четвъртък, 1 ноември 2007 г.

Западните покрайнини – 88 години от Ньойския договор

Александър Гребенаров

На 27 септември 1919 г. в 2 ч. и 15 м. следобед на софийската ж.п. гара пристига влакът, с който пътува българската делегация. В специален, заключен фургон са всички дипломатически документи, вкл. и проекто-договора, връчен във френската столица. Мнозинството от посрещачите на официалните гости са предимно от западните български земи и Добруджа. Те се отличават с черните ленти на ръкава и издигнатите траурни знамена. В очите на някои се забелязват и сълзи. В тази тягостна атмосфера Александър Стамболийски произнася кратка реч, останала като оскъден изворов материал за злощастното събитие.

Българската делегация за Парижката мирна конференцийя – 1919 г.

“Носим смъртник. Така отговорих на ония, които ме запитаха, щом слязох от трена при софийската гара, какво носим от Париж И наистина на нас се предаде от конференцията в Париж един същински смъртник, който постави целия български народ в траур. Прокто-договорът за мир е един от най-ужасните… От България късат част от Царибродско, част от Босилеградско, част от Струмишко, цяла Македония, цяла Южна Тракия и цяла Добруджа. Нас ни повръщат в по-лошо положение от това, в което сме били преди 40 години”. Пророчески се оказват словата на бъдещия министър-председател, комуто съдбата поднася лош жребий – да подпише позорен мирен договор, въпреки че е бил заклет враг на водената война. След броени дни той ще поеме премиерството на морално унижена, териториално осакатена и стопански разорена държава, каквото от Освобождението до тогава България не е била.
Западните покрайнини са политико-географско понятие, което се появява след Ньойския договор (27 ноември 1919 г.). С него се наименоват земите от Западна България (Царибродско, Босилеградско, Трънско и Кулско). Те се предават по “стратегически съображения” на Кралството на сърби, хървати и словенците (от 1929 г. – Югославия), като наказание за участието на България в Първата световна война срещу Антантата. Тази територия от 1545 кв. км. включва 118 села и два града – Цариброд (дн. Димитровград) и Босилеград. В областта преобладават българите – 54 758 души. Останалото население се състои от 8637 власи, 594 цигани, 127 сърби и др.


Част от историческото землище на българските земи


Прокарването на границата се извършва от педантични съглашенски офицери, включени в международна комисия по изпълнението на Ньойския договор. Те следват сляпо предоставената им карта и разделят близо 25 села. Границата разсича дворове, къщи, махали, гори и дори гробища. Някои попадат в България, други – в Югославия. Разделени са “брат от брата”, “баща от син”. Парадоксален е случаят в с. Бобошево, Кюстендилско, където разделителната линия преминава през олтара на църквата! За щастие “църквата спасява селото” и то остава в границите на България. На 6 и 7 ноември 1920 г. войскови формирования на Белград без да дочакат международната комисия да направи окончателна корекция на границата, окупират западните български земи. По тази причина 8 ноември (през този период тогава се чества Димитровден) е обявен за Ден на Западните покрайнини и ежегодно се отбелязва с траурна процесия в София.
За да се спасят от сръбска асимилация близо десетки хиляди души търсят и намират подслон в пределите на родината-майка. Първоначално те се заселват в Западна България – Белоградчик, Берковица, Перник, Кюстендил. Една значителна част пристига в София, защото тук има по-големите възможности за работа. Столичната община спешно отпуска строителни петна за строеж на къщи в територията на днешния кв. “Белите Брези”, наречен тогава Царибродски квартал. Друга група бежанци е отклонена в северозападната част на столицата в кв. “Надежда”. Тук те смесват и заживяват с по-стари заселници от Пиротско, дошли преди няколко десетилетия в страната. Преселниците навлизат бързо и лесно във всички сфери на цялостния живот в страната. Това се дължи на липсата на етническа, езикова и културна преграда между преселниците и населението в старите предели на България.
По подобие на бежанците от Македония, Тракия и Добруджа, преселниците от Западните покрайнини също учредяват легални сдружения в България. Още на 14 ноември 1920 г. 500 души от Цариброд и околията създават в София Царибродско бежанско дружество “Нишава”. След него са основат дружества на бежанците от Босилеградско, Трънско, Кулско. Всички те са взаимоспомагателни и целта им е да помогнат за устройването на преселниците преди настъпването на зимата. На 8 ноември 1924 г., българите от Западните покрайнини създават в София единна бежанска организация с благотворителен и културно-просветен характер. Тя се ръководи от Върховен комитет. През следващите години преселниците учредяват свои читалища, женски и младежки формации.Тяхната пропагандна дейност е насочена предимно към Обществото на народите. Многобройните писма, петиции и изложения до тази върховна наддържавна институция обаче не носят резултат, защото ОН поддържа статуквото, а с това и интересите на великите сили победителки и техните балкански сателити. През 1933/34 г. официалната статистика отбелязва, че Върховният комитет ръководи 69 дружества с 2800 членове. Усилията на бежанците в пропагандната област са прекъснати след 19 май 1934 г., управляващите в името на българо-югославското разбирателство, разформироват бежанските организации на западнопокраинските българи.

С новата граница се влошават икономическите дейности на жителите в Западните покрайнини. Сривът е най-вече заради прекъснатите транспортни връзки с най-близкия градски център – Кюстендил или пък с Враца, Трън и София. Особено се влошава положението на Босилеград. От възрожденски център, градчето се превръща в затворен малък градец, без перспектива. Босилеградчани и трънчани не могат да работят свободно “дюлгерския” си занаят в Югославия, защото пътят към вътрешността е затворен през зимата от недостъпни планински вериги. В по-изгодно положение са жителите на Царибродско, тъй като за тях е достъпен пазарът в Пирот. Тук обаче техните стоки се конкурират от продукти, изпратени от развитите промишлени центрове – Ниш и Белград.



Ученици от Iб клас на Царибродската гимназия – 1 май 1915г.

Ситуацията вЗападните покрайнини след ноември 1920 г. се утежнява заради желанието на Белград да посърби областта. Българските училища и църкви са закрити, архивите им – унищожени, а учители, свещеници и по-будни жители, под угрозата за физически насилия и убийства, напускат

Царибродчанки в училищния двор – 1940 г.

пределите на областта. Забрана тегне над всички български изяви. В резултат на терора и обезправеното положение, населението подпомага действията на създадената през 1928 г. Вътрешна западнопокраинска революционна организация “Въртоп”. Тя повтаря модела за изграждане и действия на популярната ВМРО, но за разлика от нея, издига като основна цел – освобождение и присъединяване на областта “отново към България”.


През 1934 г. управляващите в София разформироват и тази революционна организация, по подобие на останалите националноосвободителни формации на западнопокраинските българи.
Връщането на Западните покрайнини в държавните граници на България през 1941–1944 г. спира за известно време асимилационните процеси. Периодът обаче е твърде кратък за да има един по-траен положителен ефект. Процесът на насилствена денационализация на българите продължава и след Втората световна война, когато областта отново е предадена на Югославия. Увлечени в симпатиите си към Белград и “делота на Тито” управляващите в София не проявяват интерес към тамошните българи. Нещо повече. Те наблюдават с безразличие асимилаторската политика на Белград и унищожаването на българските исторически и културни паметници. Поради липса на подкрепа от Родината и непреставащия асимилационен натиск на властите, българите в Западните покрайнини са едно от най-онеправданите малцинства в Югославия. Те, за разлика от сънародниците си в Македония по това време, все пак се “радват” на известни “привилегии” – признати са официално за малцинство, в училищата може да се учи български език, съществуват радиопредавания и печатни издания на български. Друг е въпросът, доколко тези права се спазват и защитават от законите на страната. Отговорът на този въпрос е по-скоро отрицателен, защото не е случаен фактът, че под страх от репресии и сега най-будните, най-предприемчиви и най-образовани хора напускат областта. Предизвиканият демографски срив, поощряван от властите, носи негативни последици за развитието на областта. През този период, лишена от “ласките” на Белград, оставена без подкрепа от Родина и от липса на духовни водачи, тя още по-силно се обезбългарява.
След 1989 г. над Западните покрайнини продължава да тегне страхът – национален и политически. Новоучреденият Демократичен съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) по различни обективни и субективни причини не може да се превърне в истински реален фактор, с който да се съобразяват властите и обществото в раздираната от национални конфликти югославска държава. След 1997 г. личностните противоречия в него вземат надмощие и дейността му постепенно замира.
Управляващите среди в София след 1989 г. се опитват да подпомогнат на изстрадалите сънародници в областта. В тази насока през 1993 г. излиза Постановление на Министерския съвет, съгласно което се отпускат ежегодно стипендиин за 30-40 студенти от Западните покрайнини, приети за обучение в български университети. През 1997/8 г., след застъпничество от София, се създават български културно-информационни центрове в Цариброд и Босилеград. Към тях се изпращат книги, копютърна техника, представят се научни и художествени трудове, филми и пр. Расте броят на получилите българско гражданство лица.








Пощенска марка, издадена през 1941 г.











Погановският манастир – 2006 г.






Засегнатите проблеми са фрагменти от западнопокраинския въпрос. Интересът към българите в областта не бива да бъде кампаниен (на Димитровден, на Коледа или на 24 май), а траен и безусловен. Желателно е българските държавни органи и обществени организации да не работят “на парче”, нито “на пожар”, а да изготвят и отстояват дългогодишна стратегическа програма, облекчаваща съдбата на нашите сънадорници в Западните покрайнини. Като съставна част от българската нация, те с надежда и основание очакват нашата безрезервна подкрепа! Нека да им я дадем!