение с големи грижи от всички домашни. Минаваха дни, години. Познанията ми се обогатяваха. Аз раснах в топъл уют между хора, от които бях най-обичан.Моят род, т.е. дядовият се състоеше от дядо Дане, който е родом от село Гари, Дебърско. На 9 годишна възраст с майка си и по малък брат дядо Селе с майстори строители дошли в Струмица и тук се заселили. Майка им готвела и прала. Дядо Дане се оженил за баба Маслина от село Колешино* и създал семейство, а дядо Селе се оженил за баба Фета. Него не го помня. Починал преди моето раждане. Дядо Дане [е] баща на баща ми, а на майка баща й [е] поп Мануш, който учил [е] и запопен в Светагорския манастир Атон **. Майка ми също имаше трима братя Пандо, Янко и Андрико, а баща ми имаше 3 сестри Анета, Гона, Елена и един брат. Къщата ни бе доста голяма, но се народихме доста повече от 20 и тя от широка ни стана тясна. Тясна, но [мно]го весела. Чичо Христо много обичаше всички ни. По характер бе много весел човек и знаеше много песни и всички ние ги знаехме и тъй заживяхме един весел и щастлив живот. Не минаваше нито една вечер без веселба. Тъй вървеше през есенно-зимния сезон, но на пролет всички ставахме трудещи…****

Дъскорезницата на Д. Данев (най-вляво) в Ябланица

Димитър Данев (вдясно) със семейството си

Д. Данев (в средата) и съпугата му Надежда (вдясно от него) сред роднини в Струмица

* Димитър Данев е потомък на известния деец на ВМОРО Мануш Георгиев (Мануш воевода). В началото на 20-те години, като военнослужащ от армията на Кр. СХС, преминава границата и се установява в България. Първоначално работи в София като железар и дърводелец, а по-късно купува собствена дъскорезница в Ябланица. Участва във Втората световна война. Член е на струмишкото благотворително братство в София. Умира на 18 септември 1997 г. на 96 годишна възраст. Пише спомените си (ок. 100 компютърни страници) през 1989-1990 г. Те съдържат любопитни наблюдения за събития от църковно-училищен, социален и битов характер в Струмишко през първите две десетилетия на 20 век.
** Отнася се за с. Кулешино, Струмишко.
*** Вероятно става дума за намиращия се в Света гора руски манастир Русик (Св. Пантелеймон) и принадлежащите към него скитове, които се населяват от български монаси. (Вж. Кънчов, В. Избрани произведения. С., 1970, Т. 2, с. 418-419, 474-475, 660).

****Предстои обнародване на останалата част от ръкописа след неговото окончателно обработване. В приложение ще бъдат добавени текстове на български народни песни от Македония, записани от Димитър Данев.

Показания на ген. Иван Вълков и кап. Иван Харлаков за събитията около 9 юни 1923 г. – Македонски преглед, 2003, кн. 2, 107- 116


Осем десетилетия от преврата на 9 юни 1923 г. версиите за непреките участници в събитието – Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и цар Борис III, продължават да бъдат разнопосочни. В първите години след събитието ролята на двата фактора значително се игнорира - с тенденция към пълно оневиняване и забрава. Относно ВМРО – сред представителите на обществено-политическите сили сякаш заработва своеобразна самозащитна реакция. Никой не желае излишно да предизвиква и да настройва срещу себе една влиятелна и добре въоръжена организация, която може и отмъщава на своите противници, независимо от честите междуособици сред нейните редици. Освен това не се игнорира и обстоятелството, че продължително време след преврата ръководителите на ВМРО оказват сериозно влияние върху новите управляващи среди в България.
Подбудите за омаловажаване на ролята, която изиграва монархът на 9 юни 1923 г. са от друго естество. Цар Борис III не желае видимо да бъде замесен и обвинен за осъществяването на преврата, тъй като заговорниците подготвят и извършват очевиден антидържавен акт. Те нарушават редица законови разпоредби в страната и най-вече основния закон – Конституцията, защото смъкват от власт редовно избрано правителство. Криейки се из дебрите на Враня, държавният глава търпеливо изчаква първите вести за реализирането на преврата, за да подпише указ за нов Министерски съвет, при все още “жив и здрав” премиер – Александър Стамболийски! След 2 дни процедурата е повторена относно току-що свиканото XX Обикновено народно събрание. То е разпуснато от монарха, независимо че от откриването му (21 май 1923 г.) са изминали едва 3 седмици. Друг е въпросът доколко са демократични или авторитарни методи, които налага в управлението си БЗНС, но осъщественият преврат на 9 юни 1923 г. със съучастието на царя е безспорен антиконституционен акт. Той нарушава избраната държавно-политическа система на управление, тъй като от 16 април 1879 г. страната е конституционна монархия, (с народно представителство), а нейният върховен държавен глава (царят) е задължен “свято и нерушимо” да пази Конституцията и законите на страната.[1]
Направеният държавно-политически прецедент с насилственото отстраняване на земеделското управление създава опасни предпоставки за бъдещи конституционни прегрешения. Броени месеци след преврата следват политически репресии и ограничаване на гражданските свободи от новоизбрания кабинет, а страната е възпламенена от “червен” и “бял” терор. Отново, както и след 9 юни 1923 г., загиват безсмислено хиляди българи в това число и мнозина представители на родния политически, обществен и културен елит.
В годините след 1944 г. оценката около характера и участниците в преврата се изменя рязко. За тази промяна спомагат редица публикувани, както и архивирани спомени на разследвани и осъдени лица от Народния съд. Сред новите исторически съчинения придобива надмощие тезата, че движещи фактори в деветоюнския преврат са “тъмните реакционни сили”, представени от военните, едрата буржоазия и “лукавия монарх”. Постепенно към лагера на “реакционните сили” е вместена и ВМРО, въпреки липсата на преки доказателства за активно участие в преврата на нейните ръководители. Едва напоследък в историческата наука се появиха някои изследвания, които показват аргументирано нейното място и активна роля в заговора. [2]
Публикуваните тук два документа са фактологически наситени и потвърждават тезата за участието на ВМРО в нелицеприятни действия около 9 юни 1923 г. Те “доближават” читателя максимално близо до събитията около преврата и конкретизират ролята на отделните фактори за неговото осъществяване – Централно управление (ЦУ) на Военния съюз, цар Борис III, ВМРО и отделни личности – политици и общественици. Документите показват гледните точки на двама от най-споменаваните заговорници - полковник (по-късно генерал) Иван Вълков и капитан Иван Харлаков, изпълняващи функциите съответно на разпоредил и изпълнител на решението за физическото ликвидиране на Ал. Стамболийски. В някои моменти техните показания си противоречат, но в други - се допълват, което е изключително полезно за по-пълното разкриване на историческата истина, независимо от нейния негативен оттенък за лица и организации, между които е и ВМРО. Не се изключва и възможността двамата разпитвани участника (Вълков и Харлаков) умишлено да засилват вината на организацията, за да оневинят своите действия, а с това – да намалят тежестта на очакваните съдебни присъди над тях. Бъдещи новоиздирени документи и материали в тази насока ще покажат степента на достоверност на публикуваните тук показания.
Обнародваните документи са открити и се съхраняват в Архива на Министерството на вътрешните работи и в Централния военен архив – Велико Търново. По тази причина някои изречения или отделни думи са подчертани, заради техния специфичен вид – показания и разпит. В квадратни скоби са разкрити някои по-трудно разгадаеми съкращения. В текста са отстранени правописните грешки, поправена е неточната пунктуация и е осъвременен правописът. Заглавията на документите са автентични.


№ 1
Показания на о. з. генерал полковник Иван Вълков

Именувам се Иван Вълков Вълков, о.з. генерал полковник, в допълнение на показанията ми, дадени по-рано, казвам следното:
Подробностите и показанията ми за събитията около “9 юни”, някъде излишни, замъглиха до известна степен същината. За това тук ще определя по-точно ролята на Царя около “9 юни” и изясня най-същественото по убийството на Стамболийски.
1. За ролята на Царя около 9 юни.
Както и по-рано казах, около два месеца преди 9 юни, Царят ме бе повикал на тайна среща в квартирата на Директора на зоологическата градина при самата градина (това бе немец). Той за пръв път ме вика, за да ме пита какво е положението във войската. Сигурно беше се научил от адютанта си майор Драганов Първан (после п-к, бивш в[оенен] и пълн. м[инистъ]р в Берлин и бивщ м[инистъ]р на Външните работи в кабинета на Багрянов) и о. з. п-к Калфов Христо (бивш адютант на Царя, бивш министър на Външните работи и бивш пр[едседате]л на Н. Събрание), че сме изоставили идеята за преврат през м. февруари с. г. и стана ясно, че повикването бе да окуражи “Военния Съюз” в това направление, т. е. за преврата. Аз му съобщих, че настроението за едно сваляне на правителството е голямо. Помолих го – дали той не може по конституционен път да направи нещо за смекчаване на атмосферата, като се направи някоя реконструкция или нещо друго, за да не набъркваме войската и тя да се успокои. Той отговори категорично, че нищо не може да направи в тая посока. И тогава, след като се обяснявахме надълго и широко все върху едни и същи положения, той заяви, че не остава друго, освен избрания вече път т. е. преврата. С други думи, “Военния Съюз” имаше вече не само съгласие но и неговото желание. След това, аз вече не го виждах до 10-11 юни, но неговият адютант майор Драганов, като член на “Военния съюз” се е отнасял до п-к Калфов, член на Ц У на “В. Съюз”, за да събира сведения за онова, което става във войската и във “В. Съюз”. Най-сетне, когато беше взето решението за датата “9 юни”, Калфов е ориентирал Царя чрез Драганов. Калфов беше връзката с двореца. И царят, разбира се, не е направил никакви възражения, а възприел, както казваше Калфов, с облекчение решението. Това бе много ясно, както казах, поддържано от Царя и при срещата ми с него. Отиването му в Славовица на 7 юни, ясно е, е било за маскиране на преврата, тъй желан от него, а в същото време да се подсигури, в случай, че превратът не би имал успех. След извършване на преврата, както и по-рано изложих, царят сутринта на 9 юни до 11 ч. се е криел из парка на двореца “Враня” т.е. до когато е бил вече сигурен, че превратът е успял. Делегацията от Цанков, Смилов, Казасов,[3] Ал. Цанев (о. з. п-к) и пр., която беше отишла още от сутринта към 8 часа във “Враня”, е била приета от княгиня Евдокия. В 11 часа се явява Царят и след едно кратко привидно въздържание да подпише указа за новото правителство, подава същия указ и делегацията се връща. По убийството на Стамболийски той не отвори никога дума с мен – като че ли нищо не е станало. Значи, това убийство е било желано и одобрено от него. Ясно е, че Царят желаеше и поощряваше по всички пътища извършването на преврата. При това, той е мислил повече за “Трона”, отколкото за България.
2. Най-същественото по убийството на Стамболийски.
Както посочих по-рано, почвайки от 9 юни, в течение на 5-6 дена, ние министрите прекарвахме дълго време всеки ден в Министерството на войната. Там следях събитията и очаквайки установяването на положението. Това още повече, че Цанков на 9-и и 10-и юни беше министър на войната.[4] Там идваха също и членовете на Ц У на “В. Съюз” и други още офицери, но те се събираха и на други места, както помня – в Гарнизонното управление, а понякога – в пощата. В ония моменти в Ц У на “В. Съюз” влизаха: Аз, г-л Лазаров (и двамата председатели), майор Рачев (секретар на В. Съюз), п-к Д. Велчев, п-к Кимон Георгиев, п-к Калфов, п-к Константин Георгиев, подполк. Данчев, подполк. Найденов, п-к Савов, п-к Георги Вълков (не помня добре), подполк. Дипчев (не помня добре), майор Порков и подполк. Мархолев Христо по-скоро бяха офицери за поръчки, но дейни членове на “В. Съюза”. Други офицери, членове на “В. Съюз”, които идваха в Министерството тогава, освен Порков и Мархолев, си спомням к-н К. Стоянов, к-н Каракулаков, к-н Асен Николов (понякога), поручик Куцаров. Понякога п-к Никола Халачев. За майор Стойчев, поручиците Лекарски и Тошев не помня, но бяха дейни членове. Разбира се адютанта ми майор К. Марков. Сега други не мога да си припомня. Майор Рачев (секретаря на В. Съюз) ми доложи, че в М-вото е получено сведение от Сл. Василев на 9-ти вечерта или на 10 сутринта, че Стамболийски оказва съпротива със събраните негови селяни при Славовица и, че е имало нужда от подкрепа на войсково отделение там, изпратено от Пловдивския гарнизон. Това сведение го имал и н-ка на Софийския гарнизон г-л Лазаров. По тоя повод Ц У на “В. Съюз” се събрало в Гарнизонното управление. Аз бях в Министерството на войната при другите министри, за да следя развитието на събитията в страната. За това се съгласи събранието да заседава под председателството на г-л Лазаров, който също беше председател на Съюза. Ние двамата не бяхме поделени на 1-и 2-и председател (аз представлявах действащото, а той – зап. офицерство). Там е било решено да се изпрати к-н Харлаков с една рота (така ми каза после Рачев, но фактическа била дружина в намален състав) при Славовица в подкрепа на войсковото отделение там. При това, майор Рачев ми съобщи, че между членовете на Ц У се е било създало настроение срещу Стамболийски (и без това съществуващо), поради съпротивата му. Някои от тях (подполк. Данчев и Найденов и о.з. п-к Савов) са изказали идеята, че Стамболийски заслужава да бъде ликвидиран за това, като се използва съпротивата му. Това предложение е било прието. Аз трябваше, в качеството си на председател да взема становище по това решение на “В. Съюз”, което и направих, като се солидаризирах с него и одобрих.
Рачев ми съобщи също, че при заминаването на Харлаков, тия, които са дали идеята за ликвидирането на Стамболийски (посочени по-горе) или само п-к Данчев (не си спомням точно), са му предали решението на “В. Съюз” да се ликвидира Стамболийски, като се използва съпротивата на Стамболийски. Рачев ми беше казвал, че Цанков, Русев, Калфов, Станчев и Смилов са обсъждали и решавали също ликвидирането на Стамболийски. Това му казал самият Цанков скоро след заминаването на Харлаков. И затова, именно е бил викан Харлаков от Цанков (още м[инистъ]р на войната), който не смеел, макар и да искал, да повдигне въпроса пред Мин. Съвет в пълния му състав. Харлаков се представил и на мен в Министерството на войната по случай заминаването си за Славовица в бойна форма (до тоя момент Стамболийски не беше заловен). Както ще се види по-долу всички м[инистри после се солидаризираха със станалото при Славовица. Както казах по-горе, при получаването на сведението, че Стамболийски се е съпротивлявал, министрите бяха в Министерството на войната. Всички се настроиха срещу Стамболийски, а Цанков смеейки се, казваше: “Те ще го пречукат него, ама да видим”. А някой друг каза: “а бе щом се съпротивлява, хак му е” – нещо подобно. Харлаков заминава и заварва едно неочаквано за него положение. Стамболийски заловен и се намира в ръцете на Сл. Василев. Значи, не е могъл да влезе в ролята си. Сл. Василев казва, че влязъл в разговор със София, откъдето въпросът се изгладил и следователно нямаше защо да водят голям спор с Харлаков. Майор Рачев ми съобщи, че в мое отсъствие се е обаждал Сл. Василев. Последният разговарял и с г-л Лазаров. Рачев съобщил на Сл. Василев да предаде Стамболийски на Харлаков. Така Сл. Василев предава Стамболийски на Харлаков, който извършил убийството му в изпълнение решението на Ц У на В. С[ъюз], дадената му лична заповед от Цанков и на решението на ВМРО и ръководен от неговото силно желание да убие Стамболийски. Министрите бяхме в Министерството на войната, когато се получиха съобщенията за залавянето на Стамболийски, както и за убийството му. Тия съобщения бяха приети от някои видимо прикрито въздържано, а от други със задоволство, нескривайки радостта си. Особено невъздържан в това отношение беше Цанков, както помня, оше Русев, Калфов, Стоенчев и Смилов. Същите даже и тук още казваха, че ние не можем да не се солидаризираме с войската, която ни помогна да свалим един режим. По-късно узнах, че при Славовица се е намирал съвсем неправилно Величко Великоскопски войвода с около 30 македонци. Тяхното присъствие там се дължеше вече на специално споразумение между Харлаков и самия Величко, т.е. ВМРО, която е упражнила голям натиск върху него. Самият Величко с няколко от своите хора са взели участие в убийството. Взели са участие и някои от офицерите на Харлаков, от които познавам (сега о. з. п-к) Кръстев. За него говорих по-рано. Там са били поручик Савов, когото не познавам, поручик (тогава) Дипчев, когото съм виждал, но дали е взел участие в самото убийство не зная – това не се изясни от г-л Лазаров тогава, когато той направи съобщението си пред Ц У на “В. Съюз”, след доклада, направен му от Харлаков. След връщането си от Славовица Харлаков не се е явявал на доклад при мен, а както се вижда – при г-л Лазаров. Последният ми съобщи, а и Рачев узнал по други пътища, както и н[ачалникъ]т на разузнавателното отделение майор Порков, че Харлаков е говорил, че наредил убийството на Стамболийски, изпълнявайки дадените му по-горе казани нареждания, макар и не при самата съпротива на Стамболийски, имайки предвид уж създаденото настроение сред чиновете поради съпротивата на Стамболийски и намерените пари във вилата. Но това, обаче не трябва да се вярва, защото преди убийството прочел присъдата на Стамболийски от името на “В. Съюз” и ВМРО. Заравят труповете там вън от селото, но след известно време идва Сл. Василев и наредил труповете да се пренесат по-далеч от реката и се заровят. Това било направено, за да се изгубили следите и за това били върнати от Сл. Василев пътуващите за Славовица с автомобили чужди журналисти. За намерените пари Харлаков казал на г-л Лазаров, че ще се представят с протокол от комисия в Министерството на войната, което бе направено както по-рано изложих. Харлаков казал, че дал пари на някои офицери и подофицери, а още в началото (когато се пръснали пари при тършуването на долапите) някои подофицери и войници разграбили известна част. Той обаче построил после всички, които били във вилата и събрал взетите пари. Той сам не взел никакви пари. Същото е заявил на майор Порков и на майор Рачев и на мен при представянето на парите от комисията с главния интендант п-к Стоянов. Парите, както изложих, се изпратиха от Министерството в Б Н Б. Същото се направи и с парите, дадени на поручик Кръстев (сега п-к о.з.), който сам ги предаде в Министерството, както това изложих по-рано. Той - Кръстев заяви, че и Харлаков бил взел пари, мака че отказва.
Стана необходимо да събера Ц У на “В. Съюз”, за да обсъдим създаденото положение. В него в тоя момент влизаха, както и по-рано изброих: аз, г-л Лазаров (и двамата председатели), майор Рачев (секретар на “В. Съюз”), п-к Д. Велчев, п-к Кимон Георгиев, п-к Калфов, п-к Константин Георгиев, подполк. Данчев, подполк. Найденов, п-к Савов, полковник Георги Вълков (не помня добре), подполк. Дипчев (не помня добре). Г-л Лазаров съобщи на другарите гореизложеното, което и те са знаели и с което се излага армията. Изказа се недоволство за начина, по който е процедирал Харлаков, поради присъствието на македонците там. Повдигна се въпросът за произвеждане анкета, както за убийството, тъй и за парите и пр. Този въпрос се обсъди обстойно от всички страни и се реши, че никаква анкета не може и не трябва да се произвежда. Не трябва да става и дума. Главният мотив бе - излагането на войската пред самата себе си, пред народа и пред света. Трябва всички, целият “В. Съюз” да тегли тая отговорност за действията на Харлаков и др., тъй като той е изпълнил решението на “В. Съюз”. И понеже при подобни решения не може да се преследва самия Харлаков и др., то за да се намалят приказките поне по негов адрес и във войската и вън от нея, да се изпрати в странство за изучаване език на срок 1 година. Това изпращане се оформи по-късно по надлежния формален ред.
В Министерския съвет се знаеше вече гореизложеното и се докладва от мен решението на Ц У на “В. Съюз”. Съветът без да обсъжда надълго създаденото положение реши, че не може да не се солидаризира с армията, която “използвахме” за свалянето на режим, че не бива да се излага тя пред народа и пред света, както и управлението, с произвеждане на анкета, както по убийството, тъй и за парите и пр.
От горното изложение трябва да се заключи, че убийството на Стамболийски е резултат на едно решение на Ц У на “В Съюз”, както и на едно подобно решение на Министерския съвет в непълен състав: Цанков, Калфов, Русев, Стоенчев, Смилов. Дължи се също и на решението на ВМРО, както и на силното желание на Харлаков да извърши убийството.
Архив на МВР, ф. 1, оп. 1, а. е. 306, л. 1-4. Машинопис.

№ 2
Разпит на капитан Харлаков по убийството на Ал. Стамболийски

Превратът стана на 9 юни 1923 година. На другия ден Славейко Василев донася от Пазарджик, че Стамболийски се е вдигнал с населението и застрашава да превземе Пазарджик, като моли да му се изпрати от София помощ. Действително там положението не беше добре и затова от столицата се реши да се изпрати 6-та дружина с една батарея и един взвод кавалерия от гвардията. Решили да изпратят мен. Извикват ме на 10 юни в Министерството на войната, там бяха: Цанков, Калфов и Вълков. Вълков ми казва, че понеже положението в Пазарджик е застрашено, да взема 6-та дружина и даде нареждане на гара Подуяне да се приготви един влак за заминаване за Саранбей[5] и оттам за Славовица, като с войсковата част влезна в подчинение на Славейко Василев. Казах, че не мога да замина веднага, понеже войниците не са спали две вечери обаче той настояваше. След препирня се съгласих да замина на 11 с. м. Целият този разговор стана в чакалнята, а не в кабинета на Вълков, където бяха Цанков и Калфов. Вълков ми предаде заповедта да ликвидирам със Стамболийски и да не го докарвам в София жив, тъй както се залови да се екзекутира веднага. Тогава аз му поисках писмена заповед, на което Вълков ми отговори: ”Никаква писмена заповед, а ще отидеш веднага и ще изпълниш заповяданото, като в противен случай ще отговориш с главата си”. Ударих токовете и заминах. Останалите двама не чуха разговора, тъй като стана в чакалнята, а те бяха в кабинета; обаче когато си отивах по сърдечното ръкостискане разбрах, че са известени каква е заповедта, както те, така и всички останали министри.
Тръгнахме на 11 и пристигнахме на Саранбей. Там се яви Славейко Василев, командвах му мирно и влязох в подчинение, съгласно заповедта. От своя страна той раздели отряда на три части и потеглихме към обекта, като вечерта спахме по квартири около обекта. На другия ден Славейко ме повика по телефона от Пазарджик и ми каза, че по сведения Стамболийски се е движил в тази или онази посока; аз се заех да го търся в тази част, като от местното население вземах хора и на всеки 10 души поставих по един войник. Търсихме около Славовица и Годеч и в дясно имаше едно село; дирихме един два дни. Забравих да добавя, че при тръгването на отряда от София, имаше една команда от цивилни: запасни офицери, подофицери, широки социалисти и те бяха деветоюнци и други доброволци. За ротен командир назначихме един действащ офицер поручик Стамболджиев, сега трябва да е майор или подполковник. Между запасните имаше от рода на Дишковци, от Дишков базар на “Леге” и синът на Алдомилски от ул. “Алабин”. Точният списък ще се намери в 6 пехотен полк, където са зачислени на котлова храна по книгите. Известните командири на цивилните бяха запасни офицери.
На 3 или 4 ден от търсенето, Стамболийски се предаде сам на войниците ми, там е бил адютантът на дружината, братът на генерал Дипчев, поручик. След залавянето лично Славейко Василев дойде да го вземе, като за целта му поисках разписка, че го е получил. Такава ми написа на един обикновен лист хартия. Закарва го в Пазарджик и от там се обажда в София, обаче от там го наругали, защо се бърка в работи, които не са негови, като му предали да се изпълни заповедта, предадена на капитан Харлаков. Извика ме наново от Славовица, гдето бях и Славейко ми предаде Стамболийски и да изпълня заповедта, каквато съм получил от София. На този разговор бяхме само двамата. Разписката обаче остана в мен.
Стигнахме във вилата на Стамболийски в Славовица и се чудя какво да правя. В това време идва една команда от 30 македонци, начело с Великоскопски воевода, на когото правиха миналата година тържества в Скопие. Въобще македонците бяха пуснати по мене да следят действията ми. Тази група беше от хора на Тодор Александров и Ванчо Михайлов и подполковник Георги Атанасов. Викам поручик Кръстев, той е македонец и беше ротен командир, той е жив още и поручик Савов и им казвам заповедта е такава, обаче никой от нас не трябва да си опръсква ръцете с кръвта на Стамболийски, затова ние двамата ще присъстваме само, а македонците ще свършат работата. Двамата, особено Кръстев Антон е жив и е генерал-майор, човек на Дамян Велчев. Що се отнася дали Савов или Димчев бяха, може да греша: един от двамата. Върнах се във вилата и ми доложиха, че е погребан.
Къде е извършено убийството не знам, понеже излизах, пък и не съм чул гърмежи, дали близо или далече, не зная, на гроба му не съм ходил. По-късно научих, че не е бил застрелян, а убит с нож, обаче не мъченически, а изведнъж. Казаха ми, че бил погребан под вилата, обаче след няколко дни идва Славейко Василев, минава покрай вилата и прави оглед, там бяха още македонците и са му показали гроба. Понеже разправяха, че ще идват чуждестранни журналисти, Славейко ме извика и ми заповяда да го заровя на друго място, да не е около вилата. Извиках поручик Кръстев и поручик Савов и им казах да го заровят по посока на Марица на някое място, където малко се минава. Кръстев ще Ви каже, кои хора са го заровили, той ги познава всичките. След това се прибрах в София и отидох при Вълков на доклад, като му казах, че заповедта е изпълнена, на което ми отговори отлично.
След това обаче почнаха да ме гонят. По едно време Славейко излезе с една брошура[6] и твърдеше, че е невинен. Една вечер, когато се прибрах в полка, понеже там спях, дадоха няколко залпа о мене, аз им отговорих. За мене беше ясно, че са изпратени офицери против мене. След това около моята къща забелязах да се въртят македонци и затова си назначих охрана от моите хора в полка.
По едно време Вълков поиска да се отърве от мене и ме изпраща заедно с жена си и дъщеря си на Ломското пристанище. Беше ми дадена командировка в странство, да уча език в Бордо. По едно време на пристанището жената на Вълков, която щеше да пътува с мене, получи нервни припадъци. Вълков през всичкото време се разхождаше нервно нагоре надолу. От всичко се досетих, че се крои нещо за мене. След кризата на жена му, след дълги размишления, реши, че трябва да замине за Франция. Като отидох до Париж, разбрах, че княз Мещерски, който щеше да ме упъти, по разговора още в Лом е човек на Вълков и сигурно ми се крои нещо, затова се скрих в Париж. Същият Мещерски е правил някакви мошеничества и френската полиция го е дирила, правила му е обиск в къщата и намерили някакви писма от Вълкова – значи е бил във връзка с него. По този въпрос ме осветли първия наш секретар Сава Кънев.
В 1927 година баща ми се разболя тежко и реших да се върна в България. По това време в Париж беше Дамян Велчев и току що си беше отишъл, а Пенчо Златев беше там, с когото се срещахме често. Пред него съм критикувал Вълкова и съм го псувал, с моите разсъждения беше и Златев, но после донасял на Вълкова за разговорите ни. На тръгване се обадих на Пенчо Златев и той ме изпрати на гарата. В България баща ми се помина и по едно време получих писмо от Пенчо, да го почакам да се върне от Париж и после двамата да заминем за Франция. Не го дочаках, понеже наближаваше времето да се върна. Съгласно правилото трябваше да си взема сбогом, т. е. да се явя на началството си и отидох в кабинета на Вълкова, взехме си сбогом и се разцелувахме. Преди да замина вземах охраната от 6 дружина и заминах за Русе. Отидох в полицията да ми заверят паспорта, обаче там почнаха да се бавят. Корабчето замина за Румъния, донесоха ми кафе обаче аз не вземах моето, а на директора, а той не посмя да изпие моето. Попитах го дали няма да ми заверят паспорта, а те ми отговориха, че имали заповед да не заминавам. След това извиках един войник и му поръчах да ми купи билет за Габрово, та да мога да се прехвърля на Г. Оряховица на влака. На гарата дойде началника Митев и каза, че да ида да дам някои обяснения в полицията. Аз му отговорих, че в полицията няма да ида. Поискаха да ме насилят, обаче понеже аз носех в себе си винаги два пистолета, поисках да извадя единия, но той изгърмя и да не става повече шум, ме оставиха да се кача на влака. Във влака превързах раната си, но беше пълен с агенти да ме следят. На гара Горна Оряховица видях поручик Бакърджиев, който беше в Гражданската мобилизация напоследък. Като ме видя и се скри. Това беше през 1927 година. При тръгване на влака за Габрово се прехвърлих и заминах благополучно. С пристигането си викам мои ……[7] и им разправям всичко и през всичкото това време съм се движил с тях. Три дни след тази случка идват двама офицери изпратени от Бакърджиев, единият се казва Велизаров, сега командир на 18 пехотен полк и поручик Гинчев, с цел да ме убият. Дойдоха в къщи и излязохме да се почерпим. Като поръчахме по една бира, попитах ги защо са дошли, а те отговориха да се видим. Казах им да се махат от тук, защото: мама им ще разплача. Те си заминаха. Имали заповед от Вълкова, чрез Бакърджиева да ме очистят. След тази случка ми дадоха паспорта да замина. За странство заминах през Свищов. Преди да замина драснах на Вълкова писмо и му описах всичко, което става с мен. Той ми отговори, че това е работа на вътрешното министерство и ако искам да ми даде доверени лица.
В България се върнах след преврата 19 май [1934 г.], след като Д. Велчев беше арестуван. От 1929 г. съм пенсиониран, но получавам и наем от дюкяна ми в Габрово.
Във вилата на Стамболийски намерихме чужда валута: френски франкове и швейцарски и когато пътувахме с него в автомобила за Славовица приказвахме с него и ми каза, въпреки че не е военен, височините около Славовица били удобни за позиции; за парите каза, че са му били дадени във връзка в странство с някои лица, за облекчаване на българското положение. Каза ми, че преврата сме го направили много майсторски.
На един банкет преди 9 юни, където бил и Вълков, Стамболийски му подхвърлил, че знаял, че се готви преврат и начело стоял Вълков, обаче последният му отговорил, че не е вярно.
Що се отнася до Муравиев, той е спал през всичкото време, не е взимал никакви мерки, въпреки че е надушвал, обаче е мислил, че македонците ще правят преврат.
От всичкото извършено на 9 юни моето дълбоко убеждение, че убийството е било по знание и съгласие на царя.
Връзки с генерал Русев не съл имал никога. Парите бяха около 18 милиона. Приехме ги с комисия и ги описахме; като се върнахме в София ги предадох на генерал Лазаров, полковник Здравко Георгиев и др., обаче се научих че в банката били внесени само 4 милиона.[8]

Централен военен архив – В. Търново, ф. 23, оп. I, а. е. 823, л. 81-83. Машинопис.
[1] Български конституции и конституционни проекти. С, 1990, с. 21-23.
[2] Палешутски, К. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918-1941. С., 1983, 134-135; Василев, В. Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения. С., 1991, 303-312; Марков, Г. Парола “Сабя”. Заговорите и превратите на Военния съюз 1919-1936. С., 1992, 42-50; Тюлеков, Д. Обреченото родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919-1934. Благоевград 2001, 40-42.
[3] В текста е неписано Казаков.
[4] От 10 юни 1923 г. за министър на войната е назначен Иван Вълков.
[5] Става дума за ж.п. гара Септември
[6] Става дума за брошурата на Сл. Василев “9-и Юний и събитията около Т. Пазарджик (из дневника ми)”, издадена през 1924 г. в гр. Пловдив
[7] Изпуснат текст в документа.
[8] Част от тези пари се предоставят на ВМРО в знак на благодарност за съучастието на нейни дейци в преврата. Съществуват различни версии за техния размер. Според Стойчо Мошанов те са 8 млн. лв. (Василев, В. Цит. съч., 310-311), докато задграничният представител на ВМРО Георги Баждаров споменава за сума от 1 млн. лв. (Баждаров, Г. Моите спомени. С., 2001, с. 118).

Поверителни документи за мерките на деветнадесетомайците срещу ВМРО – Македонски преглед, 2004, кн. 2, 125-148

Промененото държавно-политическо управление на 19 май 1934 г. в България оказва радикална промяна във взаимоотношенията на новите управляващи среди към българското националноосвободително движение. Разформировани са революционните и повечето от легалните формирования на българите от останалите под чужда власт области. Новият външнополитически курс на страната, насочен към сближение с Югославия и Франция, налага стриктно наблюдение на македонското освободително движение. Съгласно приетите разпоредби, са разформировани Съюзът на македонските емигрантски организации (СМЕО), Съюзът на македонските младежки организация и Македонският женски съюз. Спрени са техните печатни издания, а някои от ръководните членове на СМЕО са арестувани и интернирани в провинцията.
Не е пощадена от ограничителните мерки и най-авторитетна и многочислена въоръжена формация на Балканите в лицето на ВМРО. Властите предприемат незабавни обеззоръжителни мерки в Петричко и Кюстендилско. Те конфискуват огромен арсенал от оръжие - 7 минохвъргачки, 47 картечници, 15 автомата, 10 998 пушки, 7 767 ръчни бомби, множество амуниции, както и голям брой четнически пелерини, куртки, панталони, шапки и др. Разкрит и иззет е организационният архив, съхраняван в Кюстендилския пункт. Арестувани са ръководни или приближени дейци към ВМРО - Владимир Куртев, Михаил Монев, Петър Мърмев, Йордан Чкатров, Стоян Филипов, Георги Въндев. Други - като Иван Михайлов, Георги Настев, Кирил Дрангов и Димитър Цилев са обявени за национално издирване.[1] Следват бързи съдебни процеси в София, Горна Джумая и Неврокоп, на които са произнесени тежки присъди. Някои от дейците на ВМРО получават доживотни или смъртни присъди. По-късно, когато "благоразумието" надделява, повечето от тях са заменени с по-леки или отменени.
Защо и как се достига до 19 май 1934 г., когато Търновската конституцията престава да бъде най-важният и основен закон на държавата? Дали конституцията е "изхабена", а демокрацията "уморена" от партийно-партизански страсти и боричкания или пък опустошителната стопанска криза и проявяващите се симптоми за нова световна война, ускоряват налагането на авторитарен управленчески модел, са все въпроси, чиито отговори се крият зад редица условности и хипотези. Настъпилото време обаче предоставя добра възможност за реализация на “позабравени” дейци, гравитиращи към кръга “Звено” и Военния съюз, и подкрепени морално от българския монарх цар Борис.
Подобен характер има и въпросът - загуби или не българската национална кауза след разформироването на ВМРО. Нейни симпатизанти и последователи седем десетилетия след преврата от 1934 г. величаят безкритично дейността й. Те остро порицават тогавашните управляващи със силния аргумент, че след нейното отстраняване българите в Македония остават незащитени, както срещу физическите насилия от страна на Белград, така и срещу настъпващия "македонизъм", проповядван от Коминтерна.
Опонентите на тази теза отстояват становището, че деветнадесетомайците закриват една националноосвободителна организация с изчерпани морални ресурси пред обществото в България и населението във Вардарска Македония. В подкрепа на това становище те посочват редица сериозни аргументи срещу дейността на ВМРО - създава обществено недоволство, поради многобройни братоубийства и кървави междуособици; отстоява искания за държавно-политически сепаратизъм за областта, вкл. и Петричко; изземва обществено-политическите, съдебните и стопанските функции на държавата в окръга; превръща се от "вътрешна" във "външна" т.е. в емигрантска организация с база в България; “забравя” Егейска Македония; установява нерегламентирани връзки с различни субекти, които не подържат българската национална кауза; не се съобразява с актуалните държавни интереси на страната, нито пък изявява склонност към регулярно сътрудничество и общи действия с управляващите среди; опитва се да наложи контрол над българската държавна вътрешна и външна политика.
Публикуваните тук документи показват любопитна информация за притесненията и действията на деветнадесетомайците относно разформироването на ВМРО. За да изпреварят противодействието й, гарнизоните в Югозападна Македония подсилват числеността и въоръжението си, а военното разузнаването следи всеки ход и вест за организационни прояви. То получава и препредава подробни сведения за поведението на главните и местните й водачи; за оръжейни пунктове и скривалища; за движението на отделни чети и числеността, за имената на четници, куриери и организационни работници в отделни селища и др. Изпратени са още специални планове за обезоръжаване на населението, за изземване на оръжието от складовете, за залавяне на водачите и пр. Управляващите не изпускат от внимание и общественото мнение, което е чувствително към предприетите действията срещу ВМРО. Те долавят съществуващия негативизъм в Петрички окръг, заради превръщането му “на държава в държава” и нарушаването на цялостния живот в региона. Призовавайки, че идват на власт в името на “реда и законността”, деветнадесетомайците са уверени, че мерките срещи ВМРО ще намерят по-скоро подкрепа, отколкото съпротива у местното население, поради натрупаните организационни пасиви.
Предвижданията на управляващите до голяма степен се оказват правдоподобни. Населението в Петричко не оказва противодействие при разформироването на ВМРО. Има регистрирани само инцидентни стрелби, които са изключения. Част от четниците сами се предават на военните, за което се споменава и в документите. От своя страна, военните формирования също се ограничават в използването на оръжие. Те защитават “честта на пагона”, но спазват инструкциите от висшата инстанция да действат силово само в крайно нужда, защото става дума не за чужда, а българска организация и български дейци.
На въпроса защо ВМРО не реагира с оръжие след 19 май съществуват различни версии, но като че ли написаното от нейния водач Иван Михайлов до голяма степен отговаря на този кардинален въпрос: “Макар и с горест и сълзи на очите, намиращите се тия дни на българска територия македонски борци, се подчиниха на дадената им от тяхното началство заповед за несъпротивление с оръжие. Не се съпротиви нито един човек и измежду народа в Петричко окръг, където са се развивали на места сцени, срещу с които с мъка е могло да се овладее духът на македонеца без да реагира. Много достойни борци, които са свикнали денонощно да се сражават, които са били неведнъж ранявани, които са вършили атентати при крайни рискове за живота им, които са готови дори да си теглят куршума се подложиха доброволно на унижението да се предават без каквато и да е съпротива, на току що свиканите в казармите новобранци.
Македонските българи никога не са се подготвяли за убиване на свои братя и сестри. С този “недостатък в бойната им подготовка”, те впрочем могат да се гордеят. Но те и не са допускали, че може така подло да бъдат нападнати от свои врагове чрез българската армия. За това свое късогледство, македонците също не се срамуват.” [2]
Написаното от Ив. Михайлов вероятно не се разминава от действителността тъй като боевият резерв, подготовка, добро въоръжение и численост на могъщата ВМРО са могли да създадат сериозни проблеми за деветнадесетомайците, имащи и без това множество външно- вътрешно политически затруднения след антиконституционния акт на 19 май. Организацията обаче показва достойнство и мъжественост. Тя “преглътва” обидата и “свива знамената” без да обявява неподчинение и гражданска братоубийствена война, за което заслужава адмирации.
"Възходът" и "падението" на ВМРО след Първата световна война ще продължават да бъдат във фокуса и в бъдещите изследвания, защото тя е важен фактор във вътрешно- и външнополитическата история на България и Балканите. Нейните усилия за запазване на българщината в Македония или пък "греховете" й не би трябвало да се абсолютизират или прекспонират, за да могат направените изводи да бъдат по-близко до историческата истина. Публикуваните тук документи несъмнено ще помогнат в тази насока.
документи съдържат данни за мерките, които деветнадесетомайците предприемат броени дни след преврата.

№ 1
Строго-поверително

Дупница – Командиру 7-й пех. Рилски полк
Към № 47 от 23 май т.г.
Донасям, че до 28-й того включително назначих нови кметове в следните села:
1. В с.Дебърско - кметъ Атанас Игнатовъ Папевъ.
2. В с.Горно Драглище - кмет Захари Тодоров Пукнев
3. В с Долно Драглище - кмет Никола п.Николов
4. Б с.Бачево - кметъ Борис Иванов Стоянчев
5. В с.Годлево - кмет Христо Цветков Крайнов.
Остава да се сменят кметовете в селата Елешница, Гулина Баня, Добринище и Бабяк, за които разучвам съгласно упоменатата в писмото ми № 47 Ваша заповед, подходящи лица. Особено много грижи ми създава този въпрос за намиране кмет на пространното и диво помашко село Бабяк. С назначението на тия кметове ще донеса допъл­нително.
В някои общини бидоха назначени и помощници кметове, временно, докато се извести щата на общината:
Смяната става по следния начин:
Изпраща се офицер с команда от 5-6 души стари войници снабден с писмо от мен /като гарнизонен началник/ до лицето, което ще се не значи за кмет. В писмото се съобщава на въпросното лице, че се назначава за кмет, а също и общинският съвет се разтуря, /което им е известно/ че той става държавен чиновник, а същевременно предвид военното положение и комендант на селото. На същия се обръща внимание в писмото, че той става представител на единната и абсолютно държавна власт, което му налага енергично и ползотворна дейност, почиваща на пълна законност и справедливост.
След прочитане на горното писмо, изпратеният офицер прочита и манифеста.. След това офицерът поканва новоназначения кмет да съобщи на населението, че всички лица, които съгласно последния закон за носене на оръжие нямат право да носят такова – да го сдадат в общината.
Занятията в поделенията на дружината продължават съгласно плана – редовно.
№ 155 29 май 1934 год. гр. Разлог
ПОЛКОВНИК - от Щаба 22-а п[ехотна] Трак. Дружина
ЦВА, ф. 23, оп. 1, а. е. 81, л. 1


№ 2
Лично-строго-поверително

Тук - Командиру 2/22 п [ехотна] дружина Подполк. Гагов – назначен за Н-к Неврокопския Гарнизон
Тук приложено Ви изпращам преписи от сл[ужебните] писма № 28 и № 30 от К-ра на 7-и п[ехотен] Рилски полк с дата 1.VI. [1] 934 г. – ЗА СВЕДЕНИЕ И ИЗПЪЛНЕНИЕ ОТ ВАС КАТО Н-К НЕВРОКОПСКИЯ ГАРНИЗОН. За всичко да се донася на Щаба 7 п [хотен] Р [илски] полк и мен.
Приложение – същите
1 юни 1934 г. – гр. Неврокоп
Полковник – от Щаба 22 п[хотна] Трак. дружина

Л[чно] стр[ого] пов[ерително] от Н-к Щаба на Армията № 2750 т. г. – до К-ра 7 п[ехотен] [полк]
- № 28 от К-ра [на] 7 п[ехотен] [полк]
Да се нареди усилено разузнаване дейността на ВМРО в района южно от условната линия Радомир-Самоков.
По-конкретно да се събират НЕПРЕКЪСНАТО сведения:
1. За организаионната дейност на ВМРО и нейното поведение към новата власт.
2. Где са складовете за облекщло, оръжие и боени припаси на ВМРО и какво количество материали има в тия складове
3. Кои са – поименно воеводите и понктовите н[ачални]ци на ВМРО и какво количество материали има н тия складове
4. Кои са поименоо куриерите на ВМРЛО и тяхната дейност; до кои села и градове пътуват; при кого се яьвяват; с каква задача са наторарени и где квартируват и пр..
5. Сила, въожръжение и състав на четите;
6. Какво е настроението и поведениетно на местнвото население към ВМРО
7. СЪБРАНИТЕ СВЕДЕНИЯ ДА СЕ ДОНАСЯТ НЕЗАБАВНО В ЩАБА НА АРМИЯТА. – ЗАПОВЕД
п. Георгиев
Генерал майор - Н-к Щаба на Армията



Л[чно] стр[ого] пов[ерително] от Н-к Щаба на Армията до К-ра 7 п [ехотен] [полк] под № 2795 от т. г.
До К-ра [на] 22 п[хотна] Трак. дружина от К-ра 7 п[ехотен] [полк] с № 30 – 1.VI. [1] 934

Предвид неопределеното поведение на ВМРО по отношение на новата власт, за избягване на всякава изненада РАЗПОРЕДЕТ за бдителност и готовност за действие, в случай на ненадейно нападение. Да се вземат особени мерки за запазване на складовете с оръжие и бойни припаси. – Заповед.
п. Георгиев
Генерал майор - Н-к Щаба на Армията

Вярно за преписите:...........
Капитан-Адютант Щаба 22 п[ехотна] Тр[акийска] дружина
ЦВА, ф. 23, оп. 1, а. е. 81, л. 3.


№ 3
Лично-строго-поверително

Кюстендил - Командиру 13-а пех. дружина
Гор. Джумая - “ 14-а “ “
Разлог - “ 22-а “ “
Св. Врач - Началнику 2-й погр. сектор
Неврокоп – Нач. 7 погр. участък[3]
Наредете да бъде заловена и обеззоръжена четата, предмет на служебното писмо от Щаба на Армияга под № 2790, препис от което Ви се изпраща, в случай че тя се появи в пограничната зона.
№ 29 1 юни 1934 година Дупница
Полковник - Командир 7-й пех. Рилски полк

П Р Е П И С

Щаба на Армията има сведения какво ВМРО недоволна от правителството щяла да предизвика сърбите и създаде затруднения на новата власт чрез нападение на границата.
За целта е била вече формирана една чета от 30 човека в с. Якоруда и белица.
Наредете в случай, че помената чета се появи в пограничната зона, да бъде заловена и обеззоръжена.
/п/ Горгиев
Генерал-майор – Началник Щаба на Армията

Полковник – Командир 7-й пех. Рилски полк
ЦВА, ф. 23 оп. 1, а. е. 81, л. 4



№ 4
Лично-строго-повелително
ДУПНИЦА – КОМАНДИРУ 7-и пех. Рилски полк

Представлявам изготвените планове А и Б, както и този за тяхното прилагане.
При това донасям, че е твърде възможно същите да претърпят някои изменение, които се налагат от обстановката на момента.
Настоящето писмо с плановете изпращам по подпоручик Джангозов от 2/22 п[ехотна] дружина – на ръка. Плановете са работени и писани лично от мен.[4]
Приложение – плановете.
№ 52 1 юни 1934 год. Гр. Разлог
Полковник – от Щаба 22 п[ехотна] Трак. дружина


П Л А Н
ЗА ПЛИЛАГАНЕ НА ПЛАНОВЕТЕ “А” И “Б” – ОБЕЗЗОРЪЖАВАНЕ И ЗАРАВЯНЕ ВОДАЧИТЕ НА ВМРО – в Разложка околия

БЪРЗИ
А. ПРЕДВАРИТЕЛНИ МЪРКИ - преди прилагане плановете:
а/ Поставяне гарнизони и караули на пунктовете:
с. Симитли - 1 пех. взвод
с. Градево – хановете при пътя за Попова шапка -2 отделения
с. Якоруда - 1 пех. рота без 1 взвод
с. Белица - 1 пех.взвод /отъ ротата Якоруда/
с Кремен-ханищата - 1 пех. отделение - ударно
с. Елешница - 1 пех. отделение - ударно.
б/ Усилване гарнизоните Симитли, Разлог и Неврокоп съответно с: Разлогъ с 2 пех. роти и Неврокоп съ 2 п[ехотни] роти
Също съ камионетки - Разлогъ 2 и Неврокопъ – 2
мотоциклети --“-- 3 --“-- 2
За Симитли също – една камионететка и 1 мотоциклетъ.
Желателно е и по едикъ ескадрон в Разлог и Неврокоп
в/ За с. Бабяк - да се вземат мерките в т. III от план "А”
г/ Попълване бойните припаси, както и средствата по пл."А".
Б. ПРИЛАГАНЕ ПЛАНОВЕТЕ:
1/ Плановете са поставени отсега в подробно проучване и подготовка за ПРИЛАГАНЕ
2/ Донесение отъ Гарнизоните - че са готови да ги приложат
З/ Изпращане нареждане за прилагането им 48 часа по-рано.
4/ Всички нареждания - писмено с офицер
5/ Точен час за почване от всички едновременно
В. ПРЕПОРЪКА наложена от проучване на положението:
План " Б " - ДА СЕ ПРИЛОЖИ ВЪЗМОЖНО СКОРО!
НОСИ СЕ НА РЪКА – ОТ ОФИЦЕР! ЛИЧНО-СТРОГО-ПОВЕРИТЕЛНО!
П Л А Н “А”
ЗА ОБЕЗЗОРЪЖАВАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО И ИЗЗЕМВАНЕ ОРЪЖИЕТО ОТ СКЛАДОВЕТЕ И др. В РАЗЛОЖКА ОКОЛИЯ

Този план се основава на пълно и проверено разузнаване, извършено предварително.

I.- НАЧИНЪ НА ДЕЙСТВИЕ:
а/ Блокиране определените села и градове, затваряне жителите им въ къщите и пускане патрули из улиците.
б/ Съобщава се на населението, по начин всички да са изве­стени - да донесат оръжието си на определено място. Хора без оръжие по улиците могат да се движат само под конвой. Определя се час до който се дава срок за предаване.
в/ Претърсват се всека къща, хамбар, дворища, купи със сено,торища и пр. Особено внимание се обръща на посочените отъ разузнаването къщи. Същото се върши и с отделените около селото/града/ къщи – по-отдалечени, които се претърсват отъ ротите,които са блокирали селото - едновременно с вътрешното претърсване.
г/ Арестуват се по списъка, даден от разузнаването всички четници, особено ръководните тела, воеводи и пр. За отсъстващите се прави ВЕДНАГА нарежданията да се арестуват и докарат, а до това време се поставя под твърд надзор тяхното семейство.
д/ Специален офицер - по сведения от разузнаването, почва разпит на посочените му от същото лица - и по негово нарежда­не се правятъ обиски,арести и претърсвания. Такива обиски тряб­ва да се ПОВТАРЯТ, макаръ,че при първия не са намерени оръжие и др. интересни вещи /интересующи разузнаването/.
е/ Важно е при претърсването да се търси не само оръжие но и АРХИВА, която ще насочи разузнаването и обиските. Сжщо се изземват всички вещи, които са отъ военен характер: униформи, бинокли, книжа със съдържание интересуващо разузнаването, частни писма, които могатъ да бъдатъ полезни.
ж/ Претърсването да обхване и местността около населения пункт - скрити местности, пещери и пр., сведения за които ще да­де разузнаването.
з/ Блокадата и обиска в населения пункт ще се предприемат обикновенно на разсъмване, но ще има и случаи, когато те ще бъдат извършени и в друго време, когато това се налага или изиска отъ разузнаването.
и/ При обиските, претърсванията и блокадата да се има занеуклонно правило, че в случая действува законна власт и катотакава, тя се проявява като коректна, внимателна и безпристрастна - НО ТВЪРДА И НЕПОКОЛЕБИМА.

II. РАЗЛОЖКА ОКОЛИЯ - НАСЕЛЕНИ МЪСТА, КОИТО ТРЪБВА ДА СЕ ПРЕТЪРСЯТЪ ОСНОВНО. - Сведения - отъ разузнаването.
а/ гр. Разлог - съ 2/22 др. и полицията
б/ гр. Банско - втори път - отъ 1 п[ехотна] рота
в/ с. Елешница - отъ 1 п[ехотна] рота съ 2 т. карт. ВЪЗМОЖНО Е
г/ с.Добринище - —"—"—"—"—"—"—*- ДА СТАНЕ НУЖДА ОТ
д/ с. Кременъ - отъ 3/22 др. /части отъ тази дружина/.- УВЕЛИЧЕНИЕ
е/ с. Обидим - —"—
III.ПРЕТЪРСВАНЕ на с. БАБЯК - следъ пълното и внимателно разузнаване, това става от изпратени части специални в състав: 1 пех. дружина, 2 ескадрона и 2 план. батареи
Преди изпълнението на ткойто трябва да се изолира землището на това село и пресечат всички пътища към него от всичкипосоки и главно към Якоруда, Лъджене, Батак, Доспат и долината на р. Места и към гр. Неврокоп.
VI. СРЕДСТВА за прилагане на плана:
а/ Засилване на частитe с войници от вътрешността - нужни са всичко около две пех. дружини в мирновременен състав, два аскадрона и две планински батареи. Новодошлите части ще бъдатъ освободени скоро след извършване на пре­търсванията.
б/ В гарнизона Разлогъ да.се изпратятъ за постоянно две камионетки леки и 3 мотоциклета. В надвечерието на претър­сванията - да се изпратятъ още 5 камионетки и 2 мотоцик­лета, които след това ще се освободят.
В/ Свързочни средств: неподвижни - гр.Разлог, с.Симитли, гр.Неврокоп, с.Якоруда - по една по мощна радиостанция.Носими: - с всяка дружина или специална команда по-голяма от рота - по една радиостанция и една сигнална станция. г/ Да ое изпратят специални телефонни команди за поддържане и осигуряване телефонната мрежа в околията, снабдени с бързи и лекоподвижни превозни средства, специални материалии инструменти.
д/ Всяка част да има всички необходими осветлителни средст­ва за нощни действия: ракети, фенери, електр.фенерчета и пр[
е/ Авио-постовете в Разлог и Неврокоп да са в пълна готовност.
ж/ Попълване бойните припаси на дружините, като им се изпра­тят по още 50,000 пех. пушечни патрони, 10,000 лекокартечници и 24,000 тежкокартечни патрони и по 400 бомби. Така, че при тръгване на дружината да има в пехотен войник по 30 до 50 патрона и 1 бомба; на лека карт.-по 500 и на тежка по 1500 патрона.
к/ Да се засилят пех. Дружини с по 20 товарни и ездитни коняа – реквизирани или наети.
л/ На пех. Дружина да се даде по 20, 000 лв. служ. аванс




НОСИ СЕ НА РЪКА-ОТ ОФИЦЕР! ЛИЧНО-СТРОГО-ПОВЕРИТЕЛНО
П Л А Н “Б”
ПО ЗАЛАВЯНЕ ВОДАЧИТЕ НА ВМРО В РАЗЛОЖКА ОКОЛИЯ


Разузнаването притежава всички необходими сведения и спи­съци на всички главни и местни водачи на организацията.
I.- НАЧИН НА ДЕЙСТВИЕ:
а/ Още от сега, както и е вече наредено, всички водачи глав­ни и местни се държат под голямо наблюдение. При опасност от избягване - те се арествуват или се вземат всички необ­ходими мерки от военните и административни власти - да се осуети всякаква подобна възможност. Къщите в които те живеят се държат под зорко наблюдение.
б/ При даване заповед за арествуване - се изпраща войник да го покани да се яви в коменданството, като същевременно около къщата където е той- се държи готова команда за дейст­вие. Опасните от тях - посочени от разузнаването, обикновенно осъдените вече от съдилищата- се арествуват от специална команда с офицер.
в/ За отсъстващите - се търсят от Кмета, който е вече предупреден да ги държи под надзор. Същите се търсят и от домашните им, които се задържат затворени в домовете си. Обявява се на местното население, че ако някой го е прикрил или не изкаже где е търсеното лице, а са докаже, че той го знае - се отдава на военен съд
г/ При арестуването се блокира населения пункт до завърш­ване на арествуването. Блокирането става предварително и по предварително дадени точни указания.
д/ Ако някои от търсените лица са избягали по някакъв начин в планината - веднага се образуват конни патрули с реквизирани от населения пункт коне и с взети водачи се преследват усилено. Тези патрули са най-малко от едно ударно отделение при подофицер или офицер.
е/ За изчезналите лица - веднага се дава окръжна телеграма по всички околни градове и села, а тъй също и до ония такива, гдето се предполага да са отишли - да се залови.
ж/ При иабягали важни лица в планината - се забринява на овчарите да излизат на паша в околността, като се праща окръжа телеграма за тяхното бягство и се организират конни патрули за преследване.
з/ При опит или употреба на оръжие от лицата, които трябва да се арестуват - моментално огън. При сериозна съпротива блокира се къщата и при крайна нужда се запалва.
и/ По възможност се запазва ред и законност особеннокогато няма съпротива. '
к/ Действа се бързо, но планомерно.
V-СНАБДЯВАНЕ. Храна - всяка дружина да има по два коня с товарни казани и по три с припаси. Също така да се снабдят дружините с термафорни казанчета - за изпращане на отдлните команди. При случай с камионетките ще се изпраща направо храна и хляб на дружините от Гарнизона. Хлебопеченето ще става в гарнизона Разлог или в близките големи села.
Бойни припаси - с бойните обози - по три коня на рота и шест на т.к.рота. Бойните припаси ще се носят и в ками­онетките.
[1] Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944. С., 2003, Т. 4, 303-306.
[2] Михайлов, Ив. Да се спасиш като загинеш (непубликувани спомени, дневници и материали), С., 2002 [съставител Билярски, Ц], с. 82-83. Цитатът е от включената тук брошура на Ив. Михайлов “Македонското освободително дело и преврата от 19 май 1934 година”.
[3] Подчертаният текст е ръкописен.
[4] Тексът на подчертаното изречение е ръкописен.

Снимки на дейци от Македония

Иван Георгов



Любомир Милетич

http://skat.bg/products.php?type=6&genre=1111

ПУБЛИКАЦИИ НА АЛЕКСАНДЪР ГРЕБЕНАРОВ

I. Монографии и участие в колективни изследователски трудове:
1. Тайни структури на македонските българи (1919-1941). С., 1998, 112 с.
2. Параграфи от труда “Националноосвободител-ното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944”. Т. 4. С., 2003:
· Бежанските и емигрантските организации на македонските българи (47-64);
· Първи нелегални организации на македонските българи (124-130);
· Легални националноосвобо­дителни организации на македонските българи (222-241);
· Тайни националноосвободителни организации (268-275).
2. Държавно-политически образ на България. Минало и настояще (необнародван, колективен изследователски труд):
· Българските институции в края на ХVIII и началото на XIX в.
(16 с.);
· Възникване и формиране на модерната държавност (20 с.);
· Опити за реализиране на националния идеал (1878-1918 г.) (22 с.);
· Българската държава и националният въпрос (1919-1934 г.) (22 с.).
4. Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918-1947).
С., 2006, 420 с. и 50 с. илюстрации.

II. Студии, статии и публикации на документи:
1. Вестник “Македонска трибуна” - извор за дейността на Македонските политически организации в САЩ и Канада (1922-1934 г.). - В: Сборник доклади от третата национална конференция на младите историци - Пловдив, 1981, С., 1985, с. 151-154.
2. 25 енциклопедични статии - В: Илинденско-Преображенско въстание 1903. Хронология. С., 1983.
3. Гьорче Петров - виден деятел на ВМОРО. С., 1985, 21 с. (брошура).
4. Две неизвестни писма на Гьорче Петров от 1919 година. - Векове, 1985, кн. 5, с. 66-70.
5. Македонската емиграция в България след Първата световна война (октомври 1918 - октомври 1919 г.). - Известия на Българското историческо дружество, Т. 39, 1987, с. 149-189.
6. Документи за ролята на Рилския манастир в националноосвободителните борби. - Векове, 1987, кн. 1, с. 61-76. (в съавторство с Георги Царев).
7. Мястото на македонската емиграция в информационната служба на ВМРО (1926-1928). - Военноисторически сборник, 1988, кн. 5, с. 99-111.
8. Статии в Енциклопедия “България”:
· Съюз на македонските патриотични организации. - Т. 6. С., 1988, 577-578;
· Сярска група. - Т. 6. С., 1988, 577-578;
· Никола Юруков. - Т. 7, С., 1996, с. 554
9. Михаил Герджиков. - В: Борци за свобода и просвета. С., 1989, с. 530-537.
10. Гьорче Петров. - В: Борци за свобода и просвета, С., 1989, 412-421.
11. Иван Михайлов и националноосвободителното движене на македонските българи (1925-1928 г.). - Известия на Института за военна история, Т. 50, 1990, 164-188.
12. Английски дипломатически документи за Кресненско-Разложкото въстание от ноември 1878 г. - Военноисторически сборник, 1991, кн. 3, с. 110-120 (в съавторство).
13. Идеи и тенденции в македонското освободително движение между двете световни войни. - История, общество, философия, 1991, кн. 4, 57-68.
14. Спомени на Евтим Спространов. - Македонски преглед, 1992, кн. 2, 129-149 (в съавторство).
15. Македонската дружба - организация за съхраняване народността на македонските българи. - Военноисторически сборник, 1993, кн. 3, 81-91.
16. Идейни течения в македонското освободително движение между двете световни войни. - В: 100 години Вътрешна македоно-одринска революционна организация, С., 1994, 174-180.
17. Евтим Спространов. Дневник. Т. 1, (1901-1907). С., 1994, Предговор, 5-25.
18. Le mouvement macedonien de liberation de l’entre-deux-guerres mondiales (idees, contradictions et tеndances). - Вulgarian Historical Review, 1995, N 2, 83-93.
19. Македонски помощен легион (1933-1934 г.). - Македонски преглед, 1995, кн. 1, 63-74.
20. Документи за дейността на Македонския научен институт - София (1923-1990 г.). - Македонски преглед, 1995, кн. 2, с. 109-134 (в съавторство).
21. Бележки на членовете на ЦК на ВМРО за Македонския научен институт през 1927 година. - Македонски преглед, 1997, кн. 4, с. 121-132.
22. 130 години от рождението на Евтим Спространов Той живя и умря като българин. - В-к "Македония", бр. 4, 28 януари 1998 г.
23. Тодор Александров и Железничарската тайна организация. - Македонски преглед, 1999, кн. 3, с. 125-138.
24. Българските правителства и националният въпрос след Първата световна война. - В: 120 години изпълнителна власт в България. С., 1999, 211-224.
25. Евтим Спространов за демографската картина в Западна Македония през 1918 година. – Етнолог, № 9, Скопjе, 2000, 82-91.
26. Статии в Енциклопедия “Пирински край”, Т. II, Благоевград, 2000:
· Серски революционен окръг, 251-252;
· Евтим Спространов, 278-279.
27. Съвременници и биографи за Михаил Герджиков. - Във: В памет на Константин Пандев. С., 2000, с. 55-61.
28. Константин Пандев - живот и научно дело. - В: Константин Пандев. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878-1903. С., 2000, 405-415.
29. Македонските бежанци в България 1878-1944 г. – В: Прв Мегународен научен собир “Иселништвото од Македониjа од поjавата до денес”, Крушево, 3-5 август 2000 г., Скопjе, 2001, с. 73-88;
30. Демографската картина в Западна Македония (по записките на Евтим Спространов) - Македонски преглед, 2001, кн. 4, 21-32.
31. “Спорната” зона в Македония – вековна етническа мина. – В: Сб. Международна конференция 90 години Балканска война. Кърджали, 2002, 155-164;
32. Съдбата на илинденци. - Македонски преглед, 2003, кн. 3, 107-112;
33. Показания на ген. Иван Вълков и кап. Иван Харлаков за събитията около 9 юни 1923 г. – Македонски преглед, 2003, кн. 2, 107- 116;
34. Етнографски музейни предмети, подарени от Македонския научен институт в София на Н. Р. Македония. – Българска етнология, 2003, кн. 2-3, 192-210;
35. Поверителни документи за мерките на деветнадесетомайците срещу ВМРО – Македонски преглед, 2004, кн. 2, 125-148;
36. Бежанският въпрос в България след Първата световна война. - В: Сб. Ньойският диктат от 27 ноември 1919 г. – етап от геноцида над българската нация. С., 2004, 43-48.
37. 62 статии в: Алманах на българските национални движения след 1878 г. С., 2005:
· Българска народна македоно-одринска революционна организация, с. 109;
· Временно представителство на обединената бивша ВМРО, с. 118;
· Вътрешна македонска революционна организация “Владо Черноземски”, с. 140;
· Илинденска организация, 155-156;
· Македонска дружба, 166-167;
· Македонска младежка тайна революционна организация, 167-169;
· Македонска федеративна емигрантска организация, 173-175;
· Македонски женски съюз, 175-176;
· Македонски научен институт, 178-179;
· Македонски помощен легион, 180;
· Македонски ученически съюз, 180;
· Народна федеративна партия (Българска секция), 185-186;
· Съюз на българските конституционни клубове, 192-193;
· Съюз на македоно-одринските опълченски дружества (съавторство), с. 194;
· Съюз на македонските емигрантски организации, 194-198;
· Тайна културно-просветна организация на македонските българки, с. 205;
· “Автономна Македония”, с 211;
· “Бюлетин на Временното представителство на обединената бивша Вътрешна македонска революционна организация”, с. 213;
· “Илинден” (30 юли 1921- 8 октомври 1926);
· “Илюстрация Илинден” (1927-1944), с. 215;
· “Македония”, 217-218;
· “Македонски преглед” (1924-1943), 218-219;
· “Освобождение” (1 май 1920 – 6 юни 1923), 220-221;
· Съдебен процес срещу дейци на ВМРО (1946), 254-255;
· Христо Батанджиев, 266
· Михаил Герджиков, с. 280;
· Арсени Йовков, с. 301;
· Иван Каранджулов, 305-306;
· Георги Кондов, с. 312;
· Владимир Кусев, с. 314;
· Милан Матов, с. 312;
· Димитър Михайлов, с. 324;
· Коста Николов, с. 331;
· Апостол Петков, 336-337;
· Гьорче Петров, с. 337;
· Димитър Спространов, с. 353;
· Евтим Спространов, 353-356;
· Константин Станишев, с. 354;
· Никола Стоянов, 357-358;
· Христо Татарчев, с. 358;
· Димо Хаджидимов, с. 365;
· Никола Юруков, с. 379;
· Димитър Яранов, с. 382;
· Българска лига за самоопределение на народността, 387;
· Провъзгласяване на независимостта на България, 411-412;
· Христо Вакарелски, с. 433;
· Димитър Гаджанов, 435-436;
· Ефрен Каранов, с. 450;
· Гаврил Кацаров, с. 450;
· Васил Кънчов, 454-455;
· Андрей Ляпчев 455-456;
· Александър Морфов, с. 463;
· Тодор Наумов, с. 464
· Антон Попстоилов, с. 471;
· Андрей Протич, с. 471;
· Стоян Романски, 474-475;
· Кузман Шапкарев, с. 489;
· Петър Шапкарев, 89-490;
· Стою Шишков, с. 490;
· Младотурска революция, 513-514;
· Нишко споразумение (1923), 568-569;
· Михаил Попруженко, с. 597
38. Илинденската организация (1921-1947). – В: Сборник доклади от международната научна конференция “100 години от Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.)”, София, 26-27 септември 2003 г. С., 2005, 507-526;
39. Загадките около ЦК, избран на Рилския конгрес на ВМОРО (1905). – В: Сборник доклади от международна научна конференция “100 години от Рилския конгрес на ВМОРО. История и съвременност”. Благоевград, 29-30 септември 2005 г. Кюстендил 2006, 45-56.

III. Съ-съставителство на документални и изследователски издания:
А) Документални:
1) Британски дипломатически документи по българския национален въпрос, Т. I (1878-1893). С., 1993, 123-224;
2) Евтим Спространов. Дневник. Т. 1 (1901-1907). С., 1994, 27-264;

Б) Изследователски:
1) Сборник доклади от международната научна конференция “100 години от Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.), София, 26-27 септември 2003 г. С., 2005, 307-621 с.
2) Алманах на българските национални движения след 1878 г. С., 2005, 1-224.
3) Сборник доклади от международна научна конференция “100 години от Рилския конгрес на ВМОРО. История и съвременност”. Благоевград, 29-30 септември 2005 г. Кюстендил 2006, 171-340.

IV. Рецензии и отзиви:
1) Надежда Цветковска. Политическата активност на македонската емиграциjа во Бугариjа од 1918 до 1929 година. Скопjе, 1990, 228 с. - Македонски преглед, 1991, кн. 2, с. 125-129.
2) Васил Василев. Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения. С., 1991. - Македонски преглед, 1992, кн. 2, с. 150-153.
3) Тодор Александров. Живот легенда. С., 1991. Съставител Цочо Билярски, 236 с. - Архивен преглед, 1992, кн. 4, 69-72.
4) Илинденско-Преображенско въстание от 1903. Военна подготовка и провеждане. С., 1992, 392 с. - Военноисторически сборник, 1992, кн. 4, 215-218.
5) Трендафил Митев. Македоно-българският централен комитет в САЩ (1918-1919 г.). С., 1992, 338 с. - Исторически преглед, 1992, кн. 11-12, 186-188.
6) Георги Марков. Камбаните бият сами. Насилие и политика в България 1919-1947. С., 1994, 156 с. - Военен журнал, 1995, кн. 2, 156-158.
7) Тодор Петров. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско, 1898-1908 г. С., 1993, 228 с. - Известия на държавните архиви, 1995, кн. 66, с. 355-357.
8) Мините пред балканското разбирателство. (Иван Илчев. Родината ми права или не. Външнополитическа пропаганда на балканските страни. С., 1995, 594 с.) - Българистика и българисти, 1997, № 2, 36-37.
9) Ленина Жила, Владо Поповский. Македонский вопрос в документах Коминтерна, том I, част 1, 1923-1925 г., Скопjе, 1999, 848 с. - Македонски преглед, 1999, кн. 4, 154-159.
10) 36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев. С., 1999, 640 с. - Исторически преглед, 2000, кн. 5-6, 347-352.
11) Събитието на десетилетието в Р. Македония (Собитието на децениjaтa во Р. М. РАДКО. Издава Здружение на грагани “Радко”- Охрид, [2001], 367 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, 60-62.
12) Кратка история на Македонската патриотична организация (Mitev, Trendafil. A short history of the Macedonian Patriotic Organization. Sofia, 2001, 56 p.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, 62-64.
13) Изповедта на един български журналист (Иван Николов. Българинът в мен. С., 2000 г., 234 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, 64-66.
14) Българската общност в Цариград (Дарина Петрова. Цариградските българи. С., 2000, 239 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, с. 66-68.
15) Портрет на един объркан българин (Веселин Трайков. Кръсте П. Мисирков и за българските работи в Македония или другия Кръсте Мисирков /Опит за обективна оценка/. С., 2000, 162 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, 68-70.
16) Българските старини в Македония днес (Божидар Димитров. Български старини в Македония. С., 2000, 136 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 1, 70-71.
17) Ценен християнски пътеводител за Санданската духовна околия (Б. Сандански, Хр. Тасев. Свети места в Санданската духовна околия. Сандански 2001, с. 100). - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 2-3, 89-90.
18) Една неостаряваща книга за националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи (Константин, Пандев. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878-1903. С., 2000, с. 424). - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 2-3, 91-93.
19) Възрожденски идеали на македонските българи (Иван Галчев. Българското самосъзнание на населението в Македония през Възраждането. С., 2000, с. 360). - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 2-3, 93-94.
20) Македония през погледа на Васил Кънчов (Васил Кънчов. Македония. Пътеписи [Съставител М. Василева]. С., 2000, 550 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 4, 61-63.
21) Инкриминирана книга за Македония (Борислав Примов. Македония в историята на българския народ. С., 2000, 160 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 4, 63-65.
22) Сборник в памет на Константин Пандев (В памет на Константин Пандев. Българските националноосвободителни движения след Берлинския конгрес 1878 г. С., 2000, 168 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 4, 65-67.
23) Българската интелигенция в защита на националната кауза (Величко Георгиев. Българската интелигенция и националната кауза в Първата световна война. Съюзът на българските учени, писатели и художници /1917-1918/. С., 2000, 112 с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 4, 67-69.
24) Българските мюсюлмани от Неврокопско и Разложко (Петър Дюлгеров. Разпнати души. Моята истина за възродителния процес сред българите мохамедани. С., 2000, 286, с.) - Бюлетин на МНИ-София, 2001, № 4, 69-71.
25) Генади Генадиев. ВМРО. Възстановяване и развитие в края на ХХ век (или 100 години по-късно). Варна 2003, 172 с. (издателска рецензия).
26) Българо-турски военни отношения през Първата световна война (1914-1918). Сборник от документи. Съставители: М. Куманов, Ив. Коев, К. Еюб. С., 2004, 686 с. – Българистика, 2005, кн. 10, 97-99.

V. Редакторство:
А) Редактор на трудове:
1) Евтим Спространов. Дневник. Т. 1, (1901-1907). С., 1994, 482 с.
2) Гиза, А. Балканските държави и македонският въпрос. С., 2001, 136 с.

Б) Участие в редколегии:
1) Сборник “В памет на Константин Пандев”. С. 2000, 168 с.
2) Бюлетин на Македонския научен институт-София. Анализи, документи, прогнози (2001, кн. 1-4);
3) Сп. “Македонски преглед” (2001-2007);
4) Сборник доклади от международната научна конференция “100 години от Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.)”, София, 26-27 септември 2003 г. С., 2005, 612;
5) Сборник доклади от международна научна конференция “100 години от Рилския конгрес на ВМОРО. История и съвременност”. Благоевград, 29-30 септември 2005 г. Кюстендил 2006, 340 с.