Гьорче Петров[1]
д-р Александър Гребенаров
Георги (Гьорче) Петров Николов е един от видните деятели на националноосвободителното движение на македонските българи. Непосредствен участник в създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), той се изявява не само като организатор, но и като вещ теоретик, определящ насоките на освободителната борба. Въпреки някои колебания и увлечения, които стават причина да загуби част от влиянието и престижа си, утвърденият ръководител до края на живота си търси пътища да помогне на българското население в Македония за националното му освобождение.
Множество са неизвестните моменти от живота и делото на Гьорче Петров, поради което сложната му и противоречива личност не може да се разкрие напълно. Трудностите възникват още с установяване на точната му рождена дата. За сега три години (1864, 1865 и 1866) се сочат като възможни за неговото рождение. Подобни несъответствия се откриват и за други факти от биографията, на които историческата наука все още търси верен отговор. Тяхното изясняване безспорно ще допринесе за по-пълното осветляване на различни епизоди от дейността на революционната организация и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК).
Дете на будни родители, Г. Петров получава начално образование в родното си село Варош (дн. квартал на гр. Прилеп), където се учи при Никола Ганчев и Йосиф Ковачев. След неуспешния му опит да постъпи в софийска гимназия като стипендиант, той се завръща в Македония. Продължава образованието си в Битоля, а след това отново в Прилеп, където Екзархията открива класно училище. На детската любознателност и ранното привързване към книгите не може да устои дори твърдият и упорит баща, който желае синът му да заеме неговото място в дюкяна. Петър Николов се примирява и изпраща Гьорче да учи в Солунската гимназия. Но и тук непокорният дух на ученика от Варош се проявява скоро. Поради хапливите дописки, които той публикува във в. “Балкан”, където критикува управлението в гимназията и общината, Г. Петров е изключен от училище. “Размирникът” заедно с неколцина свои другари се отправя към Пловдив, за да продължи образованието си (1, с. 3–5).
По това време вътрешното политическо положение в Източна Румелия е твърде сложно. Движението в полза на Македония се преплита с борбата за лидерство между двете партии — Либералната и Народната. В същото време местните дейци създават през февруари 1885 г. Централен комитет за борба за освобождение на Македония от турско иго с председател Захари Стоянов. Междувременно приближаващите събития през есента на с.г. засягат и съществуващото Македонско дружество в Пловдив. Под натиска на дейци от Българския таен революционен комитет старото настоятелство е бламирано, избрано е ново, а дружеството се преименува на “Македонски глас”. Бившето настоятелство не признава новоизбраните членове и търси вината за разединението в неколцината ученици и техните другари, пристигнали от Солун, сред които са някои от бъдещите дейци на националноосвободителното движение — Гьорче Петров, Пере Тошев, Антон Кецкаров и др. (2, с. 49–51).
Малко преди да се извърши Съединението между Княжество България и Източна Румелия, поради заболяване Г. Петров се завръща в Прилеп. Както почти всички видни участници в освободителната борба и той започва трудното поприще на революционер като учител. Първоначално е назначен в четирикласното училище в Щип. По-късно е преместен от Екзархията в Скопие и Битоля, където е избран за училищен инспектор (1, с. 8–10).
Бъдещият идеолог на организацията използва учителската професия като средство за пробуждане на националното съзнание у децата и техните близки. Той оставя дири на революционен подем и разгаря желание за освобождение на своите поробени братя. Симеон Радев, който е негов ученик в Битоля в своите “Ранни спомени” пише: “Гьорче Петров ни беше преподавател по география, по български и по френски език. Той беше несъмнено между всички свои колеги най-силната личност... Не беше добър преподавател. Френски сам не знаеше много и в българския език не бе можал да се отърве от прилепското си наречие. Блед, дори жълтеникав, със студено лице и с очи, които като че ли проникваха в душите ни, и с някаква загадъчност, която вееше от него, ние не го обичахме. Но уроците му по география ни привличаха. Той изтъкваше пред нас, а и в тия моменти, като че ли се разгорещяваше, неделимостта на Македония от българската цялост” (3, с 195–196).
След Сръбско-българската война от 1885 г., която увековечава храбростта на българския войник и узаконява Съединението Г. Петров вижда новата надвиснала опасност над българското население. Сърбия изпраща свои консули в Скопие, Битоля и Солун и засилва пропагандата си. Стремейки да й противодействува, Гьорче става ревностен събирач на географски и етнографски материали от Скопско и Битолско. През 1896 г. в София е издаден неговият труд “Материали по изучаването на Македония”. Събраните географски, хидрогеографски, топографски и орографски сведения за областта преди издаването на книгата са предадени на Министерството на войната. Тогавашният военен министър Рачо Петров, доволен от ценните сведения, обещава да изпрати младия автор със стипендия в Западна Европа, за да следва картографиране. Подобна възможност да учи в странство се открива неколкократно пред Г. Петров, но той винаги отказва. Фанатичната му вяра в революцията създава у него подозрение, че всеки който замине за чужбина се връща негоден за работа и загубен за делото, И затова той агитира младите да не ходят на учение в други страни (1, с. 9–10, 83).
След основаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация през 1893 г., което е преломен момент в развитието на националноосвободителното движение, Г. Петров се включва незабавно в неговите редици. Той проявява голяма активност в работата по набиране на нови членове в Битоля и особено в околните села, които като училищен инспектор обикаля безпрепятствено. Особено добри условия дават за това ежеседмичните пазари, кръчми, кафенета и панаири. В Битоля Г. Петров се заема със списването на хектографирания вестник “На оръжие” От него се появяват 9 броя. Ограничените средства, с които разполага малката революционна група в града не позволява тиражът на вестника да надвиши 40 екземпляра (1, с. 14–10).
Дейността на Гьорче Петров не остава незабелязана от Екзархията. Тя вижда в негово лице силен противник, който става изразител на настойчивите искания от страна на местните еснафи. Желанието на младежите за преобразования и въвеждане на реформи в управлението на селските училища напълно се сподели от младия революционер, още повече, че той става открит противник на мирните средства за освобождение, които екзархийското учреждение проповядва. Конфликтът се разрешава, като местният архимандрит Неофит е уволнен, а Гьорче е назначен за учител в Солунската девическа гимназия през пролетта на 1895 г. (1, с, 12–13).
Веднага с пристигането си в Солун Г. Петров е привлечен от основателите на ВМОРО и взема участие в състоялия се през 1896 г. организационен конгрес. Взетите решения тук и изработените по-късно документи окончателно оформят облика на революционната организация, поради което Гьорче счита конгреса за учредителен. Солунският комитет официално се признава за централен, а организационната територия се разделя на 7 окръга, като сега се включва и Одринско. За по-голяма конспиративност в работата се предвиждат шифри. Разисква се и въпросът за създаване на ново тяло – Задгранично представителство със седалище в София, което да задоволява нараствалите вътрешни и външни нужди на организацията и да служи за връзка с външния свят (1, с. 49-50).
В съответствие с решенията на конгреса, избраните задгранични представители Гоце Делчев и Гьорче Петров (известни и под псевдонимите Ахил и Марко) изработват и отпечатват през 1897 г. устав и правилник на революционната организация. Между двамата дейци се поражда истинско и чисто приятелство. Те честно разделят общата работа съобразно своите качества. И ако Гоце е силен в практическата работа – търсене на оръжие и боеприпаси, производство на бомби, доставяне на литература, организиране на канали и революционни мрежи във вътрешността, то Гьорче е неуморим оратор и превъзходен агитатор, който се заема с дипломатическата работа, но не се колебае да приложи твърдост и дори бруталност, когато е нужно за делото на революцията (2, с. 128–129, 168).
Около Г. Петров се създава ореол на легендарност след проведените преговори с екзархийските чиновници в Цариград. Желанието на революционната организация да назначи или премести във важни центрове около 70 учители се изпълнява от него. През август 1898 г. той се озовава в столицата на Османската империя, за да се заеме с този въпрос. Панически страх обзема целия персонал на Екзархията при появата на “страшния” Гьорче. Заговорва се за масови оставки. Дори чиновникът от Външно министерство Комсиев се изплашва и тръгва незабавно за София. В последствие той отправя молба към правителството да избави Екзархията от силния натиск на Вътрешната организация (1, с. 84–66).
Срещата между Г. Петров и Екзарх Йосиф I става неизбежна и най-сетне неумолимият революционер е поканен на поверителен разговор. След остра разпра и възражение от страна на екзарха за назначаването на всеки учител, Гьорче решава да действува настъпателно и безкомпромисно. Той предупреждава духовния глава, че ако исканията на организацията не се изпълнят, екзархийските чиновници и учителите в Македония — противници на ВМОРО ще бъдат изгонени или принудени да напуснат работа, а на учениците ще им бъде внушено да не ходят на училище. Същевременно той заявява, че организацията подкрепя Екзархията в църковното и просветното движение, но вече е дошло време неговото ръководство да се поеме от революционните дейци. Екзарх Йосиф I отстъпва пред красноречието на Г. Петров. След срещата отношенията между двете институции се нормализират и дори става обичайна практика Вътрешната организация да представя списъци на учители в началото на учебната година, които се приемат без изменение от Екзархията (1, с. 86–91).
Няколко месеца след изпращането на Г. Петров в София за задграничен представител, той отново проява публицистичната си дарба. През 1898 г. се заема с издаването на в. “Бунтовник”, от който излизат 11 броя. По-голямата част от материалите във вестника са написани от него. Със своя достъпен език в. “Бунтовник” разпространява и пропагандира идеите на организацията сред населението в Македония и Одринско и вдъхва надежди за по-скорошно освобождение (2, с. 185).
При съвместната дейност на Задграничното представителство с Върховния комитет у Г. Петров съзрява идеята да революционизира ръководството на македонската емиграция в България. Инициативите с политически характер, която предприема ВМОК –митинги, преговори с правителството и др. са преценени от идеолога на ВМОРО като неуместни и далечни от единствено спасителния път на революцията (1, с. 79–80). Въпросът кой да поведе борбата на поробените българи излиза на преден план и става причина между двете организации да се поведе ненужна полемика. Конфликтът се усложнява още повече през 1901 г., в следствие на което Г. Петров се принуждава на два пъти да напусне София и да замине за провинцията.
През есента на 1902 г., в навечерието на съдбоносните за националноосвободителното движение събития, Г. Петров отново се завръща в столицата, за да вземе участие в разискванията по въпроса за предстоящото въстание. На проведените срещи се оформят две течения – привърженици и противници на идеята за въстание. Новите задгранични представители Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев приемат становището на Централния комитет в Солун за неудържимостта на положението в Македония и Одринско и считат, че е удачно въстанието да се обяви през пролетта на 1903 г. I
Противниците на това схващане се опитват да се противопоставят на преждевременното избухване на въстанието с множество основателни аргументи. Подобни възгледи защитава и Г. Петров. В петчасова реч той почти убеждава по-голямата част. от сърбалите се революционери, че от подобно “въстание недоносче” не ще има никаква полза. В стройно и логично изложение Гьорче излага примамливо теорията за “перманентно въстание” като най-подходяща за съществуващите условия. Според него, формално не трябва да се обявява въстание, а четите да изоставят досегашната си тактика на прикриване и да предприемат по-активни действия (4, с. 201–207). В последствие обаче се оказва, че многочасовите разисквания са били излишни. Свиканият от Ив. Гарванов конгрес в Солун в началото на м. януари 1903 г. взема съдбоносното решение за вдигане на въстание.
На 20 юли 1903 г. населението от Македония, а не след дълго и от Одринско, отхвърля ярема на робството и заявява тържествено, че желае да живее свободно. Паметна ще остане за поколенията героичната борба на воюващите при Крушево, Смилево, Невеска, Клисура, Василико (дн. Царево) и др. Във въоръжената борба през славните дни на Илинден и Преображение се включват и онези дейци, които са против преждевременното избухване на въстанието. Между тях са Г. Петров, М. Герджиков и Я. Сандански.
През август Гьорче Петров, предвождайки чета от 130 души, навлиза в Прилепско. Тук въстанието няма масов характер, а се разчита главно на четнически нападения. Г. Петров прекарва известно време в района, след което заминава през септември с оредялата си чета към областта Морихово, където се присъединява към въстаниците, предвождани от костурските войводи Ив. Попов и Л. Поптрайков. Тримата ръководители вземат решение да придвижат четниците по посока Воден – Лерин и да дадат сражение на турските войски при с. Сурович. Предвижда се и един атентаторски отряд да се насочи към Воден, за да разруши железопътната линия в близост до града.
Преминавайки през с. Чанища, Мориховско, четата е предадена и открита от турците. Рано сутринта се завързва кърваво сражение, което продължава през целия ден. Сто и тридесет четника се бият храбро и отстояват атаките на 4-5 хилядна войска. “На мръкване – разказва Г. Петров – взехме си сбогом с един нов взрив, с едно кило динамит и с общо ура – па после тихо и незабелязано отстъпихме, прегазихме река Църна и на срещния бряг се скрихме в едно търло, гдето лежахме цял ден. Кърлежи щяха да ни изядат. Бяхме смазани, съсипани, гладни, след като десет часа бяхме пътували през нощта, а 64 часа не бяхме яли. И патроните ни бяха свършили. Бяхме в ужасно положение”. Два дни след сражението турският аскер. събира убити и ранени, които по сведения на местното население са повече от двеста души (1, с. 183-189).
В същото време спасилите се въстаници продължават похода, за да изпълнят замисления план. Разузнаването донася, че около с. Сурович е съсредоточена близо 14 хилядна турска войска и поради опасността от ново нападение четниците се отправят към Нидже планина. Тук те са застигнати от Борис Сарафов, който им съобщава за решението на щаба да се разформироват четите.
След погрома на Илинденско-Преображенското въстание по-голяма част от революционните дейци намират убежище отново в България. Малцина от водачите, между които е и Гьорче Петров остават дълго време сред населението в Македония и се опитват да повдигнат духа му и да го “изправят на крака”.
Междувременно сред дейците на националноосвободителното движение настъпват разногласия по редица основни въпроси, вследствие на които се оформят две течения във ВМОРО – левица и десница. И ако привържениците на десницата смятат, че независимо от новите условия и занапред трябва да се работи по стария начин, то дейците от левицата се стремят да доразвият демократичните и интернационалните принципи на организацията.
На общия Рилски конгрес, състоял се през октомври 1905 г., левите сили, под ръководството на Я. Сандански се явяват по-организирани и налагат своите схващания в преработените документи (устав и правилник) на ВМОРО. За успеха на тази групировка несъмнена е заслугата на Г. Петров, който проявява отново добрите си ораторски качества. Решителен привърженик на една децентрализация, позволяваща на всички способни дейци да вземат пряко отношение в управлението на революционната организация, той излага необходимостта от демократизиране и премахване тайнствеността в делата на ЦК. След няколкогодишно отсъствие от ръководството на ВМОРО, на Гьорче Петров отново е гласувано доверие и той е избран за задграничен представител заедно с Д. Стефанов и П. Попарсов (5, с. 375-377).
Липсата на средства и враждебното отношение с дейците от десницата, както и възникналите разногласия между членовете на Задграничното представителство го превръщат в слабо деятелно тяло. На общия Кюстендилски конгрес през март 1908 г. десницата засилва позициите си, избира ново ръководство и изключва от организацията представителите на Серски революционен окръг, заради самоволната им присъда над Ив. Гарванов, Б. Сарафов и М. Даев (5, с. 559-562).
В последвалите крупни политически събития Г. Петров взема активно участие. По време на Хуриета той се озовава в Солун и заедно с Антон Страшимиров издава сп. “Културно единство”. Двуседмичното литературно списание, което излиза една година (от 1. Х. 1908 до 1. III. 1909 г.) работи за културното издигане на населението в Македония под обединяващия отделните националности лозунг “Македония за македонците”. В поместените статии, които разглеждат обществено-политически, просветни и културни проблеми, се пропагандира идеята за създаване на българска матица. Според списващите вестника, новата културно-просветна организация трябва да отстоява и ръководи борбата против денационализирането на останалите под робство българи. Скоро обаче младотурските управляващи среди изменят на принципите си, в името на които обявяват революцията и подновяват с нова сила насилията над българското население в Македония и Одринско.
След обявяването на Балканската война Г. Петров се записвадоброволец в Македоно-одринското опълчение. По-късно е назначенза началник на културния отдел при губернаторството в Сяр. През Първата световна война, когато Македония за кратко време е присъединена към България, Г. Петров изпълнява длъжността председател на постоянната битолска окръжна комисия, а в последствие е назначен за кмет на Драма.
В навечерието на Парижката мирна конференция, от която се очаква да разреши справедливо македонския въпрос, идейните различия от миналото между двете течения на националноосвободителното движение се проявяват отново. Изпълнителният комитет на македонските братства, който обединява част от емиграцията се обявява за неделимост на Македония и присъединяването й кьм България. В същото време дейците от Серски революционен окръг, начело с Д. Хаджидимов, издигат друго искане. Те посочват автономния принцип за единствено спасителен изход срещу балканския национализъм, залог за победата на балканската демократична и федеративна република (6, с, 78–83).
Един от първите революционери, който се присъединява към серчани е Гьорче Петров. Симпатията му към очерталата се левица в движението след Илинденско–Преображенското въстание, в която активно участие вземат дейците от Серски революционен окръг, се запазват. Той обаче се противопоставя на желанието на Д. Хаджидимов да превърне създадената през март 1919 г. нова организация – Временно представителство на обединената бивша Вътрешна македонска революционна организация, в тяло с комунистическа ориентация. Изпитаният революционер предусеща, че при евентуално възприемане на комунистическите идеи от новоучредената организация ще се стигне до отдръпване на бежанците, мнозинството от които все още не са готови за осъзна класова борба. Хаджидимов вероятно е можел да се лиши от присъствието на Г. Петров във Временното представителство, но неговият авторитет, като основоположник и дългогодишен работник във ВМОРО, влиянието му като способен и неуморим организатор сред емиграцията и населението в Македония, са обстоятелства, с които идеологът на серчани се съобразява. Разногласията между двамата революционни дейци, наред с други допълнителни фактори, разстройват работата на Временното представителство и през есента на 1919 г, организацията негласно се саморазпуща.
Безкомпромисен и върл противник на всяко вмешателство на управляващите среди в освободителното движение, след идване на власт на самостоятелното земеделско правителство, Г. Петров се поддава на предложението на министъра на вътрешните работи Ал. Димитров и поема ръководството на Бюрото за настаняване на бежанците. На практика обаче земеделските водачи му поверяват като основна задача да неутрализира възстановената Вътрешна македонска революционна организация, която създава напрежение в отношенията със СХС кралство във връзка с подновените акции във Вардарска Македония. Но надеждите на земеделските дейци не се оправдават. Стремежът на Г. Петров да се противопостави на революционните ръководители – Т. Александров и Ал. Протогеров завършва трагично. Той е осъден на смърт от ВМРО и на 28 юни 1921 г. присъдата е изпълнена.
На другия ден в. "Мир" коментира извършеното престъпление: “Пощаден в революцията и от революционните борби, тоя колос на македонското движение загина всред столицата от злодейска ръка, за да остави на днешното поколение още един срам, а на бъдещето – още една загадъчна смърт.”(7), печално е, че видният революционер, който през целия си живот е ненавиждал терора, умира от терористичен акт по заповед на свои другари. С убийството па Г. Петров се отваря нова черна страница от историята на националноосвободителното движение. Изпълнение на безброй смъртни присади, раздори и борби за лидерство във Вътрешната македонска революционна организация съпровождат искрения стремеж за свобода на македонските българи през по-голяма част от времето в периода между двете световни войни.
Б Е Л Е Ж К И
1. Материали за историята ла македонското освободително движение,
кн. VIII, Спомени на Гьорчо Петров. Съобщава Л. Милетич. С., 1927.
2. К. Пандев. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878–1893. С., 1979.
3. С. Радев. Ранни спомени. С., 1969.
4. Хр. Силянов. Освободителните борби на Македония. С., 1933, Т. 1.
5. Хр. Силянов. Освободителните борби на Македония. С., 1943, Т. 2.
6. К. Палешутски. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918–1941, С., 1983.
7. В. Мир, бр„ 6322, 29 юни
[1] Статията е публикувана в Сборник: Борци за свобода и просвета. С., 1989, 412–421.
Множество са неизвестните моменти от живота и делото на Гьорче Петров, поради което сложната му и противоречива личност не може да се разкрие напълно. Трудностите възникват още с установяване на точната му рождена дата. За сега три години (1864, 1865 и 1866) се сочат като възможни за неговото рождение. Подобни несъответствия се откриват и за други факти от биографията, на които историческата наука все още търси верен отговор. Тяхното изясняване безспорно ще допринесе за по-пълното осветляване на различни епизоди от дейността на революционната организация и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК).
Дете на будни родители, Г. Петров получава начално образование в родното си село Варош (дн. квартал на гр. Прилеп), където се учи при Никола Ганчев и Йосиф Ковачев. След неуспешния му опит да постъпи в софийска гимназия като стипендиант, той се завръща в Македония. Продължава образованието си в Битоля, а след това отново в Прилеп, където Екзархията открива класно училище. На детската любознателност и ранното привързване към книгите не може да устои дори твърдият и упорит баща, който желае синът му да заеме неговото място в дюкяна. Петър Николов се примирява и изпраща Гьорче да учи в Солунската гимназия. Но и тук непокорният дух на ученика от Варош се проявява скоро. Поради хапливите дописки, които той публикува във в. “Балкан”, където критикува управлението в гимназията и общината, Г. Петров е изключен от училище. “Размирникът” заедно с неколцина свои другари се отправя към Пловдив, за да продължи образованието си (1, с. 3–5).
По това време вътрешното политическо положение в Източна Румелия е твърде сложно. Движението в полза на Македония се преплита с борбата за лидерство между двете партии — Либералната и Народната. В същото време местните дейци създават през февруари 1885 г. Централен комитет за борба за освобождение на Македония от турско иго с председател Захари Стоянов. Междувременно приближаващите събития през есента на с.г. засягат и съществуващото Македонско дружество в Пловдив. Под натиска на дейци от Българския таен революционен комитет старото настоятелство е бламирано, избрано е ново, а дружеството се преименува на “Македонски глас”. Бившето настоятелство не признава новоизбраните членове и търси вината за разединението в неколцината ученици и техните другари, пристигнали от Солун, сред които са някои от бъдещите дейци на националноосвободителното движение — Гьорче Петров, Пере Тошев, Антон Кецкаров и др. (2, с. 49–51).
Малко преди да се извърши Съединението между Княжество България и Източна Румелия, поради заболяване Г. Петров се завръща в Прилеп. Както почти всички видни участници в освободителната борба и той започва трудното поприще на революционер като учител. Първоначално е назначен в четирикласното училище в Щип. По-късно е преместен от Екзархията в Скопие и Битоля, където е избран за училищен инспектор (1, с. 8–10).
Бъдещият идеолог на организацията използва учителската професия като средство за пробуждане на националното съзнание у децата и техните близки. Той оставя дири на революционен подем и разгаря желание за освобождение на своите поробени братя. Симеон Радев, който е негов ученик в Битоля в своите “Ранни спомени” пише: “Гьорче Петров ни беше преподавател по география, по български и по френски език. Той беше несъмнено между всички свои колеги най-силната личност... Не беше добър преподавател. Френски сам не знаеше много и в българския език не бе можал да се отърве от прилепското си наречие. Блед, дори жълтеникав, със студено лице и с очи, които като че ли проникваха в душите ни, и с някаква загадъчност, която вееше от него, ние не го обичахме. Но уроците му по география ни привличаха. Той изтъкваше пред нас, а и в тия моменти, като че ли се разгорещяваше, неделимостта на Македония от българската цялост” (3, с 195–196).
След Сръбско-българската война от 1885 г., която увековечава храбростта на българския войник и узаконява Съединението Г. Петров вижда новата надвиснала опасност над българското население. Сърбия изпраща свои консули в Скопие, Битоля и Солун и засилва пропагандата си. Стремейки да й противодействува, Гьорче става ревностен събирач на географски и етнографски материали от Скопско и Битолско. През 1896 г. в София е издаден неговият труд “Материали по изучаването на Македония”. Събраните географски, хидрогеографски, топографски и орографски сведения за областта преди издаването на книгата са предадени на Министерството на войната. Тогавашният военен министър Рачо Петров, доволен от ценните сведения, обещава да изпрати младия автор със стипендия в Западна Европа, за да следва картографиране. Подобна възможност да учи в странство се открива неколкократно пред Г. Петров, но той винаги отказва. Фанатичната му вяра в революцията създава у него подозрение, че всеки който замине за чужбина се връща негоден за работа и загубен за делото, И затова той агитира младите да не ходят на учение в други страни (1, с. 9–10, 83).
След основаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация през 1893 г., което е преломен момент в развитието на националноосвободителното движение, Г. Петров се включва незабавно в неговите редици. Той проявява голяма активност в работата по набиране на нови членове в Битоля и особено в околните села, които като училищен инспектор обикаля безпрепятствено. Особено добри условия дават за това ежеседмичните пазари, кръчми, кафенета и панаири. В Битоля Г. Петров се заема със списването на хектографирания вестник “На оръжие” От него се появяват 9 броя. Ограничените средства, с които разполага малката революционна група в града не позволява тиражът на вестника да надвиши 40 екземпляра (1, с. 14–10).
Дейността на Гьорче Петров не остава незабелязана от Екзархията. Тя вижда в негово лице силен противник, който става изразител на настойчивите искания от страна на местните еснафи. Желанието на младежите за преобразования и въвеждане на реформи в управлението на селските училища напълно се сподели от младия революционер, още повече, че той става открит противник на мирните средства за освобождение, които екзархийското учреждение проповядва. Конфликтът се разрешава, като местният архимандрит Неофит е уволнен, а Гьорче е назначен за учител в Солунската девическа гимназия през пролетта на 1895 г. (1, с, 12–13).
Веднага с пристигането си в Солун Г. Петров е привлечен от основателите на ВМОРО и взема участие в състоялия се през 1896 г. организационен конгрес. Взетите решения тук и изработените по-късно документи окончателно оформят облика на революционната организация, поради което Гьорче счита конгреса за учредителен. Солунският комитет официално се признава за централен, а организационната територия се разделя на 7 окръга, като сега се включва и Одринско. За по-голяма конспиративност в работата се предвиждат шифри. Разисква се и въпросът за създаване на ново тяло – Задгранично представителство със седалище в София, което да задоволява нараствалите вътрешни и външни нужди на организацията и да служи за връзка с външния свят (1, с. 49-50).
В съответствие с решенията на конгреса, избраните задгранични представители Гоце Делчев и Гьорче Петров (известни и под псевдонимите Ахил и Марко) изработват и отпечатват през 1897 г. устав и правилник на революционната организация. Между двамата дейци се поражда истинско и чисто приятелство. Те честно разделят общата работа съобразно своите качества. И ако Гоце е силен в практическата работа – търсене на оръжие и боеприпаси, производство на бомби, доставяне на литература, организиране на канали и революционни мрежи във вътрешността, то Гьорче е неуморим оратор и превъзходен агитатор, който се заема с дипломатическата работа, но не се колебае да приложи твърдост и дори бруталност, когато е нужно за делото на революцията (2, с. 128–129, 168).
Около Г. Петров се създава ореол на легендарност след проведените преговори с екзархийските чиновници в Цариград. Желанието на революционната организация да назначи или премести във важни центрове около 70 учители се изпълнява от него. През август 1898 г. той се озовава в столицата на Османската империя, за да се заеме с този въпрос. Панически страх обзема целия персонал на Екзархията при появата на “страшния” Гьорче. Заговорва се за масови оставки. Дори чиновникът от Външно министерство Комсиев се изплашва и тръгва незабавно за София. В последствие той отправя молба към правителството да избави Екзархията от силния натиск на Вътрешната организация (1, с. 84–66).
Срещата между Г. Петров и Екзарх Йосиф I става неизбежна и най-сетне неумолимият революционер е поканен на поверителен разговор. След остра разпра и възражение от страна на екзарха за назначаването на всеки учител, Гьорче решава да действува настъпателно и безкомпромисно. Той предупреждава духовния глава, че ако исканията на организацията не се изпълнят, екзархийските чиновници и учителите в Македония — противници на ВМОРО ще бъдат изгонени или принудени да напуснат работа, а на учениците ще им бъде внушено да не ходят на училище. Същевременно той заявява, че организацията подкрепя Екзархията в църковното и просветното движение, но вече е дошло време неговото ръководство да се поеме от революционните дейци. Екзарх Йосиф I отстъпва пред красноречието на Г. Петров. След срещата отношенията между двете институции се нормализират и дори става обичайна практика Вътрешната организация да представя списъци на учители в началото на учебната година, които се приемат без изменение от Екзархията (1, с. 86–91).
Няколко месеца след изпращането на Г. Петров в София за задграничен представител, той отново проява публицистичната си дарба. През 1898 г. се заема с издаването на в. “Бунтовник”, от който излизат 11 броя. По-голямата част от материалите във вестника са написани от него. Със своя достъпен език в. “Бунтовник” разпространява и пропагандира идеите на организацията сред населението в Македония и Одринско и вдъхва надежди за по-скорошно освобождение (2, с. 185).
При съвместната дейност на Задграничното представителство с Върховния комитет у Г. Петров съзрява идеята да революционизира ръководството на македонската емиграция в България. Инициативите с политически характер, която предприема ВМОК –митинги, преговори с правителството и др. са преценени от идеолога на ВМОРО като неуместни и далечни от единствено спасителния път на революцията (1, с. 79–80). Въпросът кой да поведе борбата на поробените българи излиза на преден план и става причина между двете организации да се поведе ненужна полемика. Конфликтът се усложнява още повече през 1901 г., в следствие на което Г. Петров се принуждава на два пъти да напусне София и да замине за провинцията.
През есента на 1902 г., в навечерието на съдбоносните за националноосвободителното движение събития, Г. Петров отново се завръща в столицата, за да вземе участие в разискванията по въпроса за предстоящото въстание. На проведените срещи се оформят две течения – привърженици и противници на идеята за въстание. Новите задгранични представители Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев приемат становището на Централния комитет в Солун за неудържимостта на положението в Македония и Одринско и считат, че е удачно въстанието да се обяви през пролетта на 1903 г. I
Противниците на това схващане се опитват да се противопоставят на преждевременното избухване на въстанието с множество основателни аргументи. Подобни възгледи защитава и Г. Петров. В петчасова реч той почти убеждава по-голямата част. от сърбалите се революционери, че от подобно “въстание недоносче” не ще има никаква полза. В стройно и логично изложение Гьорче излага примамливо теорията за “перманентно въстание” като най-подходяща за съществуващите условия. Според него, формално не трябва да се обявява въстание, а четите да изоставят досегашната си тактика на прикриване и да предприемат по-активни действия (4, с. 201–207). В последствие обаче се оказва, че многочасовите разисквания са били излишни. Свиканият от Ив. Гарванов конгрес в Солун в началото на м. януари 1903 г. взема съдбоносното решение за вдигане на въстание.
На 20 юли 1903 г. населението от Македония, а не след дълго и от Одринско, отхвърля ярема на робството и заявява тържествено, че желае да живее свободно. Паметна ще остане за поколенията героичната борба на воюващите при Крушево, Смилево, Невеска, Клисура, Василико (дн. Царево) и др. Във въоръжената борба през славните дни на Илинден и Преображение се включват и онези дейци, които са против преждевременното избухване на въстанието. Между тях са Г. Петров, М. Герджиков и Я. Сандански.
През август Гьорче Петров, предвождайки чета от 130 души, навлиза в Прилепско. Тук въстанието няма масов характер, а се разчита главно на четнически нападения. Г. Петров прекарва известно време в района, след което заминава през септември с оредялата си чета към областта Морихово, където се присъединява към въстаниците, предвождани от костурските войводи Ив. Попов и Л. Поптрайков. Тримата ръководители вземат решение да придвижат четниците по посока Воден – Лерин и да дадат сражение на турските войски при с. Сурович. Предвижда се и един атентаторски отряд да се насочи към Воден, за да разруши железопътната линия в близост до града.
Преминавайки през с. Чанища, Мориховско, четата е предадена и открита от турците. Рано сутринта се завързва кърваво сражение, което продължава през целия ден. Сто и тридесет четника се бият храбро и отстояват атаките на 4-5 хилядна войска. “На мръкване – разказва Г. Петров – взехме си сбогом с един нов взрив, с едно кило динамит и с общо ура – па после тихо и незабелязано отстъпихме, прегазихме река Църна и на срещния бряг се скрихме в едно търло, гдето лежахме цял ден. Кърлежи щяха да ни изядат. Бяхме смазани, съсипани, гладни, след като десет часа бяхме пътували през нощта, а 64 часа не бяхме яли. И патроните ни бяха свършили. Бяхме в ужасно положение”. Два дни след сражението турският аскер. събира убити и ранени, които по сведения на местното население са повече от двеста души (1, с. 183-189).
В същото време спасилите се въстаници продължават похода, за да изпълнят замисления план. Разузнаването донася, че около с. Сурович е съсредоточена близо 14 хилядна турска войска и поради опасността от ново нападение четниците се отправят към Нидже планина. Тук те са застигнати от Борис Сарафов, който им съобщава за решението на щаба да се разформироват четите.
След погрома на Илинденско-Преображенското въстание по-голяма част от революционните дейци намират убежище отново в България. Малцина от водачите, между които е и Гьорче Петров остават дълго време сред населението в Македония и се опитват да повдигнат духа му и да го “изправят на крака”.
Междувременно сред дейците на националноосвободителното движение настъпват разногласия по редица основни въпроси, вследствие на които се оформят две течения във ВМОРО – левица и десница. И ако привържениците на десницата смятат, че независимо от новите условия и занапред трябва да се работи по стария начин, то дейците от левицата се стремят да доразвият демократичните и интернационалните принципи на организацията.
На общия Рилски конгрес, състоял се през октомври 1905 г., левите сили, под ръководството на Я. Сандански се явяват по-организирани и налагат своите схващания в преработените документи (устав и правилник) на ВМОРО. За успеха на тази групировка несъмнена е заслугата на Г. Петров, който проявява отново добрите си ораторски качества. Решителен привърженик на една децентрализация, позволяваща на всички способни дейци да вземат пряко отношение в управлението на революционната организация, той излага необходимостта от демократизиране и премахване тайнствеността в делата на ЦК. След няколкогодишно отсъствие от ръководството на ВМОРО, на Гьорче Петров отново е гласувано доверие и той е избран за задграничен представител заедно с Д. Стефанов и П. Попарсов (5, с. 375-377).
Липсата на средства и враждебното отношение с дейците от десницата, както и възникналите разногласия между членовете на Задграничното представителство го превръщат в слабо деятелно тяло. На общия Кюстендилски конгрес през март 1908 г. десницата засилва позициите си, избира ново ръководство и изключва от организацията представителите на Серски революционен окръг, заради самоволната им присъда над Ив. Гарванов, Б. Сарафов и М. Даев (5, с. 559-562).
В последвалите крупни политически събития Г. Петров взема активно участие. По време на Хуриета той се озовава в Солун и заедно с Антон Страшимиров издава сп. “Културно единство”. Двуседмичното литературно списание, което излиза една година (от 1. Х. 1908 до 1. III. 1909 г.) работи за културното издигане на населението в Македония под обединяващия отделните националности лозунг “Македония за македонците”. В поместените статии, които разглеждат обществено-политически, просветни и културни проблеми, се пропагандира идеята за създаване на българска матица. Според списващите вестника, новата културно-просветна организация трябва да отстоява и ръководи борбата против денационализирането на останалите под робство българи. Скоро обаче младотурските управляващи среди изменят на принципите си, в името на които обявяват революцията и подновяват с нова сила насилията над българското население в Македония и Одринско.
След обявяването на Балканската война Г. Петров се записвадоброволец в Македоно-одринското опълчение. По-късно е назначенза началник на културния отдел при губернаторството в Сяр. През Първата световна война, когато Македония за кратко време е присъединена към България, Г. Петров изпълнява длъжността председател на постоянната битолска окръжна комисия, а в последствие е назначен за кмет на Драма.
В навечерието на Парижката мирна конференция, от която се очаква да разреши справедливо македонския въпрос, идейните различия от миналото между двете течения на националноосвободителното движение се проявяват отново. Изпълнителният комитет на македонските братства, който обединява част от емиграцията се обявява за неделимост на Македония и присъединяването й кьм България. В същото време дейците от Серски революционен окръг, начело с Д. Хаджидимов, издигат друго искане. Те посочват автономния принцип за единствено спасителен изход срещу балканския национализъм, залог за победата на балканската демократична и федеративна република (6, с, 78–83).
Един от първите революционери, който се присъединява към серчани е Гьорче Петров. Симпатията му към очерталата се левица в движението след Илинденско–Преображенското въстание, в която активно участие вземат дейците от Серски революционен окръг, се запазват. Той обаче се противопоставя на желанието на Д. Хаджидимов да превърне създадената през март 1919 г. нова организация – Временно представителство на обединената бивша Вътрешна македонска революционна организация, в тяло с комунистическа ориентация. Изпитаният революционер предусеща, че при евентуално възприемане на комунистическите идеи от новоучредената организация ще се стигне до отдръпване на бежанците, мнозинството от които все още не са готови за осъзна класова борба. Хаджидимов вероятно е можел да се лиши от присъствието на Г. Петров във Временното представителство, но неговият авторитет, като основоположник и дългогодишен работник във ВМОРО, влиянието му като способен и неуморим организатор сред емиграцията и населението в Македония, са обстоятелства, с които идеологът на серчани се съобразява. Разногласията между двамата революционни дейци, наред с други допълнителни фактори, разстройват работата на Временното представителство и през есента на 1919 г, организацията негласно се саморазпуща.
Безкомпромисен и върл противник на всяко вмешателство на управляващите среди в освободителното движение, след идване на власт на самостоятелното земеделско правителство, Г. Петров се поддава на предложението на министъра на вътрешните работи Ал. Димитров и поема ръководството на Бюрото за настаняване на бежанците. На практика обаче земеделските водачи му поверяват като основна задача да неутрализира възстановената Вътрешна македонска революционна организация, която създава напрежение в отношенията със СХС кралство във връзка с подновените акции във Вардарска Македония. Но надеждите на земеделските дейци не се оправдават. Стремежът на Г. Петров да се противопостави на революционните ръководители – Т. Александров и Ал. Протогеров завършва трагично. Той е осъден на смърт от ВМРО и на 28 юни 1921 г. присъдата е изпълнена.
На другия ден в. "Мир" коментира извършеното престъпление: “Пощаден в революцията и от революционните борби, тоя колос на македонското движение загина всред столицата от злодейска ръка, за да остави на днешното поколение още един срам, а на бъдещето – още една загадъчна смърт.”(7), печално е, че видният революционер, който през целия си живот е ненавиждал терора, умира от терористичен акт по заповед на свои другари. С убийството па Г. Петров се отваря нова черна страница от историята на националноосвободителното движение. Изпълнение на безброй смъртни присади, раздори и борби за лидерство във Вътрешната македонска революционна организация съпровождат искрения стремеж за свобода на македонските българи през по-голяма част от времето в периода между двете световни войни.
Б Е Л Е Ж К И
1. Материали за историята ла македонското освободително движение,
кн. VIII, Спомени на Гьорчо Петров. Съобщава Л. Милетич. С., 1927.
2. К. Пандев. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878–1893. С., 1979.
3. С. Радев. Ранни спомени. С., 1969.
4. Хр. Силянов. Освободителните борби на Македония. С., 1933, Т. 1.
5. Хр. Силянов. Освободителните борби на Македония. С., 1943, Т. 2.
6. К. Палешутски. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918–1941, С., 1983.
7. В. Мир, бр„ 6322, 29 юни
[1] Статията е публикувана в Сборник: Борци за свобода и просвета. С., 1989, 412–421.
